Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion of Judah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop
Корекция и форматиране
yoda

Издание:

Виктор Островски. Лъвът „Мосад“

Първо издание

Превод: Любомир Терзиев

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

ИК „Атика“ — София, 1993 г.

Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД

Формат: 32/84/108

История

  1. — Добавяне

XI

Старата част на Яфа

11-ти септември, 21,10 часа

С много притеснен вид Нейтън седеше срещу жената, която някога му беше съпруга. Двамата бяха на старинната тераса на рибния ресторант „Таршиш“. Терасата гледаше към рибарското пристанище на старата Яфа. Дългата светлокафява коса на Хана увенчаваше красивото й овално лице и кестенявите й очи. Тя гледаше бившия си мъж със съчувствие. Познаваше го добре и я болеше, че го вижда толкова разстроен. Той обаче твърдеше, че всичко е наред.

— Виж какво — каза тя след известно мълчание и наведе глава, за да улови погледа му. — Знаеш, че можеш да споделяш с мен абсолютно всичко. Може и да не сме женени вече, но още имам пропуск за душата ти. Кажи ми какво има?

— Нищо. Проблеми с ценностите. Това е всичко. Днес се случва едно, утре друго. Но през цялото време става дума за едно и също нещо.

— Така и не разбирам защо не вземеш да напуснеш тази тъпа служба.

В този момент до масата им се приближи сервитьорът. Той запали една свещ, поставена в кехлибарена на цвят стъкленица, и смени пепелника.

— Ще искате ли нещо за пиене?

Нейтън кимна към Хана.

— Ти поръчай — каза тя.

— Една бира за мен.

— За мен същото — каза тя. — Плюс едно кафе.

После и двамата си поръчаха специалитета на деня, а сред ордьоврите се спряха на тахина — пикантно подправен сос от сусамово масло.

Когато пристигнаха топлите питки, придружени от една голяма чиния с всякакви туршии, двамата моментално започнаха да си хапват.

— Те просто не разбират какво им говоря — каза Нейтън. — Мислят, че са прави, и толкова. А аз им говоря за съвсем обикновено благоприличие. Това понятие ми се струва съвсем естествено.

Той я погледна замислено.

— Прав ли съм?

— Хиляди пъти съм ти го казвала, Нейтън. Ти произлизаш от друга среда. Роден си в Щатите, там си ходил на училище. Твоите ценности са различни и никога няма да проумееш начина на мислене на тукашните мъже. Според тях истинският мъж е добър сваляч. Така са възпитани и не могат да се променят.

— Но това е идиотско положение, Хана. Аз съм израснал тук. Тук прекарвах летата си. Членувах в младежката организация. Именно тук ми е мястото. Аз съм евреин. Къде, ако не тук, ми е мястото?

— Разбира се, че тук. Но първо трябва да станеш като другите. Опиташ ли се да им внушиш собствения си начин на мислене, веднага спускат кепенците, а това те тормози. Не си струва, повярвай ми. Махни се оттам. Ти можеш да се оправиш и вън от тази служба. За разлика от онези нищожества, които считаш за твои приятели. До един се изредиха да обсаждат леглото ми още докато бяхме женени. А ако знаеш само как се натискаха да ме утешават след развода.

Той я стрелна с поглед.

— Не се притеснявай — каза тя. — Не им се отвори парашутът. До един ми бяха противни. Те са една банда неудачници, а се мислят за „избраници на съдбата“. Какъв абсурд!

— В морската пехота беше различно.

— Е, там си служил с каймака на армията. Били сте само млади хора. При това на предната линия. Там обикновено отиват най-добрите. А некадърниците само дърпат конците и пращат доблестните мъже на смърт. Ето че сега и ти си такъв и просто не можеш да го понесеш.

— Няма такова нещо. Добре де — каза Нейтън и се опита да се усмихне, — хайде да оставим тази тема. Едва ли скоро пак ще ми се случи да вечерям с толкова красива жена.

— Няма смисъл да ми правиш комплименти, Нейтън. Знаеш, че вече няма да се върна при теб.

— Знам, знам.

Той енергично кимна няколко пъти, сякаш искаше да издуха целия този разговор. Тя продължи:

— Когато превъзмогнах болката, разбрах, че все още те харесвам.

Той хвана нежно ръката й, но тя я дръпна.

— Остави ме да довърша — каза тя.

В ъгълчето на окото й се оформи една сълза. В гласа й звучаха дрезгави нотки.

— Исках да си намеря някой, който да те замести, но нищо не излезе. В един момент разбрах, че съм се опитвала да намеря втори Нейтън, а това е невъзможно. Тъй че — тя изтри сълзата със салфетката си — каквото и да става, ние винаги ще си бъдем заедно, макар че всъщност никога вече няма да сме заедно. Разбираш ли какво говоря?

— Разбирам.

— Ти просто си венчан за тъпата си работа.

Тя му се усмихна тъжно, а после отмести погледа си. Остатъкът от вечерта мина в по-спокойна атмосфера, понеже и двамата се опитваха да избягват неудобните теми. Ако Нейтън се беше надявал, че тази вечеря ще свали нервното му напрежение и ще го утеши, сметките му излязоха криви.

 

 

След като остави Хана в къщата, която доскоро беше и негов дом, Нейтън тръгна да обикаля с колата из улиците на спящия град. Трябваше му време за размисъл. А беше установил, че най-добре мисли през нощта и най-вече когато е зад волана. Накрая се прибра в малкия си апартамент в северната част на Тел Авив и успя да отдели няколко часа за сън. В 8,00 се върна в комплекса и се отправи към телефонната зала.

— Добро утро, приятел — каза Нейтън на Номер 5. — Нещо ново около Назир?

— Снощи му прикачихме човека. Всичко мина идеално. Към 12,30 се върнаха в апартамента заедно с примамката. Всъщност и в момента са там. След малко сигурно ще се събудят.

При тези думи Номер 5 се усмихна. Нейтън се нахвърли върху него.

— Какво значи върнаха се? Нали ти казах да ми се обадиш, когато Назир се прибере? Защо не ми се обади?

Номер 5 отговори с доста притеснен вид:

— Ами защото снощи, малко преди нашите хора да заемат позиция ми се обади Амир и ми каза да те оставим да си починеш. Каза да не те безпокоим, освен ако нещо се обърка. Но всичко мина добре.

— Какво друго ти каза Амир?

— Искаше Номер 1 да се обади в кабинета му. Ставало дума за разпределение на задачите.

— Той обади ли се?

— Не знам. Моята работа беше само да му предам.

В този момент Нейтън разбра че се забърква в не съвсем достойни боричкания. Реши да продължи играта хладнокръвно.

— Би ли ме свързал с Номер 1? Прехвърли разговора в кабинета ми.

— Готово.

Но Номер 5 тъкмо посягаше към слушалката, когато по разговорната уредба долетя гласът на Назир.

— Чакай — каза Нейтън. — След малко ще ме свържеш.

Назир отново се обади:

— Ще пиеш ли кафе, бонбонче?

Говореше на английски.

— Да, ще пийна едно кафе.

Тръпки полазиха по гърба на Нейтън, когато чу гласа на момичето. Той натисна комутатора на разговорната уредба и едва не спука мембраната.

— Защо, по дяволите, си изпратил Номер 9? Защо точно нея, мамка ти?

— Какво ти става бе, човек? — изсъска Номер 1 от другия край на линията. Очевидно не беше сам — Какво значение има дали ще е 9, 11 или 14? По-добре ли щеше да се чувстваш, ако беше Номер 11? Тя е тук при мен. Защо не й го кажеш?

Линията утихна. Чуваше се само нежният, ласкав глас на Номер 9.

— Нали каза, че ще направиш кафе?

Нейтън долови шумолене на чаршафи и побесня. Изхвърча надолу по стълбите и извика през рамо:

— Веднага ми прехвърли Номер 1 в кабинета!

— Дадено, приятел.

В гласа на Номер 5 прозвучаха дружелюбни нотки, които преди напълно отсъстваха.

Когато стигна в кабинета си, Нейтън остана няколко секунди загледан в мигащата жълта лампичка на телефона. Накрая вдигна слушалката.

— Защо точно Номер 9? — отново попита той с хладен тон.

— Бяхме предвидили Номер 11, но снощи ми се обади Амир и ми нареди да я сменя — обясни Номер 1.

— Мислех, че се подчиняваш единствено на мен.

— Тази заповед нямаше нищо общо с целите на операцията, тъй че всеки би могъл да я издаде. Освен това той ни каза, че твоето желание е такова.

— Ти не ме харесваш особено, нали?

— Такива въпроси не ме занимават. Интересуват ме само задачата и безопасността на моите хора. Знам, че сме пионки, които си залагат живота, и толкова. Защо да усложняваме нещата? В края на краищата ние сме просто номера, нали така?

Тонът му беше язвителен. Значи не е напълно опакован, помисли си Нейтън. През една малка пукнатинка във външната обвивка на Номер 1 той успя да съзре човека, който се измъчва от естеството на работата си и от унизителното положение на неговите хора. Нейтън си възвърна самообладанието.

— Номер 5 ще може ли да ми превежда?

— Не по-зле от Номер 9.

Нейтън затвори. Затвори за миг очи, а после се качи в стаята си, взе си студен душ и облече новата си светлокафява униформа. Реши, че няма вече да излиза навън, преди да свърши тази фаза. Съзнаваше, че тя може да продължи доста дълго.

Той се обади на централата и оттам веднага го свързаха с Муса.

— Слушай — започна рязко Нейтън, — трябва да се видим.

— А, ти ли си? Добро утро първо — каза Муса. — Какво става?

— Наближава да приберем Лисицата. Ако ни се отдаде благоприятен случай нямам намерение да тичам да ти докладвам на всяка крачка.

— Значи как точно да го формулирам? — Муса се замисли. — Прави каквото знаеш, но гледай да не излизаш от рамките, които съм ти очертал. Така че в известен смисъл имаш моето разрешение за действие. Но, от друга страна, бих те посъветвал да ми се обаждаш, преди да предприемеш нещо. Можеш да ме намериш по всяко време. Ясен ли съм?

— Като ирландска мъгла.

— Добре, значи си ме разбрал. Ще дойда там при първа възможност. Сега не мога да напусна сградата. Шефът свика специално съвещание.

— Добре, но гледай наистина да дойдеш. Трябва да поговорим.

На другия край на линията иззвъня телефон и Муса каза:

— Ще трябва да свършваме. Обажда се шефът.