Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion of Judah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop
Корекция и форматиране
yoda

Издание:

Виктор Островски. Лъвът „Мосад“

Първо издание

Превод: Любомир Терзиев

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

ИК „Атика“ — София, 1993 г.

Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД

Формат: 32/84/108

История

  1. — Добавяне

XXXV

Тел Авив

3-ти октомври, 9,00 часа

Орен, адютантът на Аврам, въведе Муса в кабинета на шефа и внимателно затвори вратата. Орен очевидно се боеше от Муса и в негово присъствие винаги гледаше да седне някъде по-настрана. Сега се разположи на един стол в дъното зад дългата маса и се зарови в бумагите си.

Муса мина направо към същината на въпроса.

— Хлапето е в Париж и не знам какво е намислил.

— Как, по дяволите, успя да разбереш къде е? При последния ни разговор още го търсеше.

— Вчера Еймъс разпитал в парижката централа някакъв пасивен агент, който внезапно се пробудил. Той му казал, че е работил с един човек, който го е довел от Бейрут.

— И?

— Когато останали насаме с агента, Еймъс му показал снимка на Нейтън. Арабинът го разпознал.

— Какво е правило Хлапето в Бейрут?

— Както вече ти казах, нямам представа какво е намислил. Знам само, че сме длъжни да го спрем.

— Ами спри го. Какво чакаш?

— Париж е доста голям град, но екипът на „Кидон“ вече е пристигнал там и ще чакаме да видим какво ще стане.

— Дръж ме в течение. Мислиш ли, че той е внедреният агент?

— Отговаря на всички условия.

— Е, и да не е той — каза Аврам, — винаги можем да намерим истинския предател, като премине бурята. Засега не е лошо да създадем впечатление, че сме си измели двора. Разполагаш ли с някаква друга информация?

— Агентът е казал също, че Нейтън работи с една жена от терористичната група. Оказва се, че тя е дъщерята на Абу Набил.

— Какво? Дъщерята на Абу Набил ли? — Аврам скочи на крака с бясно изражение. — Значи тази жена през цялото време е била под носа ни, без ние да знаем, така ли? Какво става в тази агенция? Ликвидирайте Хлапето! Очистете го този мръсник! И на всяка цена ми докарайте момичето! — Той изгледа Муса. — Не ти ли идва наум, че тя може да ни отведе при баща си?

— Разбира се, че се сетих за това, но предпочитам да я задържим след като терористите си свършат работата. Така ще постигнем двоен ефект.

— Внимавай, приятелю. Играеш си с огъня. В момента ти е в ръцете.

Аврам положи длани върху масата, наведе се напред към Муса и продължи съвсем спокойно и отчетливо, сякаш държеше да се запомни всяка негова дума:

— Ако я изпуснеш, здравата ще си изпатиш. Така че добре си помисли, Муса. Прави каквото намериш за добре. Само ме дръж в течение, както вече ти казах. Освен това искам веднага щом убиете Хлапето, да ме уведомиш. Ясно ли е?

 

 

Париж

3-ти октомври, 11,15 часа

Басам подрани с няколко минути за срещата с израелеца. Фактът, че не беше виждал този човек, усложняваше задачата му. Не беше в негова полза и това, че самият той не е Гамил. Но в главата на Басам вече се беше оформил план за действие.

Срещата трябваше да се състои в едно малко бистро на няколко преки от Айфеловата кула. Басам последва указанията на Нейтън и се появи на мястото малко по-рано. Водеше и помощника си, който по-късно щеше да се обади по телефона. Идеята им беше да проследят израелеца, след като излезе от ресторанта, и да го спипат при първи сгоден случай.

Точно в 11,30 в бистрото влезе един мъж. Настани се в ъгъла с лице към улицата. Няколко минути по-късно сервитьорът извика, че на телефона търсят някой си Давид. Непознатият стана и излезе от заведението, без да си поръча абсолютно нищо. Басам и сътрудникът му го проследиха до хотел „Хилтън“, където той се забави повече от час. Когато отново го видяха на другия край на фоайето, с него имаше някакъв друг човек.

Еймъс излизаше от хотела след разговора с Еджуърт. Двамата се здрависаха.

— Много ти благодаря, че намери време да дойдеш в Париж — каза Еймъс.

— Няма защо, приятелю. Информацията за дъщерята на Абу Набил е страшно ценна. Май че пак аз съм ти длъжник — усмихна се Еджуърт.

Двамата се разделиха малко преди главния вход. Еджуърт се запъти обратно към асансьорите.

Еймъс беше изминал неколкостотин метра, когато една черна кола е тъмни стъкла намали и спря малко пред него. От задната врата излезе набит, изискано облечен мъж на около трийсет години. Той уж се накани да пресече тротоара и да влезе в близкия магазин, но внезапно се обърна и започна сякаш да говорих някого на задната седалка. В този момент помощникът на Басам, който беше с него в бистрото, съкрати дистанцията между себе си и Еймъс и се озова точно зад гърба му. Когато Еймъс минаваше покрай отворената врата на колата, изисканият тип отстъпи встрани и придърпа израелеца към вратата, а човекът зад гърба му го набута вътре и влезе след него. Другият затвори вратата, качи се на предната седалка и колата незабавно потегли.

Между очите на Еймъс стърчеше дулото на голям лъскав револвер. Той не беше в състояние да се съпротивлява. Не можа даже и дума да промълви. Не след дълго колата влезе в някакъв подземен гараж. Изведоха Еймъс и го качиха по задното стълбище в апартамента на Селин. Басам му завърза ръцете и краката, а после го уви целия с изолирбанд, оставяйки само един малък процеп за носа. Остави го да лежи на пода в банята и преди да му облепи очите, го обърна към ваната, за да види трупа на Гамил.

След това Басам изпрати двама от своите хора да охраняват Надин. Нареди им да дойдат пак по някое време през нощта и да изхвърлят тялото на Гамил.

— Кой знае? — каза им той. — Дотогава труповете може да са станали два.

Малко след като помощниците на Басам излязоха, Нейтън се върна в апартамента. Арабинът чу превъртането на ключа и инстинктивно си извади пистолета.

— А стига бе — сопна се Нейтън. — Какво е това посрещане? Вече така ли ще си казваме здрасти?

— Докарах твоя човек. В банята е.

— Сериозно?! Жив ли е още?

— Естествено. Просто го облепих по ливански.

— Сигурен ли си, че няма да издъхне?

— Абсолютно. Не може даже да се нарани.

— Дай да го видим тогава — каза Нейтън.

Когато влязоха в банята, Нейтън видя, че трупът на Гамил е още във ваната и изгледа критично Басам. Без да чака да го питат, арабинът поклати глава.

— Нямах свободни хора, които да изнесат тялото. Всички участваха в отвличането на този кретен.

Еймъс беше увит като мумия. Само като го видя, Нейтън настръхна.

— Сигурен ли си, че това е човекът, който ни трябва?

— Да, няма съмнение, че е той.

Басам се наведе и прошушна нещо в ухото на Нейтън.

— Сигурен ли си? — отново попита Нейтън, този път едва сдържайки яда си.

— Двамата си стиснаха ръцете, след което другият навярно се качи обратно с асансьора, а твоят човек излезе да се поразходи навън. Само че ние му осигурихме разходка с кола.

— Сигурен ли си, че това, което ми каза, е вярно?

Нейтън почувства как го облива студена пот.

— Хайде сега да му видим лицето.

Макар и малко да се боеше, той изпитваше непреодолимо желание да разбере кой се крие под лепенките.

— Сигурен ли си, че не искаш да го очистя?

— Не, не искам! — сопна се Нейтън. — Жив ми трябва.

Басам започна да разлепва изолирбанда по лицето на Еймъс. Нейтън беше по-изумен, отколкото Еймъс. В продължение на няколко секунди двамата се гледаха втренчено, без да обелят и една дума. Еймъс проговори пръв:

— Освободи ме от тази опаковка, копеле такова. Ще ти изпия мозъка, предател мръсен! Откога работиш за този гад Абу Набил?

Басам се приготви да удари Еймъс по главата, но Нейтън му даде знак да се въздържи.

— Какви глупости говориш, по дяволите?

— Тези боклуци, които ме хванаха, са новосформирано подразделение на „Мосад“, нали? — Еймъс беше бесен. Свикнал да се налага при всякакви обстоятелства, той успяваше да крещи дори и в това отчайващо положение. — Много здраво си загазил, Нейтън. Много солено ще ти излезе цялата тази история. Сега сигурно ще ме убиеш, както вече стори с Илан в Хага.

— Какви ги дрънкаш?

Нейтън бавно разопаковаше тялото на Еймъс, като внимаваше да остави достатъчно изолирбанд, за да са стегнати краката и ръцете му.

Когато Еймъс привърши своя преразказ на последните събития, Нейтън изведнъж осъзна, че някой го е натопил, а всички с готовност са приели версията, че той е внедреният агент. Най-после стана ясен мотивът на неприятеля. Човекът, който стоеше в дъното на атентата срещу умерените палестинци, имаше интерес да оплете израелската тайна служба в собствените й противоречия, за да предотврати намесата й в подготвяната акция.

Нейтън се изправи и си запали цигара. Трябваше внимателно да обмисли положението. Еймъс продължаваше да крещи:

— Извади ме от тези лепенки, педераст смотан. На тебе говоря, шишко.

Басам се приготви да му затвори устата.

— Няма да стане, както си я мислиш, Еймъс — каза Нейтън.

— Какви ги говориш? Какво значи всичко това? Да не би да сте решили да ми припишете някакви мръсотии? Муса в другата стая ли е? Ако го няма, ще ми обясниш ли какво става тук?

— Кой е човекът, с когото, се срещна в „Хилтън“?

— Еджуърт. Мой познат от МИ5. Познаваме се от години.

— Как се запозна с този Еджуърт?

— Това си е моя работа.

Нейтън извади от джоба си един добре подострен молив, наведе се и доближи връхчето до ухото на Еймъс.

— Смятам, че това упражнение ти е известно — каза той. — По два милиметра на всеки две секунди мълчание. След три минути ще изписвам думички по мозъка ти. Добре си помисли, Еймъс. Аз нямам вече какво да губя. Започвам да засичам времето.

Нейтън притисна леко молива. Еймъс проговори:

— Бях още младши оперативен офицер в лондонската централа. Трябваше да се срещна с мой агент в една тайна квартира. По онова време беше разрешено да водим агентите в тайните квартири.

Еймъс се обливаше в пот, а гласът му трепереше.

— Агентът беше вербуван наскоро и още нямахме установена процедура за комуникация. Поговорихме няколко минути и изведнъж в апартамента нахълта полиция. Мислели, че сме терористи от ИРА. Искаха да ме задържат, но в този момент се появи Еджуърт, който по онова време беше офицер за свръзка на МИ5 с полицията. Ако тогава ме бяха задържали, кариерата ми щеше да отиде по дяволите. Знаеш какви са правилата.

Еймъс погледна към Нейтън, очаквайки да получи потвърждение. Вместо отговор Нейтън пъхна молива по-навътре в ухото му.

— Продължавай да говориш — каза той.

— Еджуърт ме дръпна настрани и двамата си поговорихме. Успях да го убедя, че не съм терорист от ИРА, а офицер от „Мосад“. Той нареди да ме освободят и се погрижи случаят да не се разгласява. После станахме приятели и от много години насам взаимно си помагаме с информация. Връзката ни е изключително лична и много полезна.

Нейтън доближи една снимка до очите на Еймъс.

— Това тук Еджуърт ли е?

— Да, той е.

— Знаеш ли къде е направена тази снимка?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Този човек е сниман в Дамаск преди по-малко от месец. Той е бивш офицер от „Щази“. Той е лицето, за което говореше Секирата в своето съобщение. А ти, приятелю, си внедреният агент.

Еймъс изведнъж схвана смисъла на току-що чутото и първо се изсмя някак половинчато. После се разплака.

Нейтън изпита съчувствие към този нещастник. Нямаше съмнение, че Еймъс е внедреният агент, но той през цялото време въобще не е предполагал, че го водят за носа. Той олицетворяваше идеала за внедрен агент — предателят, който не подозира, че е предател. Измамата беше брилянтно замислена. Нейтън побърза да разбере какво е казал на Карл при последната им среща.

— Всичко му казах — отвърна Еймъс. — Съобщих му даже и новите сведения, които получих от Гамил.

— Бъди по-конкретен. Какви точно сведения ти е предал Гамил? — попита Нейтън с равен и хладен тон.

Еймъс не спести нищо. Призна, че е споделил с „приятеля“ си информацията за Надин, а също и предположението, че Абу Набил стои начело на предстоящата терористична акция.

Това означаваше, че Карл, ако именно той ръководеше терористите — а Нейтън вече почти не се съмняваше, — знае, че Надин е подставено лице. Немецът щеше да се досети, че тя работи за човек, който действа извън периметъра на „Мосад“ и който вероятно ще се опита да предотврати атентата. Надин несъмнено се намираше в смъртна опасност, щом изверг като Карл имаше интерес да я убие. Единствената й закрила в момента беше репутацията на баща й. Телефонът звънна и Басам вдигна слушалката на деривата. Разговорът вървеше на арабски, но Нейтън на няколко пъти долови името Надин. Арабинът затвори и се обърна към Нейтън:

— Извикали са Надин на някаква среща в „Хилтън“. Точно оттам прибрахме този приятел тук. Двама от моите хора са я проследили и са я видели да излиза от хотела с човек, чието описание съвпада с портрета на Карл. Единият от помощниците ми е тръгнал след тях. Влезли са в някаква жилищна кооперация, но не е ясно в кой точно апартамент. Моето момче не е видяло Надин да напуска сградата, но човекът, който прилича на Карл, е излязъл. Освен това сътрудникът ми предаде, че групата в селската къща сякаш се приготвя за действие. Започнали да товарят куфари и разни други работи в няколко коли.

— Явно се готвят да ударят — каза Нейтън. — Машината се задвижва. Трябва да измъкнем Надин от онова място, преди да е станала прекалено късно.

След тези думи замръзна за няколко секунди. Започваше решаващата фаза от играта, а той не беше готов. Не можеше да бъде на няколко места едновременно. Трябваше да се добере до Надин, но освен това беше длъжен да спре терористите.

— Къде точно държат Надин? — извика той на Басам.

Оказа се, че сградата се намира на една малка пресечка на авеню „Гранд Арме“, на не повече от десет минути път. Нейтън измъкна от чантата си някакво малко устройство.

— Дано да си носи брошката, която й изпратих по Гамил. Само така ще можем да я открием достатъчно бързо. — Той се обърна към Басам — Ще трябва да уведомиш френската полиция за терористите. Дай им адреса на онази селска къща, за да могат да ги заловят, ако още не са се изнесли оттам…

— Мисля, че няма да стане. Просто няма да ми повярват — твърдо отговори Басам. — Знаеш какво им е мнението за арабите. На всичко отгоре ме и познават. Ако им падна в ръцете, няма лесно да ме пуснат.

— Аз мога да се заема с това — обади се Еймъс. — Моля ви, доверете ми се. — В очите му бликнаха сълзи. — Въобще не съм си представял, че помагам на врага. Аз обичам Израел, но тъй или иначе вече съм загубен човек. Нищо няма да загубите, ако ме пуснете.

Той се обърна към Нейтън и започна да ломоти на иврит:

— Не ме оставяй в това положение. Целия си живот съм отдал на родината. Ти знаеш, че съм се сражавал във всички войни. Никога не съм се плашил от опасностите. Моля те, дай ми шанс да докажа, че съм честен, и ако мога, да изкупя греховете си.

Нейтън стоеше до вратата. Нещастникът беше позволил да го подведат и сега искаше по някакъв начин да изкупи вината си. Самият Нейтън искаше същото. Освен това имаше нужда от човек, на когото французите ще повярват. А нямаше време да търси други варианти. Еймъс беше напълно подходящ за тази задача.

— Дай ми да го убия — каза Басам и пристъпи към Еймъс, който още лежеше на пода частично увит.

— Не. Разопаковай го.

— Какво те прихваща?

— Казах вече, освободи го. Дай му адреса на терористите.

— Ти си луд — промърмори Басам.

— Хайде, действай! Няма цял ден да стоим тук! — извика Нейтън и се приближи до Еймъс с намерение сам да се залови да го развърже.

— Добре, но помни ми думите, ще съжаляваш.

Едрият арабин разопакова Еймъс. През цялото време бълваше псувни на арабски. Накрая му подаде едно листче и каза:

— Ето, това е адресът.

— Няма да се изложа — обърна се Еймъс към Нейтън, а после допълни към Басам:

— Всъщност аз знам къде са. Не се плашете, всичко ще бъде точно.

— След като се обадиш в полицията, искам да ме чакаш под Триумфалната арка — каза Нейтън. — Там има няколко подлеза, които водят в различни посоки. Чакай ме в централния. Имаме още много работа.

— Добре. Значи ще се видим там — отвърна Еймъс.

Нейтън грабна малкото си куфарче и двамата с Басам излязоха. По стълбите Басам отново го обвини за решението му.

— Ти направо си изперкал. Трябваше да ми позволиш да го убия. Иначе той ще ни избие до един.

— Не разбираш какво е положението — отговори Нейтън. — Подвели са го човека. Няма да стори нищо лошо, повярвай ми.

Двамата излязоха от входа и отидоха до едно бяло пежо. Нейтън постави куфарчето си в багажника, докато Басам разговаряше с шофьора на арабски. Шофьорът слезе от колата, наложи си една черна барета и се отдалечи надолу по улицата. Басам кимна на двамата мъже отзад, настани се на шофьорското място и потеглиха.

— Какво си говорихте с твоя човек?

— Помолих го да свърши една работа, която аз не можах да свърша — отговори Басам.

След като остана сам, Еймъс разлепи последното парче изолирбанд от крака си, изпсува няколко пъти, а после вдигна телефона и набра номера на израелското посолство. Отначало имаше намерение да се свърже с отдела за международни връзки и да им заповяда да уведомят френските власти за местонахождението на терористите. Но някъде на третия сигнал нервите му се поуспокоиха и разсъдъкът му започна да се избистря.

Това беше краят на неговата кариера в „Мосад“. Краят на мечтата да се добере до директорския пост. А на всичко отгоре щяха да го обвинят в държавна измяна и го грозеше заплахата да прекара остатъка от живота си зад решетките. Той знаеше, че не е предател, но кой би му повярвал? Ужасяваща ситуация. Нейтън щеше да свидетелства в негова полза. Да видиш, да не повярваш!

— Израелското посолство. С какво мога да ви бъда полезна?

— Дайте ми вътрешен 71.

— Ало? — обади се дрезгав глас след втория сигнал.

— Черно едно едно девет пет — каза Еймъс.

— Един момент, моля. — Човекът в посолството набираше нещо върху клавиатурата на компютъра си. След малко се обади отново:

— С кого искате да говорите?

— Свържете ме с Бухала в голямото дърво.

— Ей сега ще говорите.

Еймъс изчака няколко секунди.

— Какво има? — долетя изнервен глас отсреща.

— Муса?

— Кой се обажда?

— Мисля, че открих човека, когото търсиш.

— За какъв човек става дума?

— Не ми излизай с тези номера, Муса. Не търсиш ли Нейтън? Не искаш ли да докопаш този гаден предател?

— Дори и така да е, не разбирам защо внезапно изявяваш готовност да ми съдействаш.

— Та нали в края на краищата играем в един и същ отбор? Искаш ли да спипаш Нейтън или не? Аз мога и сам да го хвана, но се сетих, че ти имаш разположена група, която най-бързо ще свърши работата.

— Откъде научи за всичко това?

— Да речем, че имам източник в отдел „Секретни комуникации“. Това стига ли ти?

— Къде е Нейтън в момента?

— Не знам. Но след малко ще бъде пред Триумфалната арка. Твоите хора в Париж ли са?

— Това не те засяга. Как го откри?

— Това пък теб не те засяга, приятелю.

Еймъс се усмихна самодоволно и затвори телефона.

Той току-що се намеси с нови козове в играта. Сега му оставаше само да чака и да види как ще се развият събитията. И все пак нещо в гласа на Муса не му хареса. Двамата въобще не се спогаждаха и все се опитваха да се прецакат. Тъй като точно в този момент не биваше да се поемат излишни рискове, Еймъс се обади отново в посолството и поиска този път да го свържат с Амир от „Масада“.

Еймъс премина направо към същината на въпроса.

— Каква заповед имат твоите хора, да заловят Хлапето или да го ликвидират?

— Да го ликвидират — каза Амир.

Той не виждаше някакво основание да се въздържи от отговор. Еймъс беше един от най-силните хора в „Мосад“ и Амир нямаше намерение да понася удари заради Муса. Освен това самият Муса беше наредил да се ликвидира Нейтън.

— Чудесно. В случай, че някой реши да отмени тази заповед, аз официално я препотвърждавам. Нейтън трябва да бъде ликвидиран.

— Моят екип вече зае позиция — каза Амир. — Преди няколко секунди получиха заповедта и прекъснахме всякаква комуникация с тях. Заповедта е необратима.

Еймъс се усмихна и затвори телефона. Успя да се измъкне. Усмивката още не беше изчезнала от лицето му, когато две силни ръце го сграбчиха за главата. Едната го държеше за челото, а другата рязко надигна брадичката му. Никой няма да разбере дали Еймъс е чул изпукването на врата си, преди да му причернее пред очите.

Неочакваният гостенин отпусна безжизненото тяло на пода. После намести черната си барета и се изниза също тъй незабележимо, както се беше появил.