Виктор Островски
Лъвът от Мосад (36)

XXXVI

Нейтън, Басам и двамата му помощници подминаха с колата жилищната кооперация на улица „Брюнел“ и паркираха зад ъгъла. До шофьорската врата се приближи един снажен младеж със светлокафява риза и черни панталони. Надникна вътре и като видя Басам, каза:

— Няколко души напуснаха сградата преди около пет минути. Единият от тях го видях преди това с човека, който доведе Надин. Понеже съм сам, не можех да тръгна след тях. Длъжен съм да пазя тук, защото, ако я изведат от тази сграда, ще й загубим дирите. Тъй че не знам къде са отишли. Видях само, че се качват в един микробус.

— Браво на теб — каза Басам. — А сега влез вътре във входа и ни чакай там. Има ли някакви проблеми с входната врата?

— Заключва се, но ако почакам няколко минути, навярно някой ще излезе и ще се вмъкна след него.

Всички останаха в колата, докато младежът влезе във входа.

— Защо, говориш с него на английски? — попита Нейтън.

— Защото той не знае арабски. От Ню Йорк е. Ние също си имаме диаспора^[1], която е готова да ни съдейства.

Басам се обърна и каза нещо на арабски. Единият от помощниците му кимна и отиде да отвори багажника, а останалите с Басам начело се запътиха към сградата. Широкоплещестият мъжага, който остана при колата, измъкна от багажника една огромна черна чанта, преметна я през рамо и ги последва. Вървеше наведен напред, за да уравновеси тежестта. Здраво стискаше презрамката с две ръце.

Младежът държеше входната врата отворена и всички се вмъкнаха вътре.

— Къде ли може да е? Тази сграда е адски голяма — прошепна Басам.

Нейтън извади от джоба си малкото устройство и го включи. Отпред започна да премигва малка лампичка. Той натисна някакъв жълт бутон отстрани, който наподобяваше ключа на обикновено фенерче. Чу се тихо бръмчене.

— Чудесно — каза Нейтън. — Тя е в сградата или поне брошката й е тук.

Басам посочи една врата, която водеше към тясно стълбище. Беше залепена за вратата на асансьора.

— Ще те чакаме вътре. Като намериш апартамента, ще дойдеш да ни повикаш.

Нейтън кимна и тръгнало коридора. Съвсем скоро обаче сигналът му подсказа, че момичето не е на този етаж. Той се върна при стълбището и всички се качиха един етаж по-нагоре. И там не беше. През следващите двайсет минути напредваха с по един етаж. Сигналът все повече се усилваше.

— Засякох го — каза Нейтън най-после и се появи на вратата на малкото стълбище. Третата врата отдясно. Трябва да действаме бързо. Няма смисъл да чукаме. Влизаме направо и ликвидираме хората вътре, като внимаваме да не нараним Надин.

Нейтън се молеше да я завари цяла и невредима. Закле се пред себе си, че ще ги избие до един, ако са й причинили някакво зло. Крепеше го единствено надеждата, че на терористите им е изгодно да я държат жива.

Басам каза нещо на мъжагата с черната чанта. Той я остави на пода, отвори я и пред очите им се разкри забележителна оръжейна колекция. Всеки получи оръжие. Нейтън взе автомат „Узи“ със заглушител и пълнител с трийсет и пет патрона. „Дано не се налага да ги използвам всичките“ — помисли си той. Останалите се въоръжиха с автомати „Инграм“ и големи пистолети. Нейтън им обясни какво иска от тях и се насочи бавно към вратата. В тази роля се чувстваше далеч по-уютно.

Другите заеха позиция от двете страни на вратата, а Нейтън се засили и с един мощен ритник разби бравата. Озова се насред обширна, празна стая. Приведе се ниско, за да затрудни стрелците, които евентуално се бяха прицелили в него.

Останалите влязоха след него и огледаха помещението. Следващата стая също беше празна. Нейтън настръхна при мисълта, че като отвори някоя от многото врати, ще види мъртвото тяло на Надин.

Откри я в най-отдалечения ъгъл на апартамента. Беше привързана с разперени ръце към едно голямо легло. Устата й беше залепена с анкерпласт. Тя го видя и очите й светнаха. Нейтън тръгна към нея, като продължаваше да се оглежда. Наоколо беше чисто.

Нейтън свали внимателно лепенката от устата на момичето. Стараеше се да не й причини болка. В носа му нахлу ароматът на младата й кожа и той едва устоя на изкушението да се наведе и да я целуне. Но в този момент забеляза Басам, който се беше заел да развърже ръцете и краката й. Още щом устата й се освободи, Надин започна да говори, макар че отначало това й костваше доста големи усилия.

— Човекът, когото наричат Карл. Той е човекът от снимката, която ми показа онзи ден в парка.

— Знаем — каза Нейтън.

— Той се обади на Халим, за да му съобщи, че акцията ще се проведе утре.

— Утре ли? — изненада се Нейтън. — Аз мислех, че се готвят да ударят днес.

— Това е вярно.

— Чуваш ли се какво говориш, Надин?

Нейтън реши, че се е объркала.

— Слушай ме внимателно. — Тя започна да говори съвсем бавно. — Акцията ще се проведе днес. След малко ще ти кажа откъде съм разбрала. Но Карл каза на Халим и на другите терористи от групата му, че ще действат утре. Сега разбра ли?

— Ясно. Друго има ли?

— Освен това той каза на Халим, че е възможно да ги нападне подразделение на „Мосад“ и затова трябва да са готови да се отбраняват, ако се наложи. Според него хората на „Мосад“ ще са облечени като френски полицаи. Накрая Карл заяви, че информацията му е от сигурен източник и им даде указания да се изтеглят с бой. Предупреди ги да не се предават на израелците, защото те имали заповед да ги ликвидират независимо от обстоятелствата.

Нейтън приседна до нея на леглото. Тя продължи:

— Но този Карл разполага със свой собствен екип. Хората му вече се насочиха към изходната база, откъдето ще нападнат делегатите.

Нейтън не вярваше на ушите си. Карл ги въвличаше в кошмар наяве.

— Чух го да дава нареждания на екипа си в съседната стая — каза Надин. — Решиха да ме оставят жива, за да преговарят с баща ми за крупен откуп. Прослушваха някакви записи на иврит. Опитваха се да имитират фрази, които звучаха като заповеди. После Карл им нареди да ги вкарат в употреба и те започнаха да си крещят един на друг. Човек би казал, че слуша група израелски войници… Накрая Карл им каза, че докато полицията и всички останали се занимават с „гнусните араби“, тоест с Халим и другарите му, те ще очистят умерените във вилата, в която са ги настанили.

— Това може да е било клопка — скептично отбеляза Нейтън. — Не ми се вярва, че Карл ще вземе да обсъжда плана си на място, където можеш да го чуеш.

— Но той въобще не предполага, че говоря немски. Както и да е, това е всичко, което знам. Готвят се да нападнат в десет часа довечера и според думите им акцията ще бъде изключително зрелищна.

— Къде ли се намира тази вила? Ех, едва ли има кой да ни каже. — Нейтън се замисли. — Сетих се! Ще накарам Еймъс да уведоми Муса за новото положение на нещата. Той може да ги спре. За „Мосад“ наистина е изгодно една група палестинци да изтрепе друга. Но присъствието на екип, който се представя като израелско подразделение, коренно променя картината.

— През цялото време говореха за някаква голяма карта. Може да са я оставили в другата стая. А какво стана с Феликс?

— Кой е този Феликс?

— Човекът, когото Карл остави да ме пази. Не се ли справихте с него? Той трябва да е някъде тук. Не може да си е тръгнал.

Всички се притесниха при мисълта, че някой си Феликс ги дебне отнякъде. Колкото до картата, най-вероятно беше да не намерят нищо. Апартаментът изглеждаше старателно разчистен. Нейтън реши, че е време да се измъкват от това място. Дори и да не успееше да разбере къде е настанена делегацията, Еймъс и Муса щяха лесно да открият местоположението на тази вила. Ситуацията не беше чак толкова критична. Освен това до атентата оставаха още няколко часа.

Басам нареди на хората си да поемат обратно към колата. Самият той беше пресякъл наполовина голямото външно помещение, когато отекнаха няколко изстрела. Едрият мъжага с черната чанта тъкмо се показа на вратата и падна подкосен. Човекът зад него успя да отскочи встрани. После моментално се хвърли на пода и запълзя към изхода.

Когато стигна до външното помещение, Нейтън завари Басам с гръб към него. Протягаше ръце, сякаш искаше да хване нещо невидимо. Картечните откоси идваха откъм стълбището и пронизваха гърдите и корема на арабина. Наоколо хвърчаха костици и парчета месо. Басам продължаваше да стои на крака, но целият беше на решето.

Преди Нейтън да успее да се прицели покрай тялото на Басам, стрелецът насочи огъня си към младежа, който пълзеше по пода. В този момент огромното туловище на Басам се свлече на земята и Нейтън ясно видя човека с картечницата. Зад него се появи Надин и той я отблъсна. Това действие го забави с няколко секунди, които се оказаха фатални. Терористът не пропусна да напълни с олово тялото на младия арабин.

Нейтън вдигна автомата си на рамо и изстреля един откос право в лицето на неприятеля. Деветмилиметровите куршуми попаднаха точно в целта и залепиха част от тила на терориста върху стената зад него. Той се катурна и се строполи до полуотворената врата от другата страна на стълбището. Нейтън притича, прекрачи тялото и нахълта в съседния апартамент. Придвижваше се на прибежки, защото не знаеше дали вътре не го чака някой друг от хората на Карл. Нямаше никой. В този апартамент обаче откри доста скъпа видеоапаратура, малък военен предавател и цял куп документи. Това явно беше скривалището на Феликс. Вероятно ги беше забелязал, като влизат. За нещастие смъртта му можеше да промени графика на Карл. Той без съмнение щеше да се обажда от време на време, за да проверява дали всичко в апартамента е наред и след като никой не му отговори, би могъл да измести акцията в по-ранен час. Очевидно с тази цел беше оставил предавателя.

Надин влезе в апартамента само секунди по-късно. След нея се появи и помощникът на Басам, който беше оцелял.

— Басам е мъртъв — промълви тя, опитвайки се да потисне сълзите си.

Гласът й трепереше.

— Съжалявам — каза Нейтън. — Просто никой не предвиди, че това може да се случи.

Той подаде автомата си на арабина.

— Сложи го в чантата. Полицията сигурно ще дойде всеки момент.

Надин беше намерила някаква сгъната карта. Двамата с Нейтън я разтвориха. Цялата карта беше отрупана с обозначения. Правеха впечатление стрелките, които сочеха към една точка от три различни посоки.

— Това трябва да е мястото — каза Нейтън и бързо сгъна картата. — Хайде сега да се махаме оттук.

Помощникът на Басам седна зад волана и тъкмо се готвеха да потеглят, когато зад ъгъла се появиха две полицейски коли. Наоколо свиреха още сирени.

Нейтън каза на шофьора да не тръгва рязко, както навярно му се искаше. Докато колата бавно си проправяше път през задръстените улици, Нейтън се опитваше да вникне в смисъла на знаците върху картата. Надин седеше до него на задната седалка и лееше сълзи за Басам. Постоянно вдигаше очи към тавана, сякаш за да върне сълзите обратно. Накрая се избърса с една носна кърпичка.

— Вероятно тук е настанена делегацията — каза тя и посочи едно, малко кръстче върху картата. — Виждаш ли, ето тук пише Schlag, което на немски означава „удар“.

След това Надин премести пръста си върху друго обозначение.

— Явно това е посоката, от която ще се появят.

— Нещо куца в тази версия. Тези точки са твърде далеч от целта, за да са изходна база на терористите. Погледни ето тук. Ако целта е това малко градче, наречено Сен Реми, трите начални точки са разположени чак на другия край на Париж: Шавьоне на запад, Куброн на изток и Кордон на юг.

Надин се наведе напред и отново се взря в картата.

— И в трите точки има по едно малко летище. Виж.

Нейтън разгледа внимателно обозначенията.

— Вярно! Гад мръсен! Значи е решил да спусне тези убийци от въздуха. Спри колата! — извика той на шофьора.

Наложи се да повтори заповедта си. Внезапно гумите изсвириха и колата закова на място. Отзад долетя пронизителният вой на клаксон и задната кола ги заобиколи отляво на милиметри разстояние. Нейтън изскочи навън и шофьорите на съседните коли го посрещнаха с богат репертоар от френски псувни. А когато отвори багажника, за да извади куфарчето си, всички надуха клаксоните.

— Какво правиш? — попита го Надин, очевидно разтревожена.

— Кажи му да те закара на летището в Орли и ме чакай там. На летището ще бъдеш в безопасност. Ако не се появя преди полунощ или по някакъв начин не ти се обадя, хващаш пътя и отиваш където ти видят очите. Важното е да напуснеш страната.

— А ти какво…

— Нямам никакво време за губене. Ако ми потрябва помощ, ще ти се обадя. Гледай да стоиш близо до гишето на „Ер Франс“ в основния терминал. Ах, ето. — Той й подаде куфарчето. — Пази го добре. Ако не се появя, тук има достатъчно, за да се измъкнеш. Не забравяй, че те са по петите ти.

Тя се наведе леко навън и прошепна съвсем близо до ухото му:

— Добре, но ти също се пази. Не искам да те загубя.

Беше толкова красива, а той си даваше сметка, че едва ли ще я види отново. До полунощ можеха да го убият хиляди пъти. Как само искаше да се наведе и да я целуне страстно по устните. Но не си го позволи. Обърна се и бързо се отдалечи. Минути по-късно потъна в лабиринта на парижкото метро. Отиваше на рандеву със съдбата.