Виктор Островски
Лъвът от Мосад (32)

XXXII

Телефонът звънна и Нейтън моментално грабна слушалката. Дългото чакане го беше изнервило.

— Да — каза той, потискайки вълнението си.

Никак не му се искаше Надин да си помисли, че е изпуснал положението.

— Вече се настанихме, но не знам къде точно се намираме.

— Откъде се обаждаш?

— От един малък търговски център на пет минути път от селската къща, в която сме отседнали. Северно от Париж е. Но районът ми е съвсем непознат и нищо по-конкретно не мога да ти кажа.

— Лесно ли се добра до магазина?

— Ами един от групата ме докара тук да напазарувам. Чака ме отвън в колата.

— Ще можеш ли пак да отидеш там по някое време днес?

— Мисля, че да. Ще пропусна да купя нещо от списъка, който ми дадоха, и ще се наложи да се върна.

— По-добре им кажи, че си забравила нещо на касата. Иначе може да те заведат в друг магазин.

— Какво точно искаш от мен?

— Трябва да знам къде точно се намираш. Сигурен съм, че са те проследили. Тъй че като излезеш от магазина, гледай да се държиш съвсем естествено.

— Ами ако са видели, че се обаждам по телефона? Може да се доберат до теб — каза тя с уплашен глас.

— Няма страшно — опита се да я успокои той. — Дори да са засекли номера ми, няма да ме открият, защото аз не се намирам там, откъдето уж се обаждам. Слава богу, че на тръгване взех някои машинарийки. Въобще не се притеснявай. Ще гледам възможно най-скоро да ти изпратя една специална брошка, с която няма да се разделяш при никакви обстоятелства. Обещаваш ли, че ще я носиш постоянно?

— Разбира се.

— И още нещо. Опитай се да направиш скица на маршрута от къщата до този търговски център.

— Това мога да го направя — каза тя с леко треперещ глас, защото усещаше, че някой я следи. — Знаеш ли как изглеждат?

— Кой?

— Хората, които ме следят. Искам да видя дали наистина имам опашка.

— Въобще не се опитвай. Няма да извръщаш глава, защото ще заподозрат, че си ги забелязала. Не бива да го допускаме. Разбираш ли?

— Да, но не е никак лесно.

— Знам. Просто забрави, че съществуват. Те няма да ти направят нищо лошо. Задачата им е просто да те наблюдават.

Разговорът продължи още няколко минути. Надин сякаш ставаше все по-неспокойна. „Не й издържат нервите“ — помисли си Нейтън и реши да не я притиска повече, отколкото се налага.

— Виждаш ли някъде в кабината номера на телефона?

— Да. Табелката е точно пред мен.

След като му каза номера, той й напомни, че трябва пак да се върне в търговския център по някое време следобед. Гамил щеше да я чака там, за да вземе скицата на маршрута и да й даде малката брошка, по която Нейтън можеше да я открие в случай на опасност. Преди да затвори, Надин му описа възможно най-подробно как се стига до къщата. Каза му и какви магазини има в търговския център. Един от тях беше музикален магазин. Именно там щеше да се срещне с Гамил.

 

 

Към 16,00 на същия ден Гамил се появи в търговския център. Нейтън беше успял да установи местонахождението на магазина и обясни на ливанеца по телефона как да стигне до него. Центърът се намираше близо до градчето Марин, северозападно от Париж на шосето D/915. Гамил го откри без никакви проблеми.

Нейтън му каза да чака момичето в музикалния магазин. Трябваше да й предаде един малък пакет и да получи от нея някаква бележка. В магазина не биваше да разговарят за нищо друго освен за плочите и не трябваше да се задържат вътре повече от две-три минути. След срещата Гамил беше длъжен да остави съобщение на един номер, след което щеше да се върне в хотела и да чака по-нататъшни указания.

В 16,14 Надин влезе в музикалния магазин. Започна да разглежда албумите по рафтовете и бавно тръгна по посока на Гамил. В един момент стигна до него и му се усмихна учтиво.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, мадам? — попита ливанецът с доста добро френско произношение.

— Да — отговори тя. — Търся една песен на Адамо. Казва се „А снегът вали“ Слушали ли сте я?

Тя му подаде лист хартия, на който би трябвало да е записано името на албума. Той го погледна и кимна с глава. После се пресегна, взе една плоча и я сложи в ръцете й заедно с малкия пакет. Надин му благодари и се отправи към продавачката. Подаде й плочата, като едновременно с това небрежно пъхна пакетчето в джоба си.

Ливанецът излезе от магазина преди нея и се запъти към миниатюрното „Рено 5“, което беше наел, за да се върне в Париж. По пътя се отби в един мотел. Обади се по телефона и изпи една кока-кола от автомата на паркинга. За по-малко от час щеше да се прибере в хотела.

 

 

— Обажда се Исак. Искам да говоря с Давид.

Телефонистката разпозна същия глас и прехвърли разговора на Джил.

Джил помоли арабина да изчака малко. Каза му, че Давид е готов да говори с него. После звънна на Роли.

— Твоят човек се обади. Казах му, че Давид ще говори с него. Да те свържа ли?

— Попитай го дали е готов да дойде тук.

— Добре, след малко пак ще ти се обадя.

Джил натисна светещия бутон на телефона пред себе си и предаде на арабина какво е желанието на Роли.

— Аз вече казал, че много опасно за мен да идва там.

— Откъде се обаждаш?

— От един автомат. Защо?

— Подозираш ли, че някой те подслушва?

— Кой може подслушва случаен уличен телефон?

— Добре, от наша страна линията също е чиста. Мога да ти го гарантирам. Това, което си говорим в момента, остава само между нас двамата, тъй че няма как да те засекат, когато влизаш в посолството.

— Защо вие не прати човек да ме вземе?

— Съжалявам, но това е в разрез с нашите правила.

— И какво трябва аз да направи?

— Искам да се качиш на метрото и да слезеш на станция „Франклин Рузвелт“. Ще се озовеш на авеню „Монтен“. Ще пресечеш „Шанз-Елизе“ и ще поемеш на север по авеню „Матиньон“. На втората или третата пряка ще свиеш наляво по една малка уличка, която се казва „Рабле“. Там вече ще видиш посолството. Няма начин да не го забележиш. Въобще не се плаши от френския караул. Няма да те спрат. Те стоят там повече за украса. Запомни ли всичко?

— Да, да, продължавай. Аз обаче не разбира как ти сигурен, че за мен безопасно. Всякакви хора могат видят мен, като влизам.

— Няма от какво да се плашиш. Ние ще вземем мерки наоколо да е чисто. Кога ще дойдеш?

— След един час.

— Ще те чакаме, приятелю.

Джил затвори. После се свърза по разговорната уредба с момчетата от охраната, които вече бяха готови всеки момент да заемат позиция край посолството. Накрая уведоми Роли, че неговият човек ще пристигне след час.

— Чудесно — каза Роли. — Заведи го в тихата стая и ми се обади. Веднага ще дойда.

— Добре.

Джил предупреди своите хора от охраната, че очакват опасен агент. В случай, че не е чист, те щяха да се обадят на шефа си и върху него щеше да падне отговорността да предприеме някакви действия.

Арабинът пристигна. Претърсиха го два пъти, преди да го заведат в тъй наречената тиха стая на втория етаж. Помещението нямаше прозорци, а единствените мебели бяха една дървена маса и три дървени стола. Наричаха го тихата стая, защото, макар че го наблюдаваха с камери, в него нямаше подслушвателни устройства, а стените бяха уплътнени със специален звукоизолационен материал. Идеално място, което по нищо не се различаваше от помещенията за разпит в Израел и този факт сам по себе си влияеше върху психиката на заподозрените.

Джил влезе едва след няколко минути.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Мисли, че да, но знам, че като излезе оттук, ще ми пръснат глава.

— Няма от какво да се плашиш. В момента си на сигурно място.

— Място сигурно, само че аз не сигурен.

Джил се обади по разговорната уредба.

— Вече сме готови.

— Идвам — каза Роли и се появи след не повече от две минути.

Още с влизането си се обърна към арабина:

— Здравей, Гамил. Аз съм Давид. Много се радвам, че се съгласи да дойдеш при нас.

Гамил стана и се здрависа със снажния непознат.

— Всички тук казва Давид — усмихна се ливанецът. — Добре, че аз не казва Голиат.

Всички се изсмяха.

— Ще ни оставите ли сами? — обърна се Роли към Джил и охраната.

Джил кимна и направи знак на останалите да го последват. Помещението се наблюдаваше с няколко камери и телохранителите щяха да се намесят незабавно, ако обектът наруши правилата по време на разпита.

— Искаш ли да пийнеш или да хапнеш нещо, приятелю? — попита Роли, разигравайки ролята на гостоприемния домакин.

— Не, нищо не иска.

— Много неща ли имаш да ми казваш?

— Аз замесен в една игра и няма време много да приказва — отвърна Гамил.

— Тази игра свързана ли е с някаква терористична акция? Налагат ли се спешни действия от наша страна? Нали разбираш какво имам предвид?

— Да, разбира, но това не спешно. Имам да ви казва нещо друго.

— Какво е то?

За пръв път от много време насам Гамил изпита страх. Той усещаше силата, която излъчва Роли, и си даваше ясна сметка, че се намира на вражеска територия. Дали щеше да излезе невредим от това място? Знаеше, че трябва да се държи хладнокръвно, но дланите му се изпотиха, а по цялото му тяло преминаваше лека тръпка, която не можеше да обуздае.

— Аз иска прави сделка с вас — каза ливанецът, — но първо трябва сигурен, че ще получи каквото иска.

— А какво точно искаш?

— Искам бъда гражданин на европейска държава. Истински гражданин, не с фалшиви документи. Такива мога и сам да си намери. Иска и пари, да.

— Може да се уреди. Зависи какво ще ми предложиш.

Гамил се наведе напред и сниши глас:

— Мога ви дам дъщеря на Абу Набил. Каква по-добра примамка да хване после него самия? Той много обича своя дъщеря. Всички знае това.

Без въобще да променя изражението си, Роли попита:

— Къде е тя?

— Наблизо.

— Какво прави тук?

— Тя част от терористична група, която скоро ще действа тук, в Париж.

Роли скочи толкова рязко, че събори стола под себе си. Гамил го изгледа смаяно.

— Отначало ми каза, че не предстои никаква терористична акция, а сега изведнъж твърдиш, че дъщерята на Абу Набил и другарчетата й замислят точно такава акция. Какво се опитваш да ми пробуташ, Гамил? Не си играй с мен. Нямам време да ти търпя номерата.

— Ya sidy^[1], тези терористи няма убиват ваши хора. Те преследват палестинци.

— Какви са тези врели-некипели?

— Виж сега, аз работи с един човек, когото срещнал в Бейрут. Мисли, че той свръзка на терористите. Използва мен да му върша разни работи. Само че не се доближава до терористите. Не знам защо. Той обещал да ми даде паспорт и гражданство. Аз видял какво прави този човек и вече не вярва, че може намери паспорт. Той действа сам. Обаче дъщеря на Абу Набил му помага, аз се уплашил и дошъл при вас. Ако искате да хване терористи, аз няма нищо против. Моя цена си остава същата. Мога да ви предам и човек от Бейрут, ако искате.

— Значи си готов ей така, просто да го предадеш. Ами ти утре може и нас да предадеш.

— Мисля, че вие разбира, че аз не дошъл при вас, защото примерен ционист. Аз даже не евреин. — Гамил извади от джоба си пакет цигари. — Мога ли пуша?

— Пуши. И какъв е следващият ти ход в играта на човека от Бейрут?

— Аз трябва скоро да се обади, а после да отиде в хотел и да чака нареждания.

Роли се изправи.

— Стой тук. Ще се върна след малко и ще видим какво да правим. Аз нямам право да вземам решения и затова се налага да говоря с шефовете.

— Да, ясно — каза Гамил и го изгледа. — Аз иска и двеста хиляди долара. Дребни банкноти, ако може.

Роли се усмихна и се запъти към вратата.

— Да поръчам ли кафе?

— Да. Ако кафе с кардамом, аз ще бъде много благодарен.

— Ще видя какво може да се направи по въпроса — каза Роли и излезе.

Отвън го чакаше Джил.

— Трябва веднага да ти кажа нещо.

В гласа му звучаха тревожни нотки.

— Какво има?

— Моите хора, които наблюдават района на посолството, преди малко ми съобщиха, че Гамил е имал опашка. Преследвачите явно са били добри. Много бързо са изчезнали зад ъгъла. Навярно са забелязали нашите момчета.

— Имаш ли представа кои са били?

— Не, но са пипали толкова изрядно, че сякаш аз съм ги учил.

— По дяволите! Това доста обърква нещата, нали? Ако неговите приятели са го проследили, задължително ще му теглят куршума още щом се появи на улицата. Виж, сега трябва да проведа един разговор. Ти наглеждай нашия човек. Поръчай да му занесат чай. Аз ще се върна след няколко минути.

Роли отиде в кабинета си и позвъни на Еймъс. Изложи му в резюме последните събития. Еймъс каза, че ще дойде в посолството след по-малко от час. Заповяда да задържат човека, докато той се появи. Освен това нареди на Роли да не споменава пред Гамил, че е бил следен.

 

 

Еймъс и Роли водеха спокоен разговор пред тихата стая.

— Значи си сигурен, че е имал опашка, така ли?

— Така твърди човекът от „Шабак“.

— Е, тогава ще трябва да измъкнем от него всичко, каквото знае. Едва ли ще го видим пак. Сигурен съм, че като излезе оттук, онези типове ще му видят сметката.

— Да му кажем ли, че някой го е проследил? Това може да го стресне и да го направи по-сговорчив, защото ще има нужда от нашата закрила.

— Не. Ако му кажем, навярно ще започне да се пазари за разни гаранции от наша страна. Ще проговори само ако му обещаем, че ще го пазим. По-добре да си мисли, че всичко върви точно. Така ще ни излее всичко, при положение че обещаем да удовлетворим исканията му. Ние естествено ще направим малък пазарлък, но ще приемем сравнително лесно. После ще го пратим да си ходи.

— Но те веднага ще го убият.

— И какво от това? Да не би да искаш да го прибереш у вас? Ако искаш, го пази, но в края на краищата той не е нищо повече от смрадлив арабин. При това предател.

Двамата се изсмяха.

Гамил беше изключително сговорчив. Той знаеше какво иска и беше готов да се продаде на когото и да е, за да го получи. След малко повече от час Еймъс разполагаше с цялата информация, която се намираше в главата на ливанеца. Гамил не пропусна да съобщи и факта, че според него израелците са поставили под наблюдение терористичната група. Ето защо той трябвало да се срещне с момичето на място, което е извън обхвата на наблюдението. Завърши с предположението, че събеседниците му ще проявят особен интерес именно към тази последна подробност.

Еймъс помоли Роли да излезе за малко. После показа на Гамил една снимка. Държеше я така, че камерите да не могат да я хванат.

— Познаваш ли този човек?

— Разбира се. Това човек, когото срещнал в Бейрут.

— Благодаря ти, приятелю — усмихна се Еймъс със задоволство. — В този момент печелиш солидна бонификация. Къде трябва да се срещнеш с него?

— Трябва му се обади на този номер. — Гамил подаде на Еймъс малко листче хартия с някакъв парижки телефонен номер. — После аз ще чака в хотел да ми се обади.

— Чудесно. Ние няма да те задържаме повече. Давид ще ти донесе аванса, за който се уговорихме, а после някой от нашите ще те откара до хотела. Гледай обаче наистина да ми се обадиш след като ти позвъни твоят човек, за да мога да задвижа останалата част от сделката. Говоря за паспорта и другите работи. Нали разбираш?

— Как да не разбира, ya sidy?

Гамил получи един плик с пари, след което го изведоха на паркинга зад посолството, натовариха го в едно голямо пежо и му казаха да легне на задната седалка, за да могат да го изведат от района, без да поемат излишни рискове. Освен шофьора в колата имаше и втори израелец. Той седеше отзад до Гамил и притискаше дулото на малкия си пистолет в челото му. В един момент ливанецът си помисли, че това е краят. Реши, че тези двамата ще го убият и ще му вземат парите.

Така обаче и не дочака куршума. Колата спря, шофьорът слезе и отвори задната врата.

— Последна спирка, приятелю — каза той на Гамил.

Ливанецът огледа улицата. Мястото му изглеждаше напълно непознато.

— Кой този квартал? — попита той.

— „Сен Дени“. Районът на проститутките — отговори шофьорът.

После затвори вратата и човекът от задната седалка се обади:

— Да, приятелю. Чувствай се като у дома си.

Гамил чу как се разсмяха. След няколко секунди колата изчезна.