Виктор Островски
Лъвът от Мосад (30)

XXX

— Смея да се надявам — каза майор Денис Уест, — че информацията относно мястото на срещата е останала секретна. Не бива, разбира се, да се изключва възможността да са изтекли някакви сведения, но мисля, че до този момент няма пропуски от наша страна.

Четиридесет и пет годишният майор от флота отговаряше за сигурността. Очевидно се чувстваше притеснен в наложения му от етикета официален костюм.

— Както знаеш, можем само да предполагаме, че всичко е наред — каза закръгленият дребен човек, който седеше от другата страна на бюрото.

Жилбер Дювал, известен сред приятелите си с прякора „Пепелника“, беше френският офицер за свръзка, който работеше с американците. Многогодишният му опит в арабския свят го правеше неоценим в тази ситуация.

— Какво по-точно имаш предвид?

Майор Уест не беше особен привърженик на съвместните начинания. Той би предпочел цялата операция да се ръководи от американците, а французите да се намесват само когато ги повикат. Но поради специалния характер на предстоящото събитие беше взето друго решение. Уест отговаряше за сигурността и неприкосновеността на израелската делегация, а Пепелника щеше да се грижи за палестинците. Но макар че този кръг от преговорите трябваше да протече извън схемата на мирния процес в условията на пълна секретност, някои достатъчно прозорливи специалисти си даваха, сметка, че поверителният характер на срещата не е съхранен по най-добрия начин. Мястото и времето на разговорите наистина бяха известни на съвсем ограничен кръг хора, но фактът, че ще се състои подобна среща, не беше тайна за определени дипломатически среди и някои тайни служби.

И двете делегации бяха неофициални. Състояха се от умерено настроени дипломати, обединени от желанието да намерят прагматично разрешение на критичната ситуация в района, като преодолеят натрупания между двете страни заряд от недоверие и враждебност. При положение, че успееха да стигнат до взаимноприемлив вариант, те трябваше да изготвят документ, в който биха изложили идеите си за изход от положението, а освен това щяха да посочат определени точки, в които американският президент и Европейската общност следва да съсредоточат усилията си, за да се стигне до изгодно за всички страни решение. Казано накратко, тези хора бяха решили да се справят с безизходицата.

Естествено официалните ръководства и на двете страни не биха погледнали с добро око на подобно начинание, тъй като то осигуряваше на великите сили напълно незавоалиран поглед върху проблемите в Близкия изток. Но умерените имаха все пак шанс да стигнат до коренно нова оценка на положението и да намерят някакво разрешение и път към мира в този изстрадал регион.

— Нека ви обясня, майоре — каза французинът и насочи към събеседника си гъст облак цигарен дим, при което флотският офицер примижа с отвращение. — Длъжни сме да допуснем, че поне някои от делегатите са споменали за тези преговори пред свои приятели. Тъй наречените гълъби, или радикални либерали според американската терминология, не се ползват с особена почит в този регион, както, надявам се, добре знаете.

Той продължи след кратка пауза:

— Тъй че всяка уважаваща себе си разузнавателна служба, а почти всички страни в региона имат доста добро разузнаване, ще направи опит да вербува свой човек в съответната делегация. В този смисъл смея да твърдя, че истински секретна е само информацията, която още не сме съобщили на двете делегации. Това е при положение, че нашите собствени служби са застраховани срещу изтичане на информация. А кой би се наел със сигурност да твърди подобно нещо?

Французинът сви рамене и се усмихна.

— Мога да ви уверя, че моите хора не са шпиони — сопна се майор Уест.

— Именно там е въпросът — каза Дювал. — Дори вашата служба да е абсолютно чиста, ако моята не е, положението си остава същото. Не е ли така, майоре?

— Какво искате да кажете с това? — нервно попита американецът.

— Казвам само, че трябва да сме подготвени за най-лошото. Ако питате мен, аз бих предпочел тази среща да се състои в Италия или пък в Белгия, но възможно по-далеч от района, който ми е подвластен.

— Разбирам ви, Дювал. Но тъй като срещата все пак ще се състои тук, аз държа да установя какви мерки за сигурност сте предвидили за израелската делегация. Къде мислите да ги настаним?

Уест искаше да върне разговора към деловития тон. Французинът небрежно запали втора цигара „Голоаз“, прокашля се и отговори:

— Ще ви предоставим всичко, каквото поискате. Препоръчвам ви да ги настаните в една парижка тайна квартира, около която лесно ще можем да разположим значителни сили за охрана. За палестинците сме предвидили един замък в провинцията. Ще ги охранява специален полицейски отряд.

Разговорът между двамата военни продължи доста дълго. Някъде в малките часове на съботното утро най-после изгладиха всички проблеми. Или поне така предполагаха.

Делегатите щяха да пристигнат в Париж на 3 октомври. Предстоеше още много работа. Всички си даваха сметка, че ако се получи някакъв гаф, резултатът ще е пагубен. Определени хора в Държавния департамент настояваха пред президента да не предприема тази стъпка, защото всеки погрешен ход би отворил кутията на Пандора. Но президентът беше непоколебим. Освен всичко друго едно евентуално разрешение точно на този проблем би му осигурило място в историята.

След края на разговора майор Уест отиде в телефаксната централа, която се намираше в подземието на посолството.

— Сър!

Дежурният флотски сержант скочи на крака. С масивното си телосложение и късо подстригана кестенява коса той толкова приличаше на Уест, че човек би се зачудил дали двамата не са продукт от делението на една и съща клетка.

— Зашифровай това съобщение и го прати във Вашингтон — каза майорът и му предаде кратко резюме на разговора. — Там го очакват.