Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion of Judah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop
Корекция и форматиране
yoda

Издание:

Виктор Островски. Лъвът „Мосад“

Първо издание

Превод: Любомир Терзиев

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

ИК „Атика“ — София, 1993 г.

Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД

Формат: 32/84/108

История

  1. — Добавяне

XXV

Хага

26-ти септември, 14,00 часа

Нейтън долови някакви звуци през пелената на абсолютната тишина. Отначало неясни и далечни, те започнаха сякаш бавно да се приближават заедно с усилването на пулсиращата болка в главата му. Разни гласове пробиваха мъглата от всички посоки, но един от тях му беше много познат и идваше съвсем отблизо.

— Чуваш ли ме? — шепнеше някой в ухото му на иврит. Другите звуци бяха някак чужди и по-далечни. Нейтън бавно отвори очи и различи премрежения образ на надвесено над него лице. Не успя да различи чертите му.

— Чуваш ли ме? — продължаваше да повтаря гласът.

— Чувам те — немощно отговори Нейтън.

Все още беше замаян. Изведнъж се върна към действителността. Той отвори широко очи. Заедно със светлината в главата му сякаш нахлу остра болка, но съзнанието му успя да разпознае човека, който му говореше. Беше Илан, най-младият член на групата за охрана.

Илан му помогна да се изправи и той се огледа наоколо. В ресторанта влизаха полицаи, лекари и санитари с носилки. Всички спираха за малко на вратата, за да нагодят сетивата си към ужасяващата кървава гледка. Някои от жертвите стенеха пронизително, други плачеха тихо, а трети прегръщаха безжизнените тела на свои близки и приятели. Нейтън се обърна и съзря мъртвешкия поглед на Шаби, насочен право в очите му. Джилбоа лежеше в локва кръв. Разкъсаната му дясна ръка беше застинала в опит да прикрие лицето му.

— Можеш ли да станеш? — попита Илан.

— Ще се опитам. Главата ми ще се пръсне от болка.

— Хайде да пробваме да се махнем от това място — каза Илан на иврит. — Няма да е лошо да избегнем срещата с полицията.

— Какво стана с другите от групата?

— Не знам. Моят пост беше вътре и още не съм ходил да видя как са нещата навън. Полицаите и линейките пристигнаха преди малко. Всичко стана толкова бързо. За не повече от две минути.

— Кои бяха тези гадове?

— Видях само, че са добре обучена група, която нахълта с цел да унищожи теб и хората на твоята маса. Още се чудя как си останал жив. Хайде сега да тръгваме.

Нейтън усещаше тъпа болка в тила, но иначе беше добре. Двамата бавно се насочиха към изхода. Изведнъж той спря.

— Ще трябва да се върнем.

— Какви ги приказваш? Защо да се връщаме? — попита Илан, явно озадачен.

— Искам да огледам агента.

— Той е мъртъв. Направо са му отнесли главата. Хайде да се махаме!

— Не. Трябва да проверя дали у него има подслушвателно устройство. Няма друго обяснение. Как иначе са разбрали, че сме тук? Със сигурност нямаше опашка. Мамка им мръсна!

Той избута Илан, загуби за миг равновесие и олюлявайки се, отиде при трупа на Шаби. Започна да опипва обезобразеното тяло и целите му ръце станаха в кръв.

— Къде е това устройство? Тук трябва да е! Гадове мръсни! Взели са го! Мамка им!

Илан го грабна под мишниците и започна да го бута към вратата. Той не спираше да ругае.

— Трябва да се измъкнем от това място — просъска Илан. — Остави тази работа на отдела за международни връзки. Те ще влязат в контакт с полицията и ще разберат как стоят нещата.

Нейтън престана да се съпротивлява и сам тръгна към изхода. Точно пред вратата ги спря един полицай.

— Един момент, моля — каза той и ги отпрати с жест към ъгъла на ресторанта, където няколко лекари оказваха първа помощ на леко пострадалите.

— Не, благодаря ви. Ние сме добре — каза Нейтън и двамата се измъкнаха навън.

Беемвето, което докара Нейтън в ресторанта, не беше помръднало от мястото си. Нямаше логика. Значи групата за охрана беше натоварена само с превантивни функции, тоест трябваше да се опита да го предпази от неприятности, но не и да го измъкне от трудна ситуация. Не беше ясно защо са останали на същото място след началото на стрелбата, но сега не беше време да се задават излишни въпроси.

Едва когато се приближиха до колата, Нейтън и Илан разбраха какво всъщност е станало. Шофьорът се беше отпуснал върху волана. В слепоочието му зееше зловеща дупка. На задната седалка лежеше приятелят му. Между устните си стискаше угаснал фас. Беше прострелян в гърдите.

— Боже господи, тези типове наистина добре са ни подредили. — Илан очевидно изпадна в шок. Не можеше да отдели поглед от мъртвите си приятели. — Как ли е станало всичко това?

До колата имаше още три трупа, сред които и тялото на Дов. Той беше проснат по очи. Целият му гръб беше надупчен, сякаш при опит да се притече на помощ или пък да избяга. Нейтън хвана китката на Дов. Нямаше никакъв пулс. Той вдигна поглед към Илан.

— Заклевам се, че ще ги спипам тези мръсници. Каквото и да ми струва. — В очите му се четеше болка, породена от разигралата се трагедия, а също и от факта, че трябва да остави мъртвите си приятели и да бяга. — Добре, Илан, хайде да се махаме оттук.

Нейтън хвана младежа за ръката и го повлече със себе си. По улицата се разминаваха линейки и полицейски коли с виещи сирени. На първата пресечка Нейтън спря едно такси и каза на шофьора адреса на тайната квартира. Като видя окървавената риза на Нейтън, човекът се облещи и попита:

— Какво се е случило с вас? Искате ли да ви закарам в болницата? Имате ли нужда от помощ?

Нейтън се усмихна.

— Не, не, просто ни закарайте на този адрес. По-бързо, ако може. Нищо ни няма.

— Какво е станало тук?

— Вечеряхме си спокойно в ресторанта. Изведнъж нахлуха няколко маскирани и започнаха да стрелят. Направо не е за вярване. Беше същинска касапница.

— Знаете ли защо са го направили?

— Нямам представа.

— Навярно са терористи — каза шофьорът. — Напъплиха по целия свят. В Близкия изток тече тази гадна война и идват тук в Европа да си перат кирливите ризи с нашата кръв. Какво сме им виновни ние?

Нейтън и Илан слязоха от таксито на две пресечки от квартирата. Първостепенното задължение на Нейтън в тази ситуация беше да се обади на Муса и да му докладва какво се е случило. Той от своя страна щеше да задейства хората от отдела за международни връзки, които трябваше да уредят разчистването на труповете и да се опитат да предотвратят евентуален международен скандал. Нейтън можеше само да ограничи пораженията. Вече нямаше как да помогне на мъртвите.

Илан го подсети, че трябва да проверят дали си нямат опашка. Нейтън прие и се укори за тази разсеяност. Просто в състоянието, в което се намираше, въобще не му дойде наум, че някой може да ги преследва. Какво още биха могли да искат?

Веднага щом влязоха в къщата, Нейтън стана много деен. Нямаше време за губене. Той не знаеше какъв е замисълът на противника, но вече беше сигурен, че си има работа с професионалист.

Освен това си даваше сметка, че умишлено са го оставили жив. Искаше да разбере защо.

Душът и преобличането му отнеха само пет минути. Той взе куфара, пъхна пистолета в джоба си и отиде в кухнята.

Илан още седеше до масата и гледаше с празен поглед през прозореца. Нейтън видя, че и той се е изцапал е кръв.

— Иди да си вземеш душ и да се преоблечеш. След малко изчезваме оттук.

Снажният младеж се отправи с механична походка към стълбите.

— Хайде, размърдай се! Няма да стоим тук цяла нощ — извика Нейтън, а после вдигна слушалката и набра номера на централата.

— Муса? — каза той дрезгаво, когато чу гласа на началника си.

— Какво е станало там при вас?

— Не ти ли се обадиха вече?

— Обадиха ми се преди малко. Но искам да чуя твоята версия. Казвай какво е станало? Хайде, недей да мълчиш!

Нейтън усети странни нотки в гласа на Муса. Странни, но все пак познати. В момента беше толкова напрегнат, че въобще не можеше да разсъждава.

Той изложи подробно събитията с равен, делови тон. Накрая разказа какво се е случило на масата в ресторанта.

— Приближиха се и застреляха Джилбоа от упор. Шаби беше вече мъртъв. После взеха снимките. Всъщност не знам дали вътре е имало снимки, понеже така и не отворихме пакета. Грабнаха и дипломатическото куфарче с парите, а след това ме цапардосаха с нещо по главата. Оттам нататък нищо не помня. Видяхме, че са убили трима души от групата, включително и Дов. В момента съм в квартирата с Илан. След около десет минути ще излезем оттук. Кажи сега ти какво знаеш? Какво е станало с другите?

— Повалили са общо петима от нашите. Останалите скоро ще се приберат в къщи. Сега искам от теб да отидеш в Амстердам. Обади ми се оттам.

— Имаш ли представа кой ни е нападнал? Успя ли да се добереш до нещо?

— Много е рано за такива изводи. Сам знаеш, че е нужно време. Но не се притеснявай, ще разберем кой е и тъпкано ще му го върнем. Работата е сериозна, защото е пострадал и дипломат.

Нейтън изведнъж долови отново онази подозрителна нотка в гласа на Муса.

— Защо ме пращаш в Амстердам? — попита той.

— Защото имаш още работа. Ще ти кажа, като ми се обадиш. А сега тръгвай.

— Тръгвам веднага. Да взема ли и Илан?

— Не, остави го в квартирата. Ние ще го приберем.

Нейтън затвори. После си взе куфара и се качи горе. Душът беше пуснат. Той се приближи до вратата на банята и извика. Илан се появи с кърпа в ръце.

— Вече докладвах за случилото се — каза му Нейтън. — Наредиха ми да замина, но ти ще останеш тук и ще чакаш. Ще дойдат да те приберат.

— Добре. Ами значи ще се видим, като се приберем вкъщи.

— Желая ти всичко добро — каза Нейтън.

Не му се искаше да го оставя в тази къща, тъй като не беше сигурен дали квартирата не е разкрита. Но такава беше заповедта на Муса и той реши, че засега трябва да се подчинява.

Нейтън излезе от къщата. Болката в тила още не беше преминала. Той обиколи карето от сгради, за да провери дали зад гърба му ще се залепи опашка. Ако някой тръгнеше да го преследва, това би означавало, че квартирата е под наблюдение и трябва да предупреди Илан. Но не забеляза нищо съмнително. Хвана такси до гарата и се качи на първия влак за Амстердам. Бързаше да стигне там, защото му предстояха няколко неотложни телефонни разговора.

Щом таксито на Нейтън се изгуби зад ъгъла, един висок мъж слезе от паркираното наблизо рено. Беше облечен със сив, подобен на униформа костюм, а на рамото му висеше малка черна чанта. Той се насочи право към къщата, от която излезе Нейтън. Посуети се малко пред вратата и влезе. Пет минути по-късно отново се появи на улицата, качи се в колата и бързо изчезна.

Нейтън трябваше да разбере какво става с Надин. Притесняваше го и Гамил, който на другия ден следваше да пристигне в Париж. Беше страшно изморен, но в главата му кръжаха всякакви мисли. Наоколо се случваха разни работи, които трудно можеха да се обяснят по логичен път. Освен това го човъркаше усещането за нещо съвсем близко до него, което все му се изплъзваше.

Не спираше да мисли за човека от видеозаписа. Човекът в бяло. Как ли се е добрал до Шаби? Кой го е отвел при него? Явно е изтекла някаква информация, но ако този човек наистина владееше положението, защо тогава е позволил на арабина да съобщи за внедрения агент? А може би именно внедреният агент е разкрил Шаби. Дали неизвестният противник се е насочил към Шаби едва след изтичането на информация от „Мосад“? Защо му е да убива всички с изключение на Нейтън? Какво искаха от него? Нейтън нямаше отговори. Само предположения.

Не след дълго пристигна в Амстердам. Спря такси на две пресечки от гарата. Реши, че е излишно да проверява за опашка, тъй като беше сигурен, че е пристигнал чист, а и противникът нямаше как да разбере, че е точно на това място.

Беше си избрал „Виктория“ на улица „Дамрак“. Няколко пъти беше отсядал в този хотел, а освен това той се намираше съвсем близо до гарата. Нейтън си мечтаеше за мека възглавница и гледаше да ускори срещата си с нея.

Той седеше в десния ъгъл на задната седалка и в момента, когато таксито пресичаше някакъв широк канал, забеляза една кола, която направи рязък завой и се лепна зад тях. Явно взе завоя с доста голяма скорост, защото гумите изпищяха. Фаровете светеха право в тила на шофьора. Едва ли беше възможно някой да го следи… И все пак беше длъжен да провери.

— Извинявайте — каза той на шофьора, — налага се да се върна на гарата. Забравих да прибера една чанта.

— Дадено, господине. Веднага ли да обърна? После в хотела ли ще ви закарам?

— Да, ще ви помоля да ме изчакате на гарата.

Шофьорът зави в една малка уличка, даде на заден ход и пое по обратния път. Подозрителната кола, бял опел, продължи нататък, без въобще да намали. Нейтън не успя да види човека зад волана. Улицата беше слабо осветена и колата бързо се изгуби от погледа му.

— Спрете веднага! — извика Нейтън и шофьорът се стресна.

Той натисна рязко спирачките и закова до бордюра. Нейтън му хвърли една петдесетдоларова банкнота и изскочи от колата. После се обърна и извика:

— Благодаря ви. Задръжте рестото.

Холандецът поклати глава, сякаш искаше да каже: „Какво да ги правиш, луди американци“ и потегли обратно към гарата.

Нейтън се озова пред входа на някаква сграда, която приличаше на склад. Облегна се на една врата. Мракът го погълна изцяло. Луната хвърляше синкави отблясъци върху улицата и канала.

Той насочи поглед в посоката, в която се загуби белият опел. Изведнъж съзря светлината на фарове и застина на място. Зад ъгъла се появи същата кола. Движеше се бавно, сякаш шофьорът търсеше нещо. В един момент обаче колата набра скорост и изчезна по посока на гарата. Нейтън вече знаеше със сигурност, че опелът го е следил. Но това беше невъзможно. Откъде са разбрали, че ще ходи в Амстердам? Само той и Муса знаеха за това.

Изведнъж му хрумна нещо, което го смрази. Преследваха го неговите хора! Но защо? А може би внедреният агент беше Муса и сега се опитваше да отклони вниманието към него и да излезе чист от играта. Трудно му беше да го повярва, но трябваше да провери. При това възможно най-бързо. Ако по петите му вървеше екип на „Мосад“, не му оставаше нищо друго, освен да се покрие и да движи своята частна операция в условията на пълна нелегалност. Нямаше никакво време за губене. Никак не го радваше мисълта, че е попаднал в списъка на преследваните от „Мосад“. Този списък никога не нарастваше, тъй като хората много бързо отпадаха от него.

Трябваше да се измъкне от Амстердам, но първо беше длъжен да се обади на Муса. Искаше да разбере как точно стоят нещата. Нейтън хвърли чантата си през рамо и с бързи крачки се запъти към хотела. Като пешеходец нямаше да се съобразява с еднопосочни улици и мостове и по негова преценка щеше да стигне за не повече от десет минути. Хотелът се намираше срещу една индустриална зона, тъй че Нейтън имаше къде да се скрие и да наблюдава входа. Знаеше, че от тази страна на канала има някаква корабостроителница. Планът му беше да спре там и да използва телефонния автомат. Докато говореше, щеше да гледа какво става около хотела и най-вече дали отпред го чака наказателна група. От този момент нататък Нейтън оставаше съвсем сам.

Улиците бяха тихи. От време на време минаваше по някоя кола, предимно таксита. Не след дълго той попадна в сянката на една готическа катедрала, която се извисяваше в съседство с корабостроителницата. Придържайки се към сянката, Нейтън пристъпи напред и хвърли поглед към хотела оттатък канала. От тази позиция виждаше главния вход и част от страничната стена, на която имаше малка врата с неонова реклама отгоре. Ако добре си спомняше, това беше входът за ресторанта. Телефонният автомат се намираше между катедралата и корабостроителницата. Нейтън набра номера на Муса. При втория сигнал някой вдигна телефона и след няколко секунди се обади Муса.

— Пристигнах в Амстердам — каза Нейтън.

— Откъде се обаждаш? Настани ли се вече?

— Още не съм. — Нейтън замълча. — Тъкмо бях тръгнал към хотела и се сетих, че съм забравил нещо в един сейф на гарата. Върнах се да си го взема.

Нейтън обмисляше всяка своя дума. Не искаше Муса да усети, че подозира нещо, а знаеше, че щом е пратил хора да го преследват, те вече са му докладвали за малкия трик с таксито.

— Реших да ти се обадя от гарата, за да не те карам да чакаш — допълни Нейтън.

— Да, да. Добре. Какво мислиш да правиш сега?

— Отивам в хотел „Виктория“. Какво очакваш от мен по-нататък?

— Нищо. Наспи се хубаво и сутринта пак ми се обади. Тогава ще ти дам новите нареждания.

— Добре. Ако междувременно ти потрябвам, можеш да ме откриеш в хотела. Ще се регистрирам с израелския си паспорт.

— Има ли го в досието ти?

— Естествено. Между другото, какво става в Атина?

— Няма нищо ново. Изглежда, не са получили заповед за действие.

— Онзи идиот Халим наистина ли пусна всичките си хора в апартамента, както се очакваше?

— Така поне мислим. Не сме сигурни.

— Та нали ги държите под наблюдение?

— Да, но откакто дойде момичето, започнаха да вземат много повече предпазни мерки. Всъщност един от членовете на новия екип, който наблюдава сградата, твърди, че момичето му напомня за някого.

— За кого по-точно?

— Засега не може да се сети. Той е служил във военното разузнаване и може да е виждал снимката й в някое досие или един бог знае къде. Тъй или иначе, скоро ще получим снимката и ще я вкараме в компютъра. Ако има нещо, няма начин да не излезе.

— Така е — каза Нейтън. Той пристъпи инстинктивно назад, защото видя, че две коли спират пред хотела. От тях слязоха няколко души. Макар че не виждаше лицата им, Нейтън беше сигурен, че тези хора се готвят да му заложат клопка. Очевидно Муса вече беше предал съобщението, че обектът се е насочил към хотел „Виктория“. Ясно се виждаше, че момчетата от „Мосад“ не подготвят отвличане, тъй като наоколо нямаше кола, в която да натикат жертвата, тоест Нейтън. Всички се подредиха от едната страна на улицата, за да не се изтрепят помежду си.

Явно се готвеха да унищожат обекта.

— Добре — каза Нейтън, — ще ти се обадя утре сутринта. А, прати ли вече човек да прибере Илан от Хага? Момчето беше изпаднало в шок.

— Пратих, но още не знам какво е станало — отговори Муса. — Очаквам да ми се обадят всеки момент. Няма страшно, всичко е наред. Утре пак ще говорим.

Линията прекъсна.

Нейтън беше сигурен, че Муса го излъга. Знаеше също, че е на мушката на „Мосад“. Ето защо не го убиха в ресторанта. Всичко беше нагласено така, че той да излезе внедреният агент. Муса очевидно не се съмняваше в това и беше наредил да го елиминират. Но това не сваляше подозренията от Муса.

И ако Муса — или някой друг, който искаше да вкара Нейтън в тази клопка — успееше да представи елиминирането му като дело на същата организация, която бе извършила покушението в Хага, щеше да си спести разследванията от страна на „Шабак“ или някоя друга инстанция, която би научила, че „Мосад“ преследва внедрен агент. Щяха да открият трупа на Нейтън в някой амстердамски канал и с това всичко щеше да свърши. Или поне така си мислеха противниците му.

Нейтън реши да се приближи малко, за да огледа по-добре хората, които се готвеха да го убият. Сега се чувстваше много по-спокоен. Разбра точно какво крои „Мосад“, а те не подозираха, че той знае. Беше с един ход пред тях.

Той се промъкна до ъгъла на катедралата и хвърли поглед към хотела. Преследвачите му бяха заели позиция, която ги скриваше напълно от очите на влизащите в хотела. Нейтън притича още малко напред под прикритието на сянката и надникна през прозореца на някакъв паркиран пикап. Трябваше да има още един човек, когото не беше видял до момента — този, който щеше да им подаде сигнал, че към хотела се приближава някой, а после щеше да потвърди, че това е обектът. Нейтън знаеше, че не бива да мърда, преди да е съзрял този последен човек от екипа. Изведнъж той усети леко раздвижване на не повече от десет метра разстояние. Присви очи, за да хване по-ясно крехкия силует, който стоеше до едно дърво. Беше Номер 9.

„Копеле мръсно!“ — изруга Нейтън наум. Това беше най-гадното нещо, което можеше да роди главата на Муса. За миг се изкуши да отиде при нея и да й каже какво става и че не него трябва да преследват. Дали щеше да му повярва? Едва ли.

Нейтън бавно клекна зад пикапа. Гумите му го скриваха от погледа на Номер 9. Дори тя да погледнеше в тази посока, нищо нямаше да види.

— Заех позиция — чу я да казва той, навярно в микрофона на предавателя.

Нейтън се обърна назад, за да прецени откъде би могъл да се измъкне. Не можеше дълго да остане на това място. Дърветата щяха да го прикрият, ако успееше да се добере до тях, преди Номер 9 да го е забелязала. В този момент пред главния вход на хотела спря едно такси. Нейтън беше сигурен, че то ще отклони за миг вниманието на момчетата от „Кидон“. Той излезе от прикритието си и се затича по тревната ивица край канала. Накрая стигна до някакви стълби, които водеха надолу към водата. За кея беше привързана малка моторница. Той моментално установи, че двигателят й е „Меркурий“. Познаваше тези машини още от службата си в морската пехота. Беше готов да го разглоби и пак да го сглоби със затворени очи. Лодката беше покрита с платнище, с което той загъна двигателя, за да заглуши леко шума. След неколкоминутни приготовления Нейтън дръпна въжето на стартера и двигателят бръмна. Когато отпусна амбреажа, малката моторница направо изхвърча от мястото си. Зад нея оставаше пенлива диря. Нейтън успя да се изскубне от смъртната хватка. Поне засега.

 

 

— Защо му съобщи цялата тази информация? — попита Марк, когато Муса затвори телефона.

— Има ли значение какво знае един мъртвец?

— Нека не бързаме все пак да го отписваме — каза Амир. — Доста неща съм чувал за този човек и си мисля, че няма никак лесно да се отървем от него.

— Какви ги приказваш? — сопна се Муса. — Нали твоите хора го държат на мушка? Да не би да искаш да кажеш, че те не могат да се справят с един невъоръжен човек, който се намира в приятелска страна и при това нищо не подозира?

— Страната наистина е приятелска. Представи си обаче, че Нейтън не се хване на въдицата.

— Пак повтарям, че той нищо не подозира — възрази Муса.

— Сигурен ли си, че постъпваш по най-удачния начин? — попита Марк. На лицето му изведнъж се изписа някакво притеснение. — В края на краищата той е един от най-добрите ни офицери. Освен това ти е приятел. Как, по дяволите, можеш да си толкова сигурен, че именно Нейтън е внедреният агент? Та ние дори не сме го изслушали.

— Ти на такъв човек приятел ли му викаш? Той ми заби нож в гърба и прати на оня свят цяла група от отдела за сигурност „Ярид“. Какви глупости дрънкаш? И Дов му беше приятел. Какво стана с Дов? Няма какво повече да обсъждаме. Агентът не искаше да се срещне с него насаме, защото е имал снимка на предателя и е знаел, че това е Нейтън. Затова държеше да присъства още един израелец, който със сигурност не работи за сирийците. Подготвихме срещата по всички правила и ето че всички хора, които знаеха за нея са мъртви. С изключение на Нейтън.

— Ами ако Секирата ни е изиграл?

— Секирата беше чист и до последната секунда нямаше представа къде ще се състои срещата. През цялото време го наблюдавахме и знаем със сигурност, че не е правил опити да се свърже с никого. Честно да ви кажа, след като Нейтън ми се обади от тайната квартира, още не бях съвсем сигурен. Мислех си, че е възможно онзи гаден агент да е бил подслушван. Затова настоявах нашите хора да го задържат. Не е ли вярно?

Муса се обърна към Амир за потвърждение.

— Така е — кимна Амир.

Муса продължи:

— Но когато момчетата отидоха да приберат Илан, го намериха прострелян в главата. Илан беше момчето, което стоеше на пост вътре в ресторанта. Навярно е видял нещо, което не е било изгодно за Нейтън.

Муса се обърна и се загледа навън през прозореца.

— Какво? — реагира Марк. — Ти нищо не си ми казал за това.

— Е, сега ти казах. — Муса се обърна с лице към него. — Обзалагам се, че Нейтън е сигурен, че е заличил всички следи и може да ни се изсмее в лицето. Откажете се от мисълта за разследване по стандартната процедура. С този човек е свършено. Точка.

— Аз мисля все пак, че трябва да му дадем възможност да отговори на обвиненията. Дължим му го — каза Марк.

— Нищо не му дължим. Повече не искам да се говори за това, Марк. Разбра ли?

— Да — тихо отговори Марк и заби поглед в пода.

— И на мен не ми е лесно — продължи Муса. — Той наистина ми беше приятел. Ще гледаме да не вдигаме много шум. Ще докараме тялото му заедно с другите трупове, за да не разгласяваме позора му. За това настоява и шефът.

— Ами ако избяга? — попита Амир.

— Ще го намерим, където и да отиде, и ще го убием. Нали затова сме изпратили момчетата от „Кидон“?

 

 

Нейтън привърза моторницата за един малък пристан на няколко мили източно от мястото, на което я намери. Слезе на брега и се озова сред някакъв рибен пазар, който започваше да се оживява с настъпването на утрото. Отначало мислеше да отиде направо на летището и да хване първия самолет за Париж, но после се сети, че Номер 1 навярно е оставил човек на „Шипхол“ като резервен вариант, в случай че акцията при хотела се провали. Нейтън беше сигурен, че няма да го нападнат на летището, но предпочиташе да не знаят къде смята да ходи. Те, разбира се, щяха да го обявят за издирване пред всички централи, тъй че беше длъжен да се пази, в която и точка на земното кълбо да се намира.

Той хапна набързо в едно кафене и потърси в телефонния указател адреса на най-близкото бюро за коли под наем. Откри една агенция на три преки от кафенето и в 8,00 се снабди с кола. Отиде с нея до Ротердам, а оттам хвана влака за Брюксел.

Обади се на Гамил от белгийската столица и му каза, че ще го потърси малко по-късно, за да му даде нареждания.

Не забеляза никаква опашка зад себе си. Към времето, което трябваше да убие в Брюксел, се прибави закъснението на влака и така загуби почти цял ден, докато се добере до Париж. Със самолет би стигнал за час и половина. Но сега поне беше сигурен, че е чист.

Нейтън взе метрото до станция „Опера“, там се прехвърли на друг влак и слезе на „Латур Мобур“. Отиде до ъгъла на „Мобур“ и „Сен Доминик“, малка уличка, която навлизаше в една стара жилищна зона с тесни проходи между високите източени къщи и миниатюрни бутици. Идеята му беше да се настани в един хотел, където беше отсядал и преди, без да е говорил за това с никого от „Мосад“.

Хотел „Ле Жарден д’Ефел“ се намираше в една задънена уличка, наречена „Емили“. Фоайето му беше съвсем тясно. От едната страна тръгваше коридор, който излизаше във вътрешно дворче. От другата страна бяха асансьорът и багажното отделение. В хотела се сервираше само закуска. Трапезарията се намираше на първия етаж и побираше не повече от двайсетина души.

Оказа се, че има свободна стая и Нейтън се качи горе да завърти няколко телефона и да се преоблече. Първо влезе в банята, видя се в огледалото и се уплаши от вида си. Беше брадясал и страшно мръсен. Но проблемът не беше само във външния вид. Чувстваше се физически и духовно изтощен. Само за няколко дни магнитните полюси на битието му се обърнаха в диаметрално противоположни посоки. Някои от най-добрите му приятели загинаха, а други в момента го преследваха. Определени хора, които преди считаше за най-злите си врагове сега му бяха съюзници, или поне така си мислеше. Той овладя нервите си и се окопити. Сега не беше време за хленчене и за жалби по миналото. Трябваше спешно да проведе няколко разговора.

Първо набра един местен номер и изчака телефонът да звънне два пъти. После затвори и набра отново. Този път отговори някаква жена:

— Oui, alio[1].

— Здравей. Как си, скъпа?

— А ти, cheri[2]? От Париж ли се обаждаш?

— Да.

— Кога пристигна?

Френският акцент правеше още по-привлекателен леко дрезгавия й глас.

— Преди около час. Някой да ме е търсил?

— Не. Никой не се е обаждал. Ще се видим ли, Нейтън, или само минаваш оттук?

— Имам чувството, че ще се видим и ще си изкараме прекрасно, само че няма да можем да се поразходим из града.

— Париж ми е подръка през цялото време — каза тя. — Ти ми липсваш. Кога ще се видим?

— Ще ти се обадя пак. Става ли?

— Става. Ще чакам.

Той познаваше Селин Роже от петнайсет години. Тя работеше като доброволна медицинска сестра в една израелска болница. По онова време той лекуваше рана, която получи при една акция в Ливан. Селин беше дошла в Израел, пренебрегвайки ембаргото, което френското правителство беше наложило в навечерието на войната през 1967 година.

Нейтън беше още ерген, а тя имаше зашеметяваща външност. „Въртележката на младостта“ — с тези думи Селин определяше авантюрата им след време. В продължение на няколко години след края на краткия любовен роман въобще не бяха се чували. После един ден случайно се засякоха в Париж. Той работеше вече в „Мосад“, а тя учеше в медицински институт. Оттогава винаги й се обаждаше, когато идваше в Париж, но никой не знаеше за връзката им. Нейтън беше дал нейния номер на Надин.

Френската му приятелка знаеше, че от нея се иска да приеме някакво съобщение, ако въобще някой й се обади. Много се зарадва, когато разбра, че Нейтън я вкарва в тайна игра, за която не бива да го разпитва. Тя беше дискретна по природа и му спести всякакви въпроси.

След като приключи разговора със Селин, Нейтън се обади на Гамил.

— Здравей, приятелю. Искам да се видя с теб след около час.

— Къде?

— Ами — замисли се Нейтън, — като излезеш от хотела, свий наляво по улица „Бак“. Ще продължиш направо, докато стигнеш улица „Бабилон“, ще свиеш надясно по нея и тя ще те изведе на авеню „Брьотьой“. Ще завиеш този път наляво и след две преки ще видиш „Бистро дьо Брьотьой“. Чакай ме там. Запомни ли маршрута?

— Ще бъде там.

— Тръгни след около четиридесет и пет минути. Нямаш много път. Ако не се появя до 21,30, върни се в хотела и чакай да ти се обадя.

— Някакъв проблем? — попита Гамил, очевидно притеснен.

— Няма проблеми. Просто трябва да вземем предпазни мерки.

Нейтън си взе душ, после бързо се избръсна и изхвърча от стаята. Маршрутът, който Гамил трябваше да следва по негово указание, щеше да позволи на Нейтън да го засече някъде по пътя и да види дали го следят. Не можеше да си позволи и най-малкия пропуск.

 

 

Двамата се срещнаха след един час. Нейтън не забеляза опашка зад ливанеца. Той обясни на Гамил какво предполагат функциите му на посредник, които съвсем скоро трябваше да започне да изпълнява. Установиха телефонен код и код за други съобщения. Междувременно Гамил беше свободен да прави каквото иска. Единственото му задължение беше да проверява в хотела на всеки няколко часа за съобщения от Нейтън.

Ливанецът очевидно се вживяваше в новото си амплоа и с нетърпение очакваше да се залови с някаква конкретна задача. За човек, който е живял в Ливан, всички опасности изглеждат като детска игра, помисли си Нейтън. Самият факт, че си се измъкнал от онази касапница, навярно граничеше с недействителното.

 

 

Селин живееше на четвъртия етаж в една пищна кооперация малко встрани от авеню „Фош“. С високите си тавани и тежки мраморни орнаменти жилището не изглеждаше като обикновен апартамент, а по-скоро като крило на дворец. Баща й се беше подвизавал дълги години в оръжейния бизнес и тя не знаеше какво значи недоимък. Нейтън почука на вратата и само след миг тя се разтвори широко.

— Влизай, Нейтън — посрещна го Селин е усмивка.

Беше облечена с копринен, дълъг до петите светлобежов пеньоар, богато украсен с дантели в същия цвят. Кестенявата й коса стигаше до раменете. Великолепно изглежда, помисли си Нейтън. Той затвори вратата зад гърба си и я прегърна. Целувката им беше алчна и продължителна. В един момент тя се отскубна от обятията му и го поведе по коридора. Двамата влязоха в спалнята, където в една сребърна кофа с лед върху малка масичка се изстудяваше отворена бутилка шампанско. Тя му подаде елегантна чаша с високо столче, а после поднесе своята, за да й налее. Отпи малко и остави чашата на масичката. Пеньоарът се свлече на земята и тя пристъпи напред. Започна бавно да го разсъблича, като от време на време спираше за поредната глътка шампанско. Нейтън наля още и на двамата и остави чашата си до нейната. Нежните ръце на Селин зашариха по тялото му. Тя се свличаше все по-надолу, докато накрая застана на колене. После бентът на страстта се отприщи.

Бележки

[1] Да, ало (фр.). — Б.пр.

[2] Скъпи (фр.). — Б.пр.