Виктор Островски
Лъвът от Мосад (19)

XIX

Към 18,00 часа Гамил премести корабчето на един малък пристан в северната част на залива. След като привързаха носа за кея, арабинът покани Нейтън на вечеря, но той му отказа. Обясни, че на плажа се е запознал с една мацка и ще излиза с нея. Гамил се засмя.

— Бързо действа, приятел. Гледай само да не загази. Това опасен град и сам не може да се оправи. От канадци искат много пари. Искаш аз дойда с тебе? Ще те пазя до плаж. После дойда те прибера. Какво казваш?

— Благодаря ти, но мисля, че мога и сам да се оправя. Не се притеснявай за мен.

— Приятел, когато ти мен плати всички пари, аз вече не притеснява. Сега ти най-важен човек за мен.

— Благодаря ти за отзивчивостта, но все пак мога и сам да се грижа за себе си.

Гамил очевидно се ядоса. Той избълва цяла серия псувни уж под носа си, но достатъчно силно, за да го чуе Нейтън.

— Ти не иска ли плати мен сега? — каза арабинът и се ухили лукаво.

— За да ме изриташ, така ли? Няма да стане. Ще ти платя, когато свършим. Преди този час няма да получиш нищо. А сега извинявай, но имам среща с една много красива жена и не искам да закъснявам.

Нейтън скочи на кея. Облечен съвсем непретенциозно с джинси и синя фланелка, той стигна до края на пристана, а после пое към къщата на Надин. Вече познаваше местността и реши този път да върви по плажа, за да избегне улиците на мюсюлманския квартал, който имаше лоша слава. Целта му беше да избегне главно полицейските и военни патрули.

Къщата беше на около две мили от пристана, но Нейтън се озова пред нея по-бързо, отколкото очакваше. Още беше светло, макар че слънцето се канеше да потъне в мрачното море. Огнената му диря стигаше чак до хоризонта.

Френският прозорец беше отворен, а морският бриз си играеше с копринените пердета. Отвътре идваше примамлива мека светлина, която обещаваше спокоен пристан сред едно потенциално враждебно обкръжение. Нейтън вземаше по две стълби наведнъж и скоро стигна до вратата.

— Има ли някой тук? — извика той, след като изтърси пясъка от краката си и си обу мокасините.

— Влизай — чу се характерният глас на Надин, мек и все пак леко дрезгав.

Нейтън влезе в стаята и изведнъж замръзна на място. В ъгъла стоеше огромен мургав здравеняк. Беше скръстил ръце пред гърдите си, а плешивото му теме отразяваше светлината на кристалния полилей. Нейтън пристъпи назад с намерение да се измъкне от това място. Той мразеше изненадите. Надин побърза да го успокои:

— Не се плаши. Той не е страшен.

— Трябваше да ми кажеш, че ще бъде тук тази вечер. Кой е той?

— Приятел на баща ми. Може да се каже, че ми е телохранител, макар че всъщност е много повече от това. Той ни е отгледал. — Тя се усмихна на мъжагата, който напомняше на Нейтън за джина от лампата на Аладин. — Басам се грижи за мен и за брат ми Набил. Няма защо да се плашиш от него. Виж, досега ми вярваше. Направи още една стъпка.

— Говори ли английски?

— Не.

Нейтън не помръдна от вратата. На лицето му се изписа сурово изражение, той впери поглед право в очите на Надин и каза:

— Искам да ми обещаеш нещо. Никога вече да не ме срещаш с нови хора, без да си ме предупредила. Обещаваш ли?

— Обещавам. Наистина съжалявам. Но ти да не би да си си въобразявал, че аз самата ще събирам информацията, за която ме помоли?

— Така си мислех наистина, но това е съвсем друг разговор — каза той и най-после влезе в стаята.

Басам направи крачка напред. Беше готов да се изправи пред Надин, но тя му каза нещо на арабски и той отстъпи. После домакинята покани Нейтън да седне и се настани срещу него.

— Ще пийнеш ли нещо преди вечеря?

— С удоволствие.

— Текила?

— Да.

Тя стана да донесе питието, а после направи знак на Басам и той излезе от стаята.

— Надявам се, че няма да се върне с приятелите си — шеговито подметна Нейтън.

— Не. Отиде да приготви масата за вечеря.

— Кажи ми сега, кой е баща ти?

— Може би го познаваш, поне по име. — Тя му подаде чашата. — Фамилното ми име е Ал Дана, а баща ми се казва Катиб.

Тя изрече това с вирната брадичка. Явно се гордееше с баща си. Нейтън едва не изпусна чашата.

— Да не би да искаш да кажеш, че си дъщеря на Абу Набил? — изломоти той.

— Да, той е по-известен с това име.

— Дяволска работа! Как така попаднах точно на дъщерята на най-опасния терорист в света?!

— Баща ми е борец за свобода. Той не искаше да се замесва в тази война. Вашите хора просто трябваше да го оставят на мира.

— Съжалявам много, но този човек е брутален убиец.

— Внимавай какво говориш, моля те! Ти въобще нямаш представа кой е, или по-скоро кой беше, баща ми. Лесно ти е да раздаваш присъди. Какво знаеш ти за свободата? Ти си я получил по рождение.

— Не е съвсем така — възрази Нейтън.

Това не беше нито мястото, нито времето да се впуска в подобен спор, но той не успя да се сдържи. В цялата ситуация имаше нещо странно. Защо Надин се беше съгласила да му помогне? Длъжен беше да разбере.

— Свободата не ни е дадена по рождение. Трябваше да се бием за нея. Не помниш ли? — добави той.

— Да се биете ли? Дир Ясин^[1] за теб битка ли е? Това не беше ли чисто и просто касапница?

— Това беше дело на една крайна организация. Но на официално равнище никога не сме предприемали подобни неща. За разлика от разбойниците на Хадж Амин ал Хюсейни^[2].

— Я не ми ги разправяй тези простотии! Лидерите на тази тъй наречена крайна организация днес са на власт, а потомците на Хюсейни в момента се борят за мир. Що се отнася до баща ми, аз не приемам неговите методи. Иначе не бих се съгласила да ти помагам. Но, от друга страна, го разбирам. Знаеш ли, че моето семейство имаше 6000 акра овощни градини в днешен Израел? Имахме и гори в Ашкелон Явна и Кефар Саба. Всичко ни взеха. Ти как би постъпил на негово място? Къщата, в която е израснал, гледаше към залива на Яфа и имаше двайсет стаи. В момента е полицейско управление. За един ден баща ми се е превърнал от уважаван гражданин в бежанец. Така че не ми разправяй как сте се били за свободата си! Вие извоювахте вашата свобода на гърба на други хора, но стига сме говорили за това. Време е да мислим за бъдещето. Аз не вярвам, че съществува истински шанс да се установи мир, но после може да съжаляваме, че не сме опитали. Разбираш ли какво ти говоря?

— Разбирам. Но недей да забравяш, че моят народ също е загубил всичко по време на геноцида и е трябвало да започне от нулата.

— А защо ние трябва да бъдем наказани заради геноцида? Други са го причинили, а ние плащаме греховете им. В известен смисъл ние също сме жертви на геноцида. Но двамата с теб едва ли можем да променим това положение.

Надин замълча.

— Басам ще каже ли на баща ти за мен? — поинтересува се Нейтън.

— Не. Той се отчита само пред мен. Всъщност с баща ми не си говорим в последно време, защото той мисли, че не съм права. Така разправя навсякъде, защото освен всичко друго смята, че по този начин ще ми се размине неговата участ.

Басам влезе да ги повика за вечеря. Нейтън тръгна към трапезарията след Надин и имаше усещането, че се намира в сюрреалистичен сън. Не му се беше случвало да върви по ръба на толкова остър бръснач. Може би на никого не беше се случвало. Ами ако паднеше?

Масата беше отрупана с местни деликатеси, като се започне от една голяма паница пикантно пиле с ориз и се стигне до традиционното ястие от патладжан със сос тахина. Едва когато глътна първия залък, Нейтън разбра колко е гладен. Следващите няколко минути минаха в мълчание. Накрая той попита Надин:

— Научи ли нещо за момичето?

Тя кимна и избърса устата си с една бяла кърпа.

— Басам отиде на този адрес. Семейството, което живее там, е доста голямо. Петима братя и една сестра. Палестинци са, родом от Хайфа. Нещо друго интересува ли те?

— Дали момичето е още там.

— Да, там е.

— Тя е нашият пропуск за организацията, която замисля атентата.

— Разкажи ми по-подробно за това.

— Добре, накратко казано, тя е племенница на един човек, който доскоро оглавяваше малка терористична организация, сформирана с цел да отстрани умерените палестински лидери. Говоря за хората, които са готови да преговарят с Израел под егидата на ООН. Чичо й уреди нейното заминаване за Кипър, където ще координира действията на терористите. Спря се на нея, защото й вярва и защото една жена би събудила по-малко подозрения у властите. Всичко беше нагласил и вече се готвеше да изпрати човек да я вземе, когато внезапно умря при нещастен случай. По-точно при гмуркане.

— Добре изпипано — отбеляза тя.

— Много си мнителна — каза Нейтън и се усмихна.

— Това лошо ли е?

— При сегашните обстоятелства май че е хубаво. И тъй, помощникът на нашия герой в момента я очаква. Той мисли, че пратеникът е бил при нея и тя вече е тръгнала.

— Добре, какво ни интересува всичко това? Да не си решил да я убедиш да работи за нас?

— И това би могло да стане, ако имахме повече време.

— Как тогава мислиш да действаш?

— Ти ще заемеш нейното място.

— Но аз, аз… — Предложението явно я потресе. — Как изглежда тя? Те веднага ще разберат, че съм друг човек. Аз дори не знам как е изглеждал чичо й.

— Никой от хората, с които ще работиш, не я е виждал. Дори не са чували за нея. Тъй че в този план всичко е наред. Колкото до чичото, ще ти разкажа всичко за него.

— Ами ако тя се появи? Тоест…

— Ще трябва да я изолираме. Може би ще я задържим тук под охраната на Басам. Тя веднага ще се отзове на поканата ни, защото ще помисли, че я търси пратеникът на чичо й. Момичето няма представа, че чичо й е мъртъв. А семейството й ще е спокойно, защото за тях тя заминава да учи в Сорбоната…

— Щом знаеш всичко това… — Тя произнасяше отчетливо всяка сричка. Очевидно в главата й се въртяха различни варианти. — Защо просто „Мосад“ не задържи тези терористи?

— Защото моите хора, също както и сирийците, искат да се възползват от атентата срещу умерените палестинци.

— Значи ти не можеш да ги задържиш, така ли?

— Надин, не мога дори да се доближа до тях. Моите шефове ги държат под наблюдение, за да са сигурни, че в последния момент няма да променят намеренията си и да нападнат членовете на израелската делегация. Искам да проникнеш при терористите, за да мога да ги спра, когато му дойде времето. Но засега е безсмислено да съставяме конкретен план, тъй като нямаме достатъчно информация. В момента е важно да хванем момичето и да те изпратим в Гърция.

— Знаеш ли паролата на пратеника? — попита тя.

— Да. За по-сигурно съм я записал и на арабски.

— Мисля, че Басам ще може да я доведе тук и да я охранява. — Тя се облегна назад и отправи поглед към Нейтън. — Сега не мислиш ли, че е хубаво да имаш такъв човек подръка? Може да си от „Мосад“, но май че не се беше сетил за това. Какво щяхме да правим сега без Басам?

— Не си мисли, че ти си единственият човек, когото познавам в Ливан — каза той с надеждата, че блъфът ще мине. — Но щом разполагаме с него, защо да вкарваме нови хора в играта? Освен това аз нямам нищо против Басам. Казах само и пак ще го повторя, че не искам вече да ме изненадваш по този начин. Няма да е здравословно нито за мен, нито за теб.

— Добре — каза Надин. — Ще отида да говоря с него. Все пак не знаем дали ще приеме. Може пък да откаже.

— Всичко ли ще му разкажеш? Или вече си го сторила?

— Още нищо не съм му казала. Знае само, че си мой приятел от Америка. Но ако държиш да ни помогне, ще трябва да съчиниш някаква правдоподобна история. Иначе ще се наложи да му разкажем всичко, както си е.

— Чакай малко да помисля.

Нейтън се загледа навън през прозореца. От мястото му не се виждаше луната, а само пречупеното й отражение, което яздеше вълните.

— Кажи му, че аз…

Той забарабани с пръсти по масата. Апаратът на „Мосад“ го беше разглезил. Там имаше хора, които се занимаваха с това да съчиняват подобни истории и да ги подкрепят с документи. Сега трябваше да обмисли всички детайли. Най-после се сети.

— Кажи му, че съм от ЦРУ и имам нужда от помощта ви, защото работя сам за спасяването на един палестински лидер.

— Аз мислех, че няма да искаш да му кажеш истината.

— Не искам само да знае, че съм израелец. Така е добре, повярвай ми. Защо не го повикаш?

Оказа се, че Басам е повече от готов да им помогне. След като уточниха всички подробности, Нейтън изложи плана за следващите няколко часа. Той щеше да се върне на корабчето, а рано сутринта да отиде на летището. Там трябваше да се срещне с Надин, която щеше да се обади на Халим малко преди полета, за да го помоли да я чака на летище „Хелиникон“ в Атина. Нейтън подчерта колко е важно терористът да разбере, че самолетът й ще пристигне от Ливан.

Халим щеше да я заведе в апартамента и от този момент тя трябваше да започне да събира информация. Нейтън не й каза, че в жилището има подслушвателно устройство, защото искаше поведението й да е естествено. Предупреди я обаче, че е възможно да ги подслушват и затова не бива да използва нито телефона в апартамента, нито автомата в ресторанта. Накрая се уговориха да го потърси след няколко дни и да му остави кратко съобщение. Даде й един номер в Париж. В случай на опасност следваше да се обади незабавно.

— След разговора с мен — каза Нейтън — ще отидеш в хотел „Палас“ на булевард „Синтагма“ и ще се регистрираш под името Мадлен Маркус. После ще се качиш в стаята си и ще чакаш. — Той записа името на едно листче хартия и й го подаде. — Аз ще ти се обадя в стаята и ще ти кажа какво да правиш по-нататък. Запомни името и парижкия номер и после унищожи листчето. Разбра ли?

Тя кимна.

Нейтън отново мина през всички етапи, за да се увери, че Надин схваща тяхната последователност. После дойде ред на Басам.

Нейтън помоли Надин да преведе дума по дума указанията му на телохранителя си. Най-много настояваше да се изключат всякакви възможни грешки при установяване самоличността на момичето. Щеше да е особено глупаво да задържат друг човек. Басам от своя страна обясни, че ще я държи в специална килия в подземието на къщата. Момичето едва ли щеше да е първата обитателка на тази килия. Арабинът увери Нейтън, че няма от какво да се притеснява. В края на краищата, ако момичето изчезнеше, това щеше да застраши Надин. А Басам никога не би допуснал такова нещо.

Наближаваше два часът след полунощ, когато Нейтън излезе от къщата. Басам искаше да го изпрати, но той му каза, че отдавна е пораснал и може сам да се грижи за себе си. Няколко минути по-късно вече съжаляваше за тези си думи.

Напрежението дотолкова беше изострило възприятията му, че той успя да усети нечии стъпки зад гърба си. Нощта беше ясна, но на места отразената светлина на полумесеца образуваше тъмни петна. Нейтън не можеше да си позволи да спре. Оставаше му да се надява, че в един момент ще се справи с човека, който го преследва.

Той не даде да се разбере, че е забелязал нечие присъствие, но през цялото време беше нащрек. Гледаше да върви по прибоя, който почти моментално отмиваше стъпките му.

Изведнъж го заслепи силна светлина. Той закри очи с дясната си ръка. После чу някой да вика на арабски:

— Tahal edak, tahal edak.

Като видя, че Нейтън не реагира на думите му, арабинът изкрещя на развален английски:

— Горе ръце, горе ръце!

Нейтън замръзна. В главата му се блъскаха всякакви мисли. Отвличане? В такъв случай просто биха го халосали с нещо по главата. Ако човекът, когото все още не можеше да види, искаше да го убие, досега щеше да го е сторил. Навярно е военен или полицейски патрул, реши Нейтън.

— Какво искате? Аз съм канадец. Какво искате?

— Паспорт — дойде отговорът.

Арабинът протегна ръка и Нейтън съзря очертанията на автомата му. Стисна очи, за да се предпази от светлината. После извади паспорта си и го подаде. Другият го хвана с една ръка, а с другата насочи фенерчето си към него. Щом светлината се отмести от лицето на Нейтън, той отвори очи.

Пред него стоеше дребен сирийски войник, който очевидно патрулираше сам. От начина по който разглеждаше паспорта, си личеше, че не се опасява от нападение. Автоматът му беше преметнат през рамо.

Той сложи паспорта в джоба на куртката си и направи знак на Нейтън да го последва. Явно нямаше да му се размине толкова лесно. Сириецът навярно реши, че е хванал ценен екземпляр.

Нейтън си свали часовника и се опита да подкупи с него войника. Той огледа хубавата златна вещ, но отказа да я приеме.

— Тъпо решение — изрече Нейтън тихо и сириецът се наведе напред да чуе какво казва.

В следващия момент свали автомата от рамото си, но Нейтън беше сигурен, че предпазителят е вдигнат. Той замахна и хвърли часовника си в пясъка зад гърба на арабина, който извърна глава, за да го проследи с поглед.

Нейтън моментално скочи върху него, хвана го за ревера и го притегли към себе си. С дясната си ръка сграбчи каската му и рязко я дръпна встрани. Вратът на сириеца изпращя силно в нощната тишина. Нейтън се наведе над трупа да си вземе паспорта. Изведнъж отново попадна в сноп ярка светлина.

— Гадове мръсни! — извика той и посегна към автомата, който още беше в ръцете на мъртвия войник.

Свали предпазителя, насочи оръжието по посока на светлината и залегна зад трупа на сириеца. Тъкмо се беше наканил да стреля, когато чу познат глас.

— Не ти ли казвал, че ти за мен най-ценен човек в момента?

Беше Гамил, който освети лицето си, за да може Нейтън да го види.

— Не забравяй часовник — каза той, взе часовника от пясъка и го подаде на Нейтън, който вече се беше изправил.

— Ти много добър — отбеляза Гамил със самодоволна усмивка. Обаче навярно не знаел, че тези момчета ходи по двама. Те умни, не като някои канадци, които иска да ходи сами. Трябва да благодари мен, че дошъл.

— Какво стана там отзад? — попита Нейтън и посочи към мястото, откъдето се появи Гамил.

— Аз те наблюдавал през цялото време. Един войник дошъл при теб. Ти го видял чак когато застанал пред теб. Друг войник се скрил в тъмното. Когато видял, че ти напада негов приятел, искал да ти пръсне глава. Но аз помага на приятел дори когато приятел не иска да ми плати всички пари. Аз прерязал гърло на войник. Добре, че негов пръст не бил на спусък. Ако бил гръмнал, щял да събере цяла рота.

— Добре, хайде да се отървем от труповете и да се пръждосваме оттук, преди да са дошли други войници. Можеш ли да плуваш?

— Защо пита? — реагира Гамил уплашено.

— Най-добре ще е да завлечем труповете до морето, да ги вкараме малко навътре и да ги потопим с някаква тежест. После можем да преплуваме до пристана, за да избегнем патрулите.

— Аз помага да закараме трупове във вода — каза Гамил. — После ти плува до пристан. Аз ходи пеша. Аз няма причина не ходи.

— Ти май че не можеш да плуваш, а?

— Хайде вкарваме трупове във вода.

Двамата се потопиха до кръста. Гамил влачеше втория войник за яката. На врата му зееше добре оформена дълбока рана — доказателство за майсторството на Гамил. В другата си ръка ливанецът държеше тежка желязна тръба.

— Откъде я взе? — попита Нейтън, както влизаше заднишком още навътре.

— От парапет.

— Ще я промушим през куртките им. Така ще постоят на дъното достатъчно дълго. Можем да ги пускаме. Отливът май че не стига дотук.

Всеизвестен е фактът, че труповете в Ливан не правят особено впечатление. Ако убитият е войник, намират един куп заподозрени и някой от тях може да си изпати.

Убийствата от този род не притесняваха Нейтън. Жертвата в този случай беше вражески войник, който изпълняваше дълга си. Докато служеше в морската пехота, неведнъж му се беше случвало да праща такива юнаци на по-добро място.

— Кажи ми сега, можеш ли да плуваш, или не можеш? — обърна се Нейтън към Гамил. — Защото, ако не можеш, аз ще ти помагам. Както си целият мокър, ако тръгнеш по брега, няма начин да не те спрат.

— И какво от това? Дори да ме спрат, веднага ще ме пусне. Аз ливанец.

— Ами ако утре, когато намерят труповете, се сетят, че са спрели на плажа някакъв човек с мокри дрехи? Хайде, помисли малко. Знам, че те е страх от водата.

Гамил разбра, че Нейтън има право, и двамата се отправиха към корабчето по вода. Влязоха още малко навътре, но краката им стигаха дъното. На някои, по-дълбоки места Нейтън придържаше спътника си.

— Аз не научил да плува — оправдаваше се Гамил. — Също като мой баща. Той казваше добри моряци не могат да плува. Добър моряк не слиза от кораб. Пази кораб да не потъне, защото негов живот зависи от това.

В последния участък преди пристана се наложи да влязат малко по-навътре, защото слънцето започваше да се показва зад планините. Гамил обеща, че няма да се паникьосва, Нейтън го хвана под брадичката и го повлече като удавник. На няколко пъти забелязаха патрулни двойки и оставаха на място във водата, докато отминат.

Най-после стигнаха до пристана. Гамил пръв се качи на кея. Беше страшно доволен, че се е измъкнал от водата. Когато стъпиха на борда, вече съвсем се беше развиделило.

— Каква била тази работа? — попита Гамил половин час по-късно.

Двамата седяха на палубата и пиеха ароматно горещо кафе.

— Ти не разправя на мен тези глупости за водолази и туристи. Като видял как убива войник, разбрал, че ти не туристически агент, приятел. Агент, да, но турист не.

Без да дочака отговора на Нейтън, той продължи:

— Аз иска участва. Аз има опит в тези работи. Не иска пари. Пари има много.

— А какво искаш? — попита Нейтън.

— Паспорт. Истински паспорт. Нищо друго. Да мога излезе от Ливан и да остане в чужбина.

Нейтън не искаше да въвлича още хора в тази операция, но, от друга страна, наистина имаше нужда от Гамил. Просто нямаше как да бъде на няколко места едновременно, а му трябваше и преводач от арабски. Но не биваше да разкрива истинската си самоличност пред ливанеца. Той си даваше сметка, че Гамил би работил за първия срещнат и затова не можеше да му се вярва напълно. Но всъщност, помисли си Нейтън, на кого ли мога да вярвам при тази шибана ситуация? И все пак беше длъжен да разбере още нещо.

— Какво ти пречи да се махнеш от страната? Щом имаш пари, винаги можеш да си купиш паспорт.

Ливанецът кимна.

— Аз иска документи да живее в друга страна. Не скапани документи, че постоянно да се озърта. Нали ме разбираш?

— Мисля, че да. Сигурен съм, че криеш нещо, но ще те приема — каза Нейтън накрая. — Само че при едно условие.

— Какво иска от мен? — попита Гамил, без да се двоуми.

— Няма да ме питаш за кого работя, докато не получа разрешение да те вербувам официално. Засега ще ти давам пари само за ежедневни разходи. Вербуването е свързано с много документи и не зависи само от мен. — Нейтън беше решил да рискува докрай — Аз мога да те препоръчам, но други хора ще вземат крайното решение.

— Аз ти казал, че има много пари. Ако иска, ще ти дам малко. А какво ще стане с паспорт?

— Това ще се уреди. Може би за Норвегия.

Нейтън искаше Гамил да работи за него и обмисляше как точно да го вербува. Макар че в момента работеше по неофициална задача, той си оставаше оперативен офицер.

— Можеш да задържиш парите, които ти дадох. Не ми трябват.

Уточниха начина, по който Нейтън ще се свърже с ливанеца. Гамил трябваше да се регистрира в един малък парижки хотел. Разбира се, нямаше да е необходимо да пази по цял ден стаята и да чака Нейтън да му се обади.

— През няколко часа ще проверяваш за съобщения от мен на рецепцията. По този начин ще мога да те уведомявам кога точно ще те потърся — обясни Нейтън.

Той беше много доволен, че екипът му започва да се оформя, макар и да беше далеч от стандартите на „Мосад“, а и на терористите. Във всеки случай засега успяваше да се възползва оптимално от наличните средства в една невероятно трудна ситуация.