Виктор Островски
Лъвът от Мосад (31)

XXXI

— Виж какво, въобще не ме интересува дали е тук, или го няма — каза войникът. — На мен ми е наредено лично да му предам този пакет. Ако имаше нужда от посредник като теб, нямаше да ме разкарват чак дотук.

— И какво искаш да направя? — попита постовият на портала на комплекса.

— Нищо не искам от теб. Просто, ако можеш да си служиш с този телефон, обади се на дежурния офицер.

В „Мосад“ не бяха свикнали с подобно отношение, но постовият нямаше намерение да се разправя с този нещастник.

— Ало? — Той набра номера на дежурния офицер в караулното. — Обаждам се от портала. При мен има едно момче от поделение 8200 с някакъв пакет за Марк Хелър. Не иска да ми го остави. Настоява да говори с дежурния офицер. Ще слезете ли да видите за какво става дума?

— Защо не го повикаш на телефона? Ще му разреша да влезе. Сега трябва тепърва да се обличам, за да дойда при теб на портала.

— Съжалявам, но този човек може да влезе в комплекса само ако вие го придружите. Такъв е правилникът.

— Добре — каза офицерът със зле прикрито разочарование.

Днес му потръгна доста добре и никак не му се искаше да провали хубавата работа. Преди около час той свали жената на един свой колега, който изпълняваше някаква мисия в Далечния изток. Тя бе дошла да поплува в басейна на академията. Не се наложи дълго да я убеждава. Двамата се заключиха в дежурната стая и когато звънна телефонът, тъкмо се канеха да си смъкнат хавлиите.

— Предай на онзи юнак — каза дежурният, — че ще дойда след малко. Първо трябва да довърша тук една работа.

— Дълго ли ще се забавите? — попита постовият и погледна притеснено към арогантния дребен войник.

— Работата е такава, че не може да се претупа — отговори офицерът и впери очи в гърдите на жената, която тъкмо се излягаше върху леглото. Хайде, че дългът ме зове. Ще се видим след малко. Кажи на войника да чака.

Той реши да се обади на Марк, а после да се отдаде изцяло на плътските удоволствия. Набра номера на отдела „Секретни комуникации“ и помоли дежурния да се свърже с Марк в дома му и да му предаде съобщението.

 

 

Марк спря пред портала и смъкна прозореца на колата.

— Къде е онзи мърляч с документите? — попита той.

— Ей там — отговори постовият и посочи войника, който беше заспал в малкото си рено.

Марк отиде при колата му.

— Толкова ли е неотложно това съобщение, че трябваше да ме измъкнат от къщи в почивния ми ден?

Войникът се сепна.

— Кой сте вие?

— Марк Хелър. Искал си лично да ми предадеш някакви документи.

— Извинявайте, но бих искал да видя личната ви карта?

Марк я показа.

— Това достатъчно ли е? Ще ми дадеш ли сега документите, или настояваш да ми направиш и кръвна проба?

— Аз просто си върша работата. На много важни се правите тук.

— Такива сме си. Дай ми сега документите, ако обичаш.

Няколко минути по-късно Марк се озова в кабинета си и отвори плика. Материалът се състоеше от две страници. Едната представляваше писмо от негов приятел в поделение 8200. Отгоре пишеше: „Най-добрата в света специализирана група за засичане и дешифриране на информация“. Текстът на самото писмо беше следният:

Скъпи Марк,

Знам, че няма да ти е приятно да се разкарваш до управлението в събота предобед, но ще видиш, че е било неизбежно.

Следващата страница е копие от документ, който беше предаден във Вашингтон от американското посолство в Париж. Изглежда изключително важен. Сметнах, че съдържанието му те засяга пряко, и затова реших да ти го изпратя.

Както разбираш, строго секретен е не само текстът, но и фактът, че е бил засечен. Втората страница съдържа пълна информации за някакви тайни преговори, които трябва да се състоят в Париж. Приложен е поименен списък на делегатите. Упоменато е мястото, където ще бъдат настанени, а също и конкретните задължения на охраната. Документът е подписан от флотския майор Денис Уест, който отговаря за сигурността от американска страна.

Марк реши, че няма смисъл да препраща текста в отдел „Разшифроване“, защото и сам можеше да се справи. Приключи за по-малко от час. Следваше да предаде съобщението на парижката централа, както и на всички отдели, които според него биха се заинтересували от подобна информация. Той остави едно копие в собствената си картотека, а после се обади на Муса. Завари го вкъщи.

Муса отговаряше за сигурността на всички операции и по тази причина беше сред малкото служители на „Мосад“, чиито домове бяха свързани със засекретена телефонна линия. Информацията постъпваше при него по пряк канал, за да може да реагира във всеки един момент.

— Препрати ли вече съобщението? — попита Муса.

— Не. Реших, че трябва първо да ти се обадя.

— Чудесно. Никъде няма да го пращаш. Ще уведомиш накратко само парижкото посолство. Представяш ли си какво ще стане, ако французите и американците научат, че ние сме знаели за подготвяна на френска територия терористична акция и не сме ги предупредили?

— Въобще не ми се ще да си го представям, Муса. Добре, ще задържа съобщението. Ще се видим в понеделник.

 

 

— Израелското посолство — каза момичето от централата с очевидно отегчение, породено от факта, че е принудена да прекара един слънчев есенен ден в това мрачно помещение.

— Обажда се Исак. Искам да говоря с Давид.

— Съжалявам, господине. Работното време на посолството свърши. В сградата няма никой.

— Слушайте ме внимателно. — Непознатият повиши глас. — Обажда се Исак. Искам да говоря с Давид.

Момичето се сети, че това е някаква парола.

— Само секунда, господине — каза тя и набра двете имена върху клавиатурата на компютъра.

Момичето погледна екрана и натисна малкия комутатор на разговорната уредба.

— Джил?

— Да.

— Постъпи обаждане. Мисля, че е за вашите хора. Кодовите думи са „Исак търси Давид“. Да ти го прехвърля ли?

— Чакай малко.

Човекът, когото момичето нарече Джил, вкара паролата в компютъра си. На екрана се появи цифрата 32 975.

— Дай ми го — каза Джил.

— Свързвам ви с Давид, господине.

Момичето моментално превключи линията. Тези типове от „Шабак“, които получаваха разни шифровани съобщения, никак не й харесваха. Бяха страшно арогантни, особено към секретарките в посолството. Постоянно ги опипваха. Те отговаряха за сигурността на посолството и се мислеха за божества.

Джил получи съобщението в кабинета си на втория етаж. Той беше не особено едър човек, макар че в седнало положение изглеждаше по-обемист.

— Откъде се обаждаш?

— Какво става на теб? Защо не попитал как съм?

— Добре де, как си? Откъде се обаждаш?

— От Париж. Върнал се днес сутринта.

— Кога можеш да дойдеш в посолството?

— Ти с мен прави майтап! Аз няма намерение да ме застрелят.

— Виж какво, не съм на кеф да ти търпя номерата. Човекът, който иска да се срещне с теб, ми заповяда да уредя срещата в посолството.

— Ами ако някой види мен да влизам?

— Ние ще се погрижим всичко да е наред. Кажи сега кога ще дойдеш, че нямам много време.

— Аз ще помисли. Преди трябва свърши нещо друго.

— Ще чакаме да се обадиш.

Джил затвори и си отдъхна. В тона на арабина имаше нещо странно. Досието му съдържаше съвсем малко данни. По принцип досиетата на „Шабак“ за подобни информатори на „Мосад“ не бяха особено подробни. Той реши да слезе в подземието и да прегледа досиетата, които се съхраняваха в кабинетите на „Мосад“. Обади се на телефонистката, за да й съобщи, че ще бъде на номер 55.

След кървавия погром в Хага повечето централи и посолства се намираха в състояние на повишена готовност. Всъщност не беше никак лесно да се поддържа едно задоволително ниво на готовност, като се има предвид крещящият недостиг на човешки ресурси. Хората изкарваха по две, а понякога и три смени на ден.

Днес беше дежурен Роли, шефът на централата. Парижката централа беше най-голямата в „Мосад“. Разполагаше с пет оперативни офицери и с още десет души персонал. Джил не очакваше да завари Роли в компанията на друг човек.

— Извинявай — каза той, — не знаех, че си зает.

— Влизай, влизай. Не се притеснявай — отвърна Роли. — Това е Еймъс, мой приятел от Израел.

— Приятно ми е. Надявам се, че се чувствате добре при нас.

— Как може да се чувства човек с такъв прекрасен домакин?

— По някакъв конкретен повод ли идваш при мен? — попита Роли.

— Да, получи се едно съобщение за теб — отговори Джил и изгледа Еймъс, очаквайки Роли да потвърди, че може да говори пред непознатия.

— Казвай — подкани го Роли. — Той ми е много добър приятел. Освен това е служител на „Мосад“.

— Ами онзи тип, който преди време беше дошъл в града и искаше да се срещне с някого… пак се обади. Върнал се е.

Роли се наведе напред. Новината очевидно го заинтригува.

— И какво каза?

— Каза, че ще си помисли и пак ще ни се обади.

— Това е пасивният агент, за когото ти споменах — обясни Роли на Еймъс. — Благодаря ти, Джил. Като се обади пак, ще те помоля да го свържеш с мен. Ако ме няма, свържи го с дежурния офицер от нашата централа.

— Но според правилника аз съм длъжен да поема обекта в свои ръце, докато се поднови връзката с него и докато се възстановят изискванията за сигурност. В момента този агент попада в графата на опасните.

— Процедурата ми е ясна, Джил. Аз просто искам от теб да прехвърлиш разговора в централата на „Мосад“.

— Но аз…

— Какво те прихваща? Не ме карай да ставам лош. — Роли се изправи. — Като се обади онзи тип, веднага ще ми прехвърлиш разговора или ще ти разгоня фамилията. — Той се усмихна. — Сега разбра ли?

Джил и друг път беше виждал как неподчинението на околните превръща Роли в отвратително избухливо копеле.

— Добре, добре. Ще постъпя както казваш.

Усмивката още висеше на лицето на Роли и разкриваше ред пожълтели зъби, свързани с не особено естетични мостове.

— Знаех си, че ще постигнем съгласие. Както се казва при нас, едната ръчичка мие другата.

Когато Джил излезе, двамата офицери от „Мосад“ влязоха в някакъв вътрешен кабинет, запалиха цигари и си наляха кафе. На тръгване Еймъс взе със себе си копие от доклада за тайните преговори в Париж, който беше пристигнал от Израел преди броени минути. Макар че правилникът забраняваше изрично подобни строго секретни документи да се изнасят от сградата на посолството, шефът на оперативния отдел можеше да си позволи тази волност.

— Ако се появи нещо ново, ще ме търсиш в хотела — каза той на Роли.