Артър Хейли
Детективи (1)

Първа глава

В 22:35 ч. на 27 януари Малкълм Ейнсли почти беше стигнал до външната врата на отдел „Убийства“, когато телефонът зад него иззвъня. Той инстинктивно спря и погледна назад. По-късно му се искаше да не го бе направил.

Детектив Хорхе Родригес бързо отиде до празното бюро, обади се и после извика на Ейнсли:

— За теб е, сержант.

Ейнсли остави книгата, която носеше, и се върна на собственото си бюро, за да вдигне слушалката. Движенията му бяха отмерени и спокойни. Четирийсет и една годишен, детектив сержант Ейнсли имаше масивно телосложение: беше метър и осемдесет и един и не изглеждаше много по-различно от времето, когато играеше защитник в гимназиалния футболен отбор. Само малкото му шкембе издаваше некачествената храна, която често ядеше — основна за много от детективите, които трябваше да се хранят на крак.

Тази вечер офисите на отдел „Убийства“ на петия етаж в централната сграда на полицейското управление на Маями бяха спокойни. Тук работеха седем екипа за разследване, всеки от които се състоеше от по един главен сержант и трима детективи. Но сега целият дежурен екип беше навън и разследваше три различни убийства, за които бяха получили съобщения през последните няколко часа. В Маями, Флорида, престъпността рядко забавяше темпото си.

Официално дежурството в отдел „Убийства“ траеше десет часа, но често бе по-дълго заради продължителните разследвания. Малкълм Ейнсли и Хорхе Родригес, чиято смяна беше завършила няколко часа преди това, бяха свършили работата си само преди минути.

Почти със сигурност го търсеше жена му Карън, помисли си Ейнсли. Навярно се чудеше кога ще се прибере вкъщи и нямаше търпение да започнат отдавна планираната отпуска. Е, поне веднъж щеше да може да й каже, че вече си тръгва, че е свършил с писмените си доклади и че тримата с Карън и Джейсън са свободни да вземат рано на другата сутрин самолета на „Еър Канада“ от Маями за Торонто.

Ейнсли беше готов за почивка. Макар и в добра физическа форма, той нямаше онази безгранична енергия, с която преди десет години бе постъпил на служба. Докато се бръснеше предния ден, беше забелязал, че кестенявата му, оредяваща коса е посивяла още повече. А и още няколко бръчки — определено резултат от напрежението в отдел „Убийства“. Очите му — зорки и проницателни — издаваха скептицизъм и разочарование от изслушаните през годините свидетелски показания, от най-лошата форма на човешко състояние.

Точно в този момент Карън се бе появила зад него и прочела мислите му, както се случваше толкова често, прокара пръсти през косата му с думите:

— Това, което виждам, все още ми харесва.

Той я прегърна и силно я притисна към себе си. Стигаше едва до раменете му и Ейнсли усети с бузата си мекотата на копринената й кестенява коса. Както винаги близостта на телата им ги възбуди. Той повдигна с пръст брадичката й и я целуна.

— Идвам с малко багаж — беше му казала Карън скоро, след като се сгодиха. — Но в него има много обич, наред с всичко останало, от което ще се нуждаеш. — Така и се бе оказало.

Очаквайки да чуе гласа на Карън по телефона, Ейнсли се усмихна и пое слушалката от Хорхе.

Разнесе се дълбок, кънтящ глас:

— Обажда се отец Рей Ъксбридж. Свещеник съм в щатския затвор на Флорида.

— Да, зная. — Ейнсли няколко пъти се беше срещал с Ъксбридж и не го харесваше. Но отвърна любезно: — С какво мога да ви бъда полезен, отче?

— Тук има един затворник, който ще бъде екзекутиран в седем часа утре сутринта. Казва се Елрой Дойл. Твърди, че ви познава.

Ейнсли кратко каза:

— Разбира се, че ме познава. С моя помощ пратиха Звяра в Рейфорд.

— Говорим за човешко същество, сержант — сковано отвърна гласът. — Предпочитам да не използваме вашето определение.

Думите му напомниха на Ейнсли защо не харесваше Рей Ъксбридж. Свещеникът беше надуто копеле.

— Всички му викат „Звяра“ — отвърна полицаят. — Самият той се нарича така. Освен това е извършил убийствата си по-гадно и от животно.

Всъщност при гледката на обезобразените трупове на първите две жертви от приписваните на Елрой Дойл дванайсет убийства, заместник-патоанатомът на окръг Дейд, доктор Сандра Санчес, бе възкликнала:

— О, мили Боже! Виждала съм ужасни неща, но това е дело на истински звяр!

Забележката й се бе разпространила широко.

— Господин Дойл ме помоли да ви предам, че иска да ви види преди да умре — продължи Ъксбридж. Последва кратко мълчание и Ейнсли си представи как свещеникът поглежда часовника си. — Дотогава остават малко повече от осем часа.

— Дойл каза ли ви защо иска да ме види?

— Той съзнава, че повече от всеки друг вие сте причината за арестуването и осъждането му.

— Та какво казвате? — нетърпеливо попита Ейнсли. — Че иска да се изплюе в лицето ми преди да умре, така ли?

Моментно колебание.

— Двамата със затворника си поприказвахме. Но ви напомням, че разговорът между свещеника и осъдения е тайна и…

— Съзнавам това, отче — прекъсна го Ейнсли, — но аз пък ви напомням, че се намирам в Маями, на шестстотин и четирийсет километра разстояние, и нямам намерение да шофирам цяла нощ само защото на онзи луд му е хрумнало, че ще му е забавно да ме види.

Ейнсли зачака. Тогава свещеникът очевидно взе решение.

— Той казва, че иска да си признае.

Отговорът потресе Ейнсли — това беше последното нещо, което очакваше. Полицаят усети, че пулсът му се ускорява.

— Какво да признае? Искате да кажете всички убийства ли?

Въпросът бе естествен. По време на целия си процес за ужасното двойно убийство, за което беше признат за виновен и осъден на смърт, Елрой Дойл твърдеше, че е невинен, въпреки категоричните доказателства срещу него. Същото твърдеше и за други десет убийства — очевидно серийни, — в които не бе обвинен, но за които полицията беше убедена, че са негово дело.

Безжалостната жестокост на всичките дванайсет убийства беше предизвикала сензация и ужас в цялата страна. След процеса в пресата писаха: „Елрой Дойл е най-убедителният аргумент в полза на смъртното наказание. Жалко, че на електрическия стол той ще умре прекалено лесно, без да страда така, както са страдали жертвите му“.

— Нямам представа какво възнамерява да признае. Това ще трябва да разберете лично.

— О, майната му!

— Моля?

— Казах „майната му“, отче. Със сигурност и вие сте използвали този израз някой и друг път.

— Не е нужно да се държите грубо.

Ейнсли гласно простена от ненадейната дилема, с която се бе сблъскал.

Ако преди да умре, Звяра беше готов да признае, че обвиненията от процеса му са верни и че е виновен за другите серийни убийства, това трябваше да се документира. Поради една причина: неколцина витиевати общественици, включително група, обявяваща се срещу смъртното наказание, дори сега поддържаха невинността на Дойл и твърдяха, че го били осъдили, защото възбуденото обществено мнение се нуждаело от изкупителна жертва, при това бързо. Признанието на Дойл щеше да съкруши тези твърдения.

Естествено, беше съмнително какво разбира Дойл под „признание“. Дали влагаше в него обикновения юридически смисъл, или ставаше дума за нещо объркано и религиозно? На процеса един от свидетелите го бе описал като религиозен фанатик, изричащ „безумни и изопачени религиозни нелепости“.

Но каквото и да искаше да каже Дойл, имаше въпроси, които Ейнсли, издълбоко познаващ нещата, беше най-компетентен да зададе. Ето защо трябваше, просто трябваше да отиде в Рейфорд.

Той уморено се отпусна назад на стола си. Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Знаеше, че Карън щеше да побеснее. Само преди седмица тя го бе посрещнала на вратата на дома им в един часа сутринта с твърдо заявление. Ейнсли току-що се връщаше от страшно убийство, свързано с някаква банда, заради което полицаят беше пропуснал вечерята по случай годишнината от сватбата им. Облечена в розова нощница, Карън бе препречила пътя му и решително му каза:

— Малкълм, животът ни просто не може да продължава така. Почти не те виждаме. Не можем да разчитаме на теб. А когато си тук, си толкова уморен от шестнайсетчасовата си работа, че можеш само да спиш. Казвам ти, положението трябва да се промени. Трябва да избереш. — Карън извърна очи и тихо добави: — Говоря сериозно, Малкълм. Това не са празни приказки.

Той разбираше какво иска да каже Карън. И знаеше, че е права. Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха.

— Още ли сте на телефона, сержант? — разнесе се настоятелният глас на Ъксбридж.

— За съжаление, да.

— Е, ще дойдете ли, или не?

Ейнсли се поколеба.

— Отче, това признание на Дойл… за изповед в най-общ смисъл ли става дума?

— Не съм сигурен какво искате да кажете.

— Търся компромисно решение, за да не се налага да идвам до Рейфорд. Дали ще се съгласите Дойл да се изповяда пред вас в присъствието на служител на затвора? Така всичко ще е официално и ще може да се документира.

Нямаше шанс, Ейнсли знаеше, и експлозивният отговор не го изненада.

— Не, за Бога! Предложението ви е жестоко! Нашата изповед е свята и тайна. Особено вие би трябвало да го знаете.

— Предполагам, че сте прав. Извинете. — Дължеше на Ъксбридж поне това. Просто беше направил отчаян опит да избегне пътуването. Сега, изглежда, нямаше алтернатива.

Най-бързият път до щатския затвор бе със самолет до Джаксънвил или Гейнзвил. Затворът се намираше на кратко разстояние и от двата града. Но за днес повече полети дотам нямаше да има. Сега можеше да стигне до Рейфорд преди екзекуцията на Дойл само с кола. Ейнсли хвърли поглед към часовника си. Осем часа. Едва щеше да успее.

Той махна с ръка на Родригес, който внимателно слушаше разговора. Ейнсли закри слушалката с длан и тихо каза:

— Трябва да ме откараш до Рейфорд — веднага. Вземи кола с полицейски обозначения. Напълни резервоара догоре, после ме изчакай на служебния паркинг. И вземи клетъчен телефон.

— Слушам, сержант. — Хорхе енергично излезе през предната врата.

— Ще бъда ясен, Ейнсли — вече явно разгневен, продължи свещеникът. — Общуването с вас ми е отвратително. Правя го против съвестта си само защото ме помоли заслужаващ състрадание човек, който скоро ще умре. Истината е, че Дойл знае, че някога сте били свещеник. Той няма да се изповяда пред мен, каза ми го. Разумът му е съвсем объркан и иска да се изповяда пред вас. Това ме отвращава, но трябва да уважавам желанията му.

Е, това беше.

Ейнсли го очакваше още от мига, в който чу гласа на Рей Ъксбридж по телефона. Опитът го бе научил на две неща. Първо, че собственото му минало има навика неочаквано да изплува на повърхността и очевидно Ъксбридж го знаеше. Освен това никой не изпитваше по-силна злоба и предубеждения към един бивш католически свещеник от настоящия свещеник. Дори религиозните служители от другите вероизповедания се отнасяха с търпимост, но не и католическите свещеници. В миговете на преумора Ейнсли го отдаваше на завист — четвъртият смъртен грях.

Откакто свали расото, бяха изминали десет години. Сега той каза в слушалката:

— Вижте, отче, като полицай, единствената изповед, която ме интересува, е престъплението или престъпленията, извършени от Звяра. Ако преди да умре, иска да ми каже истината за това, ще го изслушам и, разбира се, ще му задам няколко въпроса.

— Разпит ли? — попита Ъксбридж. — Защо, необходимо ли е още това?

Ейнсли не успя да се сдържи.

— Никога ли не сте гледали телевизия? Не сте ли виждали онези малки стаички без прозорци, в които седим със заподозрените и им задаваме въпроси?

— Господин Дойл вече не е заподозрян.

— Беше заподозрян в няколко други престъпления, и така или иначе, е от обществен интерес да научим всичко, което успеем.

— Заради обществения интерес ли го правите или за да задоволите собствената си амбиция, сержант? — скептично попита Ъксбридж.

— Колкото до Звяра, личната ми амбиция беше удовлетворена, когато го признаха за виновен и го осъдиха. Но служебно съм задължен да разбера всички факти, които успея.

— А пък аз съм загрижен повече за душата на този човек.

Ейнсли се поусмихна.

— Естествено. Аз се занимавам с фактите, вие — с душите. Защо не поработите по душата на Дойл, докато съм на път, а аз ще ви заменя, когато пристигна?

— Настоявам още сега да ми обещаете, Ейнсли — мрачно каза Ъксбридж, — че каквото й да си говорите с Дойл, няма да имате претенции върху някаква духовна власт. Нещо повече…

— Вие нямате власт над мен, отче.

— Аз имам Божията власт! — изкънтя гласът на свещеника.

Ейнсли не обърна внимание на драматичното изпълнение.

— Вижте, губим си времето. Просто кажете на Звяра, че ще бъда в затвора, преди да се гътне. И уверявам ви, няма да имам каквито и да е претенции за ролята си там.

— Имам ли думата ви?

— О, за Бога, разбира се, че я имате. Ако исках да се правя на свещеник, нямаше да стана полицай, нали?

Ейнсли затвори.

После отново взе слушалката и набра номера на лейтенант Лио Нюболд, шеф на отдел „Убийства“, който не беше дежурен и се намираше у дома си. Отвърна му приятен женски глас с лек ямайски акцент:

— Семейство Нюболд.

— Здравей, Дивайна. Обажда се Малкълм. Мога ли да говоря с шефа?

— Той спи, Малкълм. Искаш ли да го събудя?

— Страхувам се, че се налага, Дивайна. Съжалявам.

Ейнсли нетърпеливо зачака. Той погледна часовника си и изчисли разстоянието, скоростта и времето. Ако нещо не им попречеше, можеха да успеят. Но нямаха време за губене.

Сержантът чу прещракване от вдигането на деривата, после сънен глас.

— Здрасти, Малкълм. Какво, по дяволите, има? Не трябва ли вече да си в отпуска? — Лио Нюболд имаше същия характерен ямайски акцент като жена си.

— И аз така мислех, сър. Но нещата се промениха.

— Както винаги. Разказвай.

Ейнсли обобщи разговора си с отец Ъксбридж и неотложността на пътуването.

— Обадих се да получа разрешението ви.

— Имаш го. Кой ще те откара?

— Взимам Родригес.

— Това е добре. Но го наблюдавай, Малкълм. Това момче кара като истински луд кубинец.

Ейнсли се усмихна.

— Точно такъв ми трябва в момента.

— Това няма ли да обърка семейната ти ваканция?

— Сигурно. Още не съм се обадил на Карън. Ще го направя по пътя.

— О, по дяволите! Наистина съжалявам.

Ейнсли беше разказал на Нюболд за специалните им планове за следващия ден, който се падаше едновременно осмият рожден ден на сина им Джейсън и седемдесет и петият рожден ден на бащата на Карън, о.з. бригаден генерал от канадската армия Джордж Грънди. Семейство Грънди живееха в едно от предградията на Торонто и планираха да ознаменуват двойния празник с пищна фамилна среща.

— В колко часа отлита самолетът ти за Торонто? — попита Нюболд.

— В 9:05.

— А в колко е изгарянето на Звяра?

— В седем.

— Това означава, че ще се забавиш до осем. Твърде късно, за да се върнеш до Маями. Проверил ли си какви са полетите за Торонто от Джаксънвил или Гейнзвил?

— Не още.

— Остави това на мен, Малкълм. Обади ми се от колата след около час.

— Благодаря. Ще го направя.

Преди да излезе от офиса на отдел „Убийства“, Ейнсли взе специален касетофон, който можеше да се скрие под дрехите. Каквото и да беше последното заявление на Дойл, думите му щяха да останат.

 

 

Хорхе Родригес го чакаше в патрулната стая на първия етаж на полицейското управление.

— Колата е уредена. Място №36. Взех и клетъчен телефон. — Хорхе бе най-младият детектив в отдела, в много отношения протеже на Ейнсли, и сега енергичността му се оказваше изключително ценно качество.

— Тръгваме.

На бегом излязоха от сградата и веднага почувстваха потискащата влага, която от дни обгръщаше Маями. Ейнсли вдигна поглед към небето, което с изключение на няколко облачета беше ясно и осеяно със звезди и полумесеца на луната.

Минути по-късно Хорхе изкара автомобила от паркинга на полицейското управление и бързо излезе на Северозападно Трето авеню. Две пресечки по-нататък те бяха на междущатски път 95, по който щяха да продължат на север още шестнайсет километра, а после да се прехвърлят на флоридската скоростна магистрала — оттам до Рейфорд щяха да им останат 480 километра.

Беше 23:10 часът.

Колата с полицейски обозначения, която бе поискал Ейнсли, беше изцяло оборудван синьо-бял шевролет „Импала“ с климатик на полицейското управление в Маями, който не можеше да се сбърка.

— Искаш ли да включа светлинната сигнализация и сирената? — попита Хорхе.

— Още не. Чакай да видим как ще тръгне, но остави лампата в краката си и я дръж там.

Движението бе спокойно и те вече летяха със сто и двайсет километра в час, като знаеха, че една маркирана полицейска кола, дори и извън границите на Маями, няма да бъде спряна за превишена скорост.

Малкълм се намести на седалката и се загледа през прозореца. После взе клетъчния телефон и набра домашния си номер.