Виктор Островски
Лъвът от Мосад (34)

XXXIV

Нейтън от доста време се опитваше да се свърже с Гамил. Накрая ливанецът отговори, но в гласа му ясно се долавяше силна напрегнатост.

Той с неохота разказа на Нейтън какво се е случило. По телефона можел само да каже, че се е срещнал с Надин и е получил бележката. Потвърди също, че й е предал пакетчето и заяви, че със сигурност никой не го е проследил. Нейтън си уговори среща с него за след един час.

Веднага щом затвори, Нейтън излезе от апартамента, за да заеме позиция, от която ще може да наблюдава Гамил. Длъжен беше да се презастрахова.

Изминаха петнайсет минути след уговорения час. Ливанецът не се появи. Бяха уточнили и резервен вариант за среща на друго място след три часа. Нейтън реши да се върне в апартамента. Понеже трябваше да убие цял час, преди да излезе отново, той си купи една паста от магазина насреща и се качи да я изяде с чаша силно кафе.

Още щом отвори вратата, Нейтън усети, че нещо не е наред. В момента, в който посегна към ключа за осветлението в коридора, почувства студения допир на нещо метално в тила си. После вратата се тръшна зад гърба му.

Съвсем близо до ухото му някой каза с плътен, отмерен глас:

— Моля те, недей да правиш нищо, което ще ме принуди да използвам този пистолет.

Произнасяше думите с арабски акцент.

— Кой сте вие? Какво искате? — реагира Нейтън.

— Включи осветлението. Само без резки движения.

Неканеният гост очевидно беше отстъпил леко. Нейтън вече не усещаше студеното дуло на пистолета, макар че така и не долови движение от страна на непознатия. Нейтън натисна ключа и лампите на кристалния полилей в коридора светнаха.

— Сега можеш да се обърнеш — каза гласът.

Нейтън се подчини. Нямаше намерение да се бие с човек, който е зад гърба му, а и не виждаше смисъл да предприема необмислени действия, при положение че в главата му беше насочен пистолет. Той се обърна и въздъхна с облекчение. Срещу него стоеше Басам.

— Съжалявам, че те изплаших — каза едрият мъжага. Той остави пистолета си до телефона и вдигна ръце, за да покаже, че са празни.

— Как, по дяволите, намери това място? И кога проговори английски? — нападна го Нейтън.

— Говоря английски още от малък. А колкото до адреса, даде ми го Надин, която предполагаше, че ще имаш нужда от ангел хранител.

Нейтън тръгна към всекидневната и Басам го последва.

— Не знаех, че в „Мосад“ има такива глупаци — каза арабинът. — Или пък уважението ни към тази организация е малко пресилено.

— Какво искаш да кажеш?

Нейтън се настани на канапето.

— Да си наемал човек, който се казва Гамил?

— Какво още ти каза Надин? — попита Нейтън, леко разтревожен.

— Нищо не ми е казала, въпреки че трябваше. Нека ти обясня някои работи. Бащата на Надин ми е много близък приятел, макар че в известен смисъл е заблуден в разбиранията си. Надин за пръв път се замесва в игра с някакъв израелец и това я излага на смъртна опасност. Ти знаеш ли, че днес, след като се раздели с Надин, Гамил отиде направо в израелското посолство?

Нейтън скочи на крака.

— Какво каза?

Басам продължи спокойно:

— Казах, че твоят човек отиде в израелското посолство и се бави там няколко часа. После го качиха в кола и двама души от охраната на посолството го закараха до един отдалечен парижки район. Чак тогава той ти се обади и се прибра в хотела.

— Откъде знаеш всичко това?

Нейтън седна отново и запали цигара. Опитваше се да прецени доколко могат да навредят показанията на Гамил.

— Просто го проследих, това копеле — отговори Басам.

— Трябва да го хванем и да разберем какво им е казал.

— Аз вече знам. Казал им е коя е всъщност Надин, а после са му показали една снимка и той те е разпознал като човека, с когото е работил.

— Къде е той?

— В банята.

Нейтън отвори вратата на банята и светна лампата. Гамил лежеше леко потопен във ваната. Очите му още бяха отворени. Устата му зееше, сякаш застинала в последна въздишка. В мъртвите очи още се четеше панически страх. Огромните мустаци пробиваха повърхността на водата. Ръцете му се бяха вкопчили в мраморната вана. Водата беше мътна, обагрена в розово.

— Кога ще престанеш с тези изпълнения? — каза Нейтън през рамо. — Нали твърдиш, че си противник на насилието?

— Мисля, че не си ме разбрал правилно. Аз в никакъв случай не съм против насилието, когато е застрашен животът на близките ми хора. Противник съм обаче на бомбените атентати, при които загиват невинни жертви. Осъждам примерно действията на вашите войници, които хвърлят бомби в нашите бежански лагери.

— Какъв смисъл имаше да го убиваш? Можех да го използвам като примамка или нещо такова.

— Точно затова реших да го очистя. Ти все още мислиш като човек, за когото работи едва ли не целият свят. Не забравяй, че си сам, приятелю. Всъщност, ако искаш, за мен ще бъде удоволствие да работя с теб.

Басам обясни, че е привлякъл няколко помощници, които вървели плътно по петите на Надин. Той знаел, че „Мосад“ държи терористите под наблюдение и затова разположил хората си извън полезрението на израелците. Увери Нейтън, че момчетата му са много добри в този занаят.

Басам заяви, че той и сътрудниците му са били обучавани в Седмо управление на КГБ, а също и в отдела на „Щази“, който се е занимавал с подривна дейност.

— Наистина ли си бил на обучение в Германия? — попита Нейтън.

— Да — отвърна Басам и свъси вежди.

Нейтън донесе от спалнята малкото си куфарче и извади няколко снимки от един плик.

— Чувал ли си за човек на име Карл Райнхарт?

— Естествено — отговори Басам. — Той ръководеше цялото обучение.

— Това той ли е?

Нейтън му подаде снимката, която беше взел от досието на Карл.

— Не, този човек никога не съм го виждал.

Нейтън извади и снимката, на която се виждаше човекът в бяло пред жилището на Шаби в Дамаск.

— А този тук познаваш ли го?

— Ти изпитваш ли ме? Разбира се, че това е Карл.

— Така си и знаех! Така си и знаех! — възбудено възкликна Нейтън и изгледа Басам право в очите. — Напълно ли си сигурен? Нямаш представа колко е важно.

— Без съмнение този човек е Карл. Той е Майстора. Или поне беше. Това копеле се самоуби в Лайпциг.

— Защо са го наричали Майстора?

— Спомням си времето, когато работехме заедно — въздъхна Басам. — Тогава подготвяхме почвата за създаването на световна освободителна мрежа. Идеята беше негова. По онова време той стоеше съвсем ниско в йерархията на „Щази“, но имаше страхотно въображение. Всички искаха да работят с него и в същото време се страхуваха от този човек. Като се започне от групата „Баадер-Майнхоф“ в Германия и се стигне до организацията „Уедърмен“ в Щатите. Повечето от нашите организации също бяха в обсега му.

— Защо си сигурен, че е мъртъв?

— Преди известно време бях в Китай. Уреждах една оръжейна сделка за Абу Набил. Там срещнах няколко души, с който се познаваме от „Щази“. Сега работят за китайците, които много ги ценят, защото един бял човек буди много по-малко подозрения на Запад. Та един от тези хора ми каза, че жената на Карл го напуснала. Взела със себе си петгодишния им син. Преди години тя била задържана от „Щази“, защото участвала в пиеса с антиправителствено съдържание. Разпитвал я Карл. Така се запознали. Той очевидно се влюбил в нея, измъкнал я от „Щази“ и двамата се оженили. Тя обаче се възползвала от първата възможност и избягала от Източна Германия през Унгария. Това го покрусило жестоко. Малко след падането на Стената, когато започнали да арестуват бившите от „Щази“, Карл се оттеглил в апартамента си и се застрелял в главата. Открили го прострян върху канапето.

Нейтън отново показа снимката на Басам.

— Погледни я още веднъж, ако обичаш. Убеден ли си, че този човек е Карл?

— Напълно.

— А как ще реагираш, ако ти кажа, че тази снимка е направена в Дамаск преди по-малко от месец?

Басам свъси вежди. В един момент в очите му се появи злоба и той взе да кима.

— Ах ти, копеле мръсно! — прошепна ливанецът, без да отделя поглед от човека в бяло. — Значи наистина си успял да измамиш всички.

Басам присви очи и изгледа Нейтън.

— Какъв е неговият дял в цялата тази история?

— Нямам конкретна представа, но знам, че по някакъв начин е свързан с източника, който ни предостави информация за предстоящата терористична акция.

— Боже мой! — Басам внезапно се хвана за главата. — Веднага трябва да измъкнем Надин от онова място.

— Какво те прихваща? Какво е станало?

— Просто се сетих, че щом в „Мосад“ знаят коя е Надин, навярно ще я хванат, за да се доберат после до баща й. Трябва да я измъкнем.

Едрият арабин се запъти към вратата.

— Не — каза Нейтън и се изпречи на пътя му. — Те няма да те оставят да се доближиш до нея. В момента не можем нищо да направим. Трябва да пробием първо кордона на „Мосад“ и чак тогава можем да се заемем с терористите. Иначе ще я убият, преди да успеем да реагираме.

— И какво предлагаш? Да седим тук и да бездействаме, така ли?

— Не, ще се опитаме да измамим „Мосад“.

— Как точно ще стане това?

— Просто ще им предложим по-тлъсто парче от баницата. Ще се обадиш в израелското посолство… Научи ли паролата, която е използвал Гамил?

— Да. Каза, че Исак трябва да търси Давид — Басам изгледа Нейтън въпросително. — Как ти звучи това?

— Възможно е това да е паролата, но ще бъдем сигурни едва след като проверим. Мислиш ли, че ще можеш да имитираш гласа на Гамил?

— Без никакъв проблем усмихна се Басам. — Онова копеле каза също, че днес по някое време му предстои среща с един от шефовете.

— Спомена ли някакво име?

— Каза, че на всички им викали Давид, но този човек искал да се срещне с него без знанието на другите. Според него той раздавал заповеди и навярно бил голям шеф. Съобщи ми също мястото и времето на срещата. Опитваше се да ме убеди, че знае неща, които могат да се окажат ценни за мен.

— Виж сега какво ще направим. Ти ще се обадиш в посолството няколко минути преди уречения час за среща с този Давид. Ще позвъниш от някой уличен телефон и ще произнесеш паролата. Когато те свържат с отдела за сигурност, им кажи, че времето те притиска. Налага ти се да напуснеш страната, защото обстановката се нажежава, но в един момент ще се върнеш да си вземеш парите или пък отново ще ги потърсиш по телефона.

— Какви пари?

— Със сигурност са му обещали някаква сума и най-вероятно не са му я изплатили наведнъж. Тъй че без съмнение му дължат пари. После ще им кажеш, че Абу Набил пристига след един-два дни. Това ще отклони вниманието им от Надин. Няма да предприемат нищо срещу нея, защото биха могли да пропуснат шанса да хванат баща й.

Басам кимна, очевидно доволен от плана. Нейтън продължи:

— Накрая ще кажеш, че си забелязал опашка, и ще затвориш. После ще отидеш на уговорената среща и ще се опиташ да заловиш човека, който ще дойде да се види с Гамил.

— Как ще го позная?

Нейтън затвори очи. Опита се да се съсредоточи. Басам мълчеше. След малко Нейтън каза:

— Добре, ето как ще постъпиш. След като пристигнеш на мястото, някой от твоите хора ще позвъни в ресторанта. Да речем, пет минути след уговорения час. Нека да потърси Давид. Така ще се увериш, че нашият човек е в заведението. Той навярно няма да отиде на телефона. Най-вероятно е да стане и да излезе. Като го задържиш, веднага му провери документите. Трябва да има израелски дипломатически паспорт.

— И какво да нравя с него?

— Доведи го тук, ако е възможно. Искам го обаче невредим. Междувременно направи необходимото трупът на Гамил да се озове в Сена.

— Добре, аз отивам да действам. Къде да те търся?

— Можеш да ми се обадиш тук. Всъщност разполагам с техническа възможност да прихвана обаждането ти независимо къде се намирам.

Басам кимна.

— След малко ще доведа един човек, който ще се погрижи за твоя приятел във ваната.

— Само за едно нещо ще те помоля — каза Нейтън. — Наистина държа да разговарям с израелеца. Гледай да не го убиваш преждевременно.

Басам кимна и се изпари. Нейтън не успя да му обясни защо толкова настоява да се срещне с човека от посолството. На този етап май че нямаше и смисъл от подобни обяснения.

Най-важното в случая беше, че неизвестният събеседник на Гамил има някакви скрити подбуди, щом действа тайно от структурите на „Мосад“. Тази среща извън чертите на посолството беше сериозно нарушение на устава и Нейтън само можеше да гадае какви още сведения укрива този човек от колегите си. За да оцени ситуацията по адекватен начин, единакът трябваше да разбере не само какво знаят в „Мосад“, но и какво е укрито от тях.

Макар че никак не му се искаше да издава заповед за отвличане, това беше единственият начин да се сдобие с коза, от който имаше нужда.