Виктор Островски
Лъвът от Мосад (22)

XXII

Нейтън влезе в сградата тичешком и едва в асансьора закачи личната си карта за джоба на ризата. Някаква катастрофа предизвика задръстване и вече закъсняваше с цели двайсет минути за срещата си с Муса.

За разлика отпреди, сега Нейтън се чувстваше несигурен в тази сграда. Вероятно го глождеше гузната му съвест. Можеше ли Муса да проникне зад маската му? Щеше ли да се досети, че крие нещо? Можеше ли въобще да се надява, че ще му се размине? В този момент цялото начинание му се стори адски глупаво и необмислено. Той стигна до кабинета, сграбчи бравата и енергично отвори вратата.

— Отдавна те чакам — каза Муса и вдигна поглед от вестника, който четеше.

Нейтън стоеше до вратата и се опитваше да си поеме дъх.

— Да не би някой да те преследва? Какво ти става, по дяволите?

— Нищо. Нищо ми няма. Просто попаднах в задръстване и си мислех, че може да си тръгнеш. Затова тичах.

Нейтън пристъпи напред и се отпусна в едно кресло.

— Е, какво ново, приятелю? — Тонът на Муса беше пресилено бодър. — Как мина почивката ти? Успя ли въобще да отдъхнеш, или жените не те оставиха на мира?

— Опитах от всичко по малко.

Нейтън се насилваше да играе убедително. Съзнаваше, че оттук нататък ще трябва да е изключително внимателен, особено в разговорите си е Муса. Освен това усещаше, че нещо не е наред.

— Е, за какво ме повика? — попита Нейтън. Муса му подаде някакъв лист хартия.

— Получихме съобщение от Секирата. Дойде и видеокасетата, която заснехме пред жилището му в Дамаск.

— Чист ли е?

— Изгледах я няколко пъти — каза Муса — и не забелязах нищо съмнително. Ще ти дам да я видиш, но не мисля, че ще откриеш нещо.

— Какво точно има на нея?

— Човекът се прибира вкъщи съвсем спокойно. Крачи към сградата, а наоколо не се забелязва нищо необичайно. Всичко изглежда напълно нормално. Между другото, този твой агент бил голям грозник. Как си се разхождал по улиците с него, докато го вербуваш?

— Стига с тези майтапи. Да не би да си пил?

— Копеле такова! — Муса се изправи. — Да не съм те чул вече да ми говориш с този тон, че ще ти изкарам ташаците през гърлото. Какво ти става? Къде ти е чувството за хумор?

Днес Муса определено не беше на кеф. Крие нещо, помисли си Нейтън. В този момент беше готов да жертва всичко, за да разбере какво е то.

— Какво гласи съобщението на Секирата?

С този въпрос Нейтън се опита да върне нещата в руслото им след няколко секунди мълчание, през които шефът му продължаваше да го гледа злобно. Муса седна и каза хладно:

— Ще стигнем и дотам. — Той си запали, без да предложи цигара на Нейтън. — Утре сутринта заминаваш за Амстердам. На летище „Шипхол“ ще те посрещне Мейр Алон. Познаваш ли го?

— Естествено. По едно време работихме заедно в Париж.

— Чудесно. Той ще те закара в Хага и ще те остави на… Бил ли си някога в Хага?

— Няколко пъти. Не може да се каже, че познавам всички улици, но мога да се оправя. Градът не е чак толкова голям.

— Той ще те остави пред Холандския търговски център на улица „Спюи“. Първо ще провериш дали нямаш опашка, защото знаеш, че Мейр е скаран с конспирацията. После ще отидеш в една наша квартира на две преки от музея „Мавриций“. При снабдителите те чака един човек, който ще ти даде допълнителна информация за апартамента. Като свършим тук, ще отидеш при него.

— Добре.

— Твоят агент ще пристигне в сирийското посолство в Хага на двайсет и шести. Това е неделя.

— Посолството не е ли затворено в неделя?

— Исках да кажа, че на този ден Секирата ще пристигне в града и ще се свърже с нас по определения между двама ви канал. Какъв е този канал?

Муса гледаше Нейтън право в очите. Докато чакаше отговор, си дръпна от цигарата.

— Ами — започна Нейтън — първо трябва да се обади на един телефон в Лондон и да остави съобщение къде можем да го открием. Ако всичко е наред, ще търси Бред. Ако има някакъв проблем, ще търси Дани. Номерът е автоматично свързан с нашия свързочен отдел, тъй че веднага ще можете да ми прехвърлите съобщението в квартирата в Хага. Секирата не минава за опасен агент, значи срещата може да се състои няколко часа след обаждането му, даже и по-малко.

— Така си мислиш — каза Муса с ехидна усмивка.

— Какво значи това?

— В последното си съобщение — той подаде листа на Нейтън — твоят агент заявява, че не иска да се срещне с теб насаме. Държи да има и друг човек. Настоява това да бъде някой дипломат от посолството, когото познава. На всичко отгоре предпочита военния аташе и дори го назовава по име. Сам можеш да видиш.

— За какво, по дяволите, му е всичко това?

— Защо питаш мен? Той е твой агент, приятелче, и ти ще кажеш защо не ти вярва.

— Какви ги говориш? Как така няма да ми вярва?

— Виж какво — Муса го посочи с пръст и повиши тон, — аз знам, че твоят човек разполага със снимки на внедрения агент в „Мосад“. И с тези именно снимки в ръце той отказва да се срещне с оперативния си офицер, ако на срещата за сигурност не присъства и друго лице. Кажи ми сега какво да мисля!

Нейтън се готвеше да каже нещо, но Муса го прекъсна с театрален жест:

— Но като помислиш малко, нещата не стоят чак толкова лошо. Сега ще ти обясня как виждам събитията оттук нататък и ако си умен, ще се придържаш стриктно към моя план.

Нейтън стана рязко и се запъти към вратата. Муса спря да говори и злобно го изгледа в гръб. Нейтън тъкмо беше хванал бравата, когато го застигна разяреният вик на шефа му:

— Къде си тръгнал бе, смотаняк? Още не съм свършил с теб.

— Аз обаче свърших с теб. Не ми се слушат разни простотии. Имам да върша по-важни неща.

— Или веднага се върни да ме изслушаш, или…

— Или какво? Ташаците ли ще ми отрежеш? Ако толкова ти трябват ташаците ми, ела си ги вземи. Гледай само аз да не ти го навра междувременно. Мисля да поговоря с Еймъс и да му подшушна какви работи се вършат тук. Като шеф на оперативния отдел той има право да прати някой друг да вземе онези снимки от Секирата.

— Ти си полудял. И какво ще докажеш по този начин?

— Така поне ти няма да се безпокоиш, че мога да се докопам до снимките, на които според теб е моята физиономия. Правилно ли съм те разбрал?

Нейтън отвори вратата и беше вече наполовина в коридора. В този момент Муса бързо пресече стаята и го сграбчи за ръката.

— Не ми се изнизвай, когато разговарям с теб! Ако не ти харесват думите ми, докажи, че греша. Но в никакъв случай не се изнизвай без разрешение!

Муса тръшна вратата и се върна на стола си. Нейтън застана до вратата, запали цигара и се облегна на стената.

— Добре — каза той, — какво, по дяволите, искаш от мен?

— Искам да си гледаш работата, а не да хленчиш като бебе. Искам да отидеш на място и да разрешиш всички проблеми. Ще можеш ли да го направиш?

— Ти изпитваш ли ме? — Нейтън побесня. — Толкова години вече бъркам в помията заради „Мосад“, бракът ми замина в тоалетната чиния, всеки ден рискувам живота си за тази шибана служба и ето сега ти си мислиш, че съм предател. Как можеш да имаш наглостта да ме питаш дали съм способен да си свърша работата? — Нейтън се приближи до Муса и насочи цигарата си в лицето му. — Ако мислиш, че аз съм този гаден внедрен агент, застреляй ме! Ако не си сигурен, помисли още! Но ако искаш да си върша работата, остави ме на мира!

— Толкова време работиш тук, Нейтън, и още не си разбрал какъв е редът. Ти си оперативен офицер и си длъжен да изпълняваш каквото ти наредят. Престанеш ли да го правиш, се превръщаш във враг. Понеже си бил в нашите редици, ти ставаш най-опасният ни враг. Тъй че още сега си избий от главата всякакви щуротии. Що се отнася до мен, аз вярвам, че ти не можеш да бъдеш предател, но моето мнение няма особено значение, когато фактите ни навеждат на друга мисъл. Тъй че аз съм длъжен да проверя. Ако ти не си внедреният агент, което сигурно е вярно, значи някой иска да те натопи. Ако обаче ти си предателят, животът ти е на привършване. Ти как би постъпил в подобна ситуация?

— Нали съм минал през детектора за лъжи?

— Тази тъпа машина навярно е развалена. Ако работеше нормално, досега хиляди пъти да сме открили внедрения агент. Всички редовно минаваме през тестове. Разбираш ли накъде клоня? Ще действаш ли по моя план или не?

— Хайде да говорим по същество, че ме чака и друга работа.

— Нищо друго не те чака. — Муса замълча за малко. — Аз обявих Секирата за опасен агент и…

— Какво си направил?

— Нейтън, този човек иска да се срещне с военния аташе. Това излиза извън рамките на стандартната процедура. Затова сме длъжни да вземем предпазни мерки. Ще трябва естествено да съчиним някаква история за пред аташето.

— Защо не му намерим двойник?

— Мислих за това, но проблемът е, че Секирата може да го разпознае. Не забравяй, че е работил като дипломат.

— Защо не го заловим още по пътя? Тогава няма да ни трябва аташето. Веднъж като му вземем снимките, после да се среща с когото си иска.

— Ами ако ни изиграе някой номер? Може да каже, че снимките не са у него и че ще ги донесе само ако му осигурим среща с аташето. Искам в тази операция да заложа на сигурно.

— Добре де, ще действаме по твоя план. Това ли е всичко? — попита Нейтън.

— Да. В апартамента ще се срещнеш с групата за охрана, за да уточните детайлите. Всичко трябва да мине като по часовник.

— Няма проблеми. Между другото — Нейтън отмести поглед от Муса, който си запали нова цигара — какво става с бойците от „Кидон“ в Атина? Нищо не ми каза за тях. Сигурно се страхуваш да не издадеш информация на внедрения агент.

— Не си прави ташак с мен — каза Муса и направи опит да се усмихне. — При тях всичко е наред. Готвят се за действия, но едва ли ще предприемат нещо до една-две седмици. Племенницата на Лисицата е пристигнала вчера, струва ми се. — Той се замисли за миг. — Да, дошла е от Бейрут. Ще бъде посредник между отделните ядра. Казах на Амир да нареди на момчетата да я следят отблизо, защото може да ни отведе при някоя едра риба. Но засега нищо ново. Мисля си, че до няколко дни онези типове ще я прекарат по един път.

Без да иска Нейтън трепна. Муса обаче си обясни реакцията му по друг начин.

— Не, не се надявай, че ще им попречим да ни свършат работата, Нейтън. — Той се опита да смекчи малко тона си. — Нали знаеш, че не преследвам личен интерес?

— Как да не знам? — отвърна Нейтън.

Беше изморен и страшно напрегнат. Не му се искаше излишно да усложнява нещата. В този момент искаше просто да се махне от тази сграда.

След като се срещна с човека от отдела на „снабдителите“, Нейтън се отправи към академията в другия край на комплекса. Отиваше във видеозалата да изгледа касетата, която беше пристигнала от Дамаск. Работата започваше да става напечена. Сега поне беше сигурен, че Надин е кацнала в Атина и е била приета с фалшивата си самоличност дори от хората на „Кидон“, които я наблюдаваха. А след ден-два Гамил щеше да е вече в Париж.

Нейтън се зарадва, че видеозалата е празна. Още щом влезе вътре, той вкара касетата в отвора на стената, взе дистанционното и натисна play. Над големия екран светна червен надпис: вкарайте секретния код. Нейтън натисна съответния бутон на дистанционното. Светна една червена лампичка до вратата и тя се заключи автоматично. Прожекцията беше строго секретна и вратата щеше да се отключи едва след приключването й.

Нейтън знаеше по описания как изглежда блокът на Шаби и веднага го разпозна. Добро място са избрали за джипа, помисли си той. Пред камерата минаха няколко души. Някои дори спираха да надникнат в джипа и обективът ги хващаше в едър план.

Нейтън не забеляза никакво съмнително присъствие около сградата. Наистина виждаше само едната й страна, но когато над обекта е установено наблюдение, а той не е на място, в един момент се появяваха някакви белези, че го следят. Тук нямаше такова нещо.

Нейтън превъртя касетата напред и натисна play едва кога, то видя Шаби да спира колата си. Той слезе от нея и с бърза крачка се отправи към блока. Явно искаше по-скоро да приключи с предаването. Той все се оплакваше, че тези предавания са ужасни. Умираше от страх да не го спипат на местопрестъплението. Малко след като Шаби влезе в блока, край входа мина един висок, снажен мъж, очевидно европеец. Беше облечен с бял костюм. За миг Нейтън съзря нещо съмнително. Стори му се, че след като подминава джипа, непознатият спира и се обръща да погледне входа на Шаби. Но това не беше заснето.

Нейтън върна касетата безброй пъти. Колкото повече гледаше този отрязък от записа, толкова повече се убеждаваше, че няма нищо подозрително. Но кое го беше накарало да си помисли, че човекът спира? След като отдели цял час на тази сцена, той очерта с електронната писалка една малка секция от екрана и зададе на компютъра команда да увеличи образа. Появи се хромникеловият багажник на покрива на паркираната пред джипа на ООН кола.

Когато извади само този детайл на целия екран, се получи леко замъглена картина, но Нейтън успя все пак да установи, че човекът с белия костюм наистина е спрял веднага след джипа.

Той вдигна вътрешния телефон. Наложи му се да почака една-две минути, преди да чуе глас отсреща:

— Да?

— С началника на техническия екип ли говоря?

— Не, със заместника му. Аз съм дежурен тази вечер. Кой сте вие?

— Нейтън Стоун. Във видеозалата съм и имам нужда от техническа помощ. Бихте ли се качили за малко?

— Идвам веднага.

— Имате ли разрешение за работа със секретни материали?

— Естествено. Постоянно работя точно с такива материали.

Нейтън се беше отпуснал в едно от големите кресла с червена изкуствена тапицерия и тръскаше цигарата си в пепелника на страничната дръжка. Двайсетте кресла в тази малка видеозала бяха от стар пътнически самолет. Никой не знаеше откъде точно са ги примъкнали, но всички обичаха заличката.

Техникът почука и Нейтън освободи вратата.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита енергичният, около двайсет и пет годишен младеж.

Нейтън му обясни, че иска уголемената секция да излезе на отделен монитор, като в същото време на големия екран върви нормалният образ.

— Няма проблеми — каза младежът. — Просто ще отворим едно прозорче в големия екран и в него ще пуснем уголемената секция. Ще можете да отмествате прозорчето, ако закрива нещо съществено на екрана. Тази програма се нарича лупа. Нашите преподаватели често я използват в учебните филми.

— Давай, давай по-бързо — каза Нейтън, който не чу почти нищо от обясненията му.

— Добре де, спокойно.

Техникът отвори някакво табло в стената, извади една малка клавиатура и натисна няколко клавиша. После я подаде на Нейтън.

— Ето, можете да задавате всякакви команди. Командното меню е на екрана и на практика работи само.

— А ако искам да отпечатам нещо?

— Замразявате кадъра и натискате print. Копието ще излезе ето оттук — каза техникът и посочи мястото на стената.

— Благодаря ти. И извинявай, че ти се сопнах.

Младежът се усмихна, двамата си стиснаха ръцете и той излезе също тъй бързо, както се и появи.

 

 

Нейтън приложи този технически метод и вече съвсем определено установи, че човекът в бяло се обръща към блока. Шаби може би не беше под наблюдение, но някой явно се интересуваше от него. Първата инстинктивна реакция на Нейтън беше да се обади на Муса. Но изведнъж му просветна и в главата му се оформи картина, ясна като тази на екрана. Макар че някои фрагменти липсваха, Нейтън осъзна, че Муса с нищо не може да му помогне. Той по-скоро беше едно от препятствията.

Нейтън замрази кадъра с европееца в белия костюм и го отпечата на хартия. Сега пред него стоеше нов, изключително труден въпрос. Дали срещата с Шаби нямаше да се окаже клопка? И кой щеше да я постави?