Виктор Островски
Лъвът от Мосад (1)

I

Карл опря деветмилиметровия „Лугер“ до бузата си. Приятният допир на хладната стомана успокои сгорещената му кожа. Догарящата цепеница в камината излъчваше топлина, а няколкото чашки шнапс, които гаврътна до дъно, го караха да се поти още по-силно.

Карл Райнхарт беше висок, строен мъж, тъкмо прекрачил прага на четиридесетте. Той застана до прозореца. С опакото на дланта избърса потното си чело и разроши русата си коса. Погледът му беше устремен към отсрещния елегантен дворец от деветнадесети век. Това занемарено здание с внушителна фасада доскоро беше неговото царство. Запечатано, сега то представляваше печален паметник на източногерманската епоха. Паметник, сив като небето над него. Но Карл и колегите му свързваха старата сграда с онзи свят, който им беше познат. Карл прекара в нея почти двайсет години от живота си. От нейните подземия с досиета черпеше властта си.

Разкошният апартамент в съседство с Дома на германо-съветската дружба беше една от придобивките, които получи при назначаването си за началник на отдел „С/5“, който се занимаваше с координация на освободителното движение. Казано по-просто, той беше човекът, натоварен да поддържа терористичните организации по света.

Карл присви очи пред студеното стъкло на прозореца, което се замъгли от дъха му и скри безцветния пейзаж отвън. Все още беше озадачен от необуздания ход на събитията. Допреди няколко дни той и другарите му владееха положението, а после изведнъж властта им се прекърши. Демонстрантите, или гражданският комитет, както сами се наричаха, превзе сградата. След като изворът на властта му пресъхна, на Карл не му оставаше нищо друго, освен да пристъпи към „акта на честта“. Всички пътища назад бяха затворени.

На никого нямаше да липсва и това беше като че ли най-удачният начин да си вземе сбогом с този разпадащ се свят. Преди няколко часа проведе разговора, който очакваше. Обади му се един бивш негов колега, за да го информира, че привечер ще дойдат да го приберат за разпит. Именно него — полковника от „Щази“^[1] Карл Райнхарт. Очевидно славното време на „Щази“ беше отминало.

Той се обърна с гръб към прозореца и внимателно огледа стаята. Всички предмети бяха там, където искаше да ги заварят. Върху покритата с опушено стъкло масичка се мъдреше почти празна бутилка шнапс. Зад дивана се виждаше кашон, пълен с документи, които носеха огненочервения печат „СТРОГО СЕКРЕТНО“.

Карл предусети края още преди няколко месеца, когато властта не отвърна със сила на демонстрациите. Ерих Хонекер се беше вцепенил от страх. Вече седмици наред в управлението на „Щази“ изгаряха папки с досиета, които биха уличили не само тях, но и хиляди агенти по целия свят. Всички бяха попаднали в плен на паниката и бързаха да унищожат или пък да изпратят в Москва цели камиони с безценни разузнавателни документи, които бяха събирали цял живот.

Едно силно почукване на вратата върна Карл към настоящето.

— Moment, mal^[2]! — извика той, придавайки на гласа си пиянска дрезгавина.

В този момент кракът на Йохан се свлече от дивана и тупна на пода. Другият човек в стаята не беше на себе си и въобще не съзнаваше какво става.

— Polizei hier^[3]!

— Вървете по дяволите! — изкрещя в отговор Карл. Чукането на вратата премина в тропане. Вбесените полицаи още не бяха разбрали, че имат работа със специално укрепена врата. Карл знаеше, че няма да успеят да влязат скоро, а дотогава щяха да го заварят мъртъв. Той се приближи до вратата и извика:

— Да живее Германската демократична република!

После се отправи към дивана. Тропането отвън продължаваше. Той насочи пистолета надолу, извърна се с лице към вратата и изкрещя:

— Мамка ви, педерасти смотани!

След това натисна спусъка. Отекна изстрел и за няколко секунди настана тишина, а после полицаите отвън започнаха да блъскат още по-силно.

„Не е никак лесно да се самоубиеш — помисли си Карл. — Особено ако искаш след това да започнеш нов живот.“ Документите, предвидливо поставени върху масичката в спалнята, бяха на името на Карл, но със снимката на човека, който би имал вид на заспал върху дивана, ако не бяха разпиленият му мозък и почти напълно отнесеният тил. Всъщност той наистина спеше, когато Карл вкара пистолета в устата му и стреля.

Този скитник — Auslander, или чужденец, — когото неколцина просяци знаеха под името Йохан, имаше почти същото телосложение като Карл. Операцията по довеждането му в опразненото здание, чиито обитатели, бивши служители на „Щази“, търсеха убежище от Москва до Пекин, се оказа далеч по-проста, отколкото очакваше. Подмамен от неизчерпаемите количества шнапс, Йохан беше чест гост в апартамента на Карл, тъй че всичко пасваше съвсем точно.

Освен че името Карл присъстваше в документите в спалнята, снимката на Йохан се намираше във всички досиета на същото име в сградата отсреща. Полицаите, които напираха да влязат, не биха се усъмнили във версията за самоубийство и с това щяха да приключат всички разследвания. Карл беше изключително последователен и акуратен човек. В продължение на няколко седмици той внимателно подреждаше елементите на своя план.

Сега бръкна с един доста тежък ръжен в камината и дръпна някакъв лост. Част от стената зад камината се отмести и откри въжена стълба, която се губеше надолу в шахтата. Щом се озова на стълбата, той издърпа друг лост, за да върне стената в първоначалното й положение. Предшественикът на Карл в „С/5“ му разкри този таен вход към шахтата. Той също не знаеше кой го е инсталирал, но каза, че един ден може да послужи. Оказа се, че е бил прав.

Карл се спусна до дъното на шахтата за не повече от три минути. После се изкачи по едно тясно стълбище, което водеше от мазето към задния изход, и изскочи на уличката зад сградата. В този момент до бордюра се залепиха няколко полицейски коли. От една очукана пожарна се изнизаха няколко пожарникари с кирки и се вмъкнаха в сградата. На тротоара се бяха струпали сеирджии, но никой не обърна внимание на Карл, който просто се сля с тълпата.

Той пое в северна посока и след няколко минути пристигна в хотел „Кранц“, където се беше регистрирал предния ден под името Франц Толер. Истинският Толер се намираше на дъното на река Мулде, малко встрани от Вурцен, и ако въобще го откриеха, това щеше да стане едва след няколко дни, а дотогава Карл щеше да е далеч от това място.

— Бих искал да освободя стаята. Толер, казвам се Франц Толер — каза той на човека от рецепцията и постави ключа си върху плота.

Служителят с неохота затвори спортната страница на местния вестник и изгледа Карл над очилата си. После стана, отвори едно голямо чекмедже, започна да прехвърля адресните карти и измъкна една от тях.

— Не трябваше ли да напуснете утре, хер Толер? — попита той и отново хвърли поглед към Карл.

— И какво от това? Реших да освободя стаята днес. Пригответе сметката и изпратете човек да ми смъкне багажа. Аз ще пийна нещо във фоайето.

Авторитетният тон на Карл пресече всякакви следващи въпроси.

Няколко часа по-късно, седнал зад волана на синия мерцедес на Толер, той забеляза няколко малки капчици кръв по ръкава на ризата си. После се взря в огледалото и видя няколко точици по лицето си, които приличаха на ранички от бръснене. „Значи онова копеле не е оплескало само дивана“ — помисли си той и избърса лицето си с ръка.

В 7,30 на другата сутрин Карл пристигна в Хамбург. Остави колата си в един празен паркинг на „Домщрасе“, който се намираше на три преки от пазара „Ратхаус Маркет“. Документите и вещите на Толер си бяха вътре в колата. Карл заличи отпечатъците от волана и от другите места, до които се беше докосвал, след което си взе палтото и се отправи към пазара. Отдалечеше ли се от тази кола, никой вече не би могъл да направи връзка между него, мерцедеса на Толер и голия обезобразен труп, който може би щяха да открият в река Мулде. Нишката се късаше. Карл беше свободен.

Той нае кола, използвайки новата си самоличност и пое към хотел „Кемпински“, където си беше запазил стая за една нощ. Карл отдавна си беше изготвил тази самоличност и я пазеше в тайна дори от сънародниците си. Стана американски гражданин с просторен апартамент на Пето авеню в Манхатън с изглед към „Сентрал Парк“. Апартаментът беше закупен от „Щази“, но той напълно унищожи всички документи по сделката. В банковата сметка на Карл в Америка имаше една доста прилична сума. Разполагаше и с известни авоари във Франция.

Но истинското богатство го очакваше в неговата лична кутия в една нюйоркска пощенска станция. Докато унищожаваха архивите на „Щази“ в Лайпциг, той успя да измъкне голяма част от досиетата на своите агенти. Подбра специално такива, които нямаха представа за кого работят и по тази причина не бяха засегнати от падането на Източна Германия. Този арсенал от добре поставени агенти в целия свят — без да се счита мрежата на международния тероризъм, в чието създаване Карл взе активно участие — представляваше потенциална златна мина.

Мислеше да се установи първо в Париж, а после в Ню Йорк. Планът му беше през следващите няколко месеца да се сниши и да анализира процесите на световната арена, за да оцени стойността на своите акции в това, което сега се наричаше Нов световен ред. Предстоеше му да стане капиталист. А тъй като професионализъм не му липсваше, Карл знаеше със сигурност, че ще бъде от богатите капиталисти.