Виктор Островски
Лъвът от Мосад (23)

XXIII

Нейтън излезе от изхода на салона за пристигащите на летище „Шипхол“ с малко куфарче в ръка и с туристическа чанта през рамо. Веднага забеляза Мейр, който го чакаше точно пред вратата. Този идиот една работа не може да свърши като хората, помисли си Нейтън. Той тъкмо слизаше от самолета и беше възможно някой да го е проследил или пък да го разпознаят на летището. А Мейр се беше изтипосал там и въобще не се сещаше, че може и той да изгори. Нейтън знаеше, че е безсмислено да му се кара. Този некадърник нищо нямаше да разбере. Държаха го на оперативна работа само защото баща му беше стар служител на „Мосад“ и навремето беше шеф на „Масада“. Никой не искаше да си има работа с него.

— Здрасти, Нейтън, как я караш?

Мейр се насочи към него с протегнати ръце. Сега поне беше облечен с елегантен костюм и прическата му беше безупречна. Страхотна промяна в сравнение с начина, по който изглеждаше в Израел. С псувня на езика, Нейтън каза:

— Здрасти, Мейр. Хайде да се махаме оттук, че е доста пренаселено. Къде ти е колата?

Мейр посочи към южния изход и двамата се запътиха към един бял форд. След като остави куфара и чантата на Нейтън в багажника, Мейр се качи и отвори предната дясна врата.

— Каква е тази работа? — попита Нейтън и посочи дипломатическия номер на колата.

— Защо, какво има?

— Дошъл си да ме вземеш с дипломатическа кола? — Нейтън беше изумен. Не очакваше такава глупост дори от идиот като Мейр. — Ти луд ли си? Къде ти е оперативната кола?

— Днес сутринта нещо не можах да я запаля и взех тази кола от посолството. Какво толкова е станало?

— Няма значение. Носиш ли ми документите?

— Кои документи?

— Документите, които са изпратили от управлението с дипломатическата поща.

— А, в квартирата са — прошепна Мейр.

— Значи си ходил с тази кола в квартирата?

— Бях там само за няколко минути.

— Виж какво, Мейр. Щом паркираш дипломатическа кола пред една тайна квартира, тя престава вече да е тайна. Разбираш ли? — Нейтън не очакваше отговор. — Знаеш ли дали групата е пристигнала?

— Още не е. Чакаме ги довечера.

— Добре. Значи сега отиваш в апартамента да вземеш онези документи. После ще се регистрираш в хотел „Пулман“ с истинското си име и ще чакаш да ти се обадя, за да ти кажа какво да правиш по-нататък. Но моля те, не предприемай нищо, преди да съм те потърсил. Разбра ли? — каза Нейтън с почти умолителна интонация. — И недей да ходиш пак в посолството.

— А какво да правя с колата? С друга кола ли да отида в апартамента?

— Не, вече няма смисъл да я сменяш.

— Ами групата? Трябваше да ги взема оттук.

— Направи това, което ти казах. Аз ще се оправя сам оттук нататък.

Нейтън взе такси до центъра на Амстердам и се обади да докладва на Муса. Той се вбеси и поне на пет пъти се закани да убие Мейр в знак на уважение към прекрасния му баща.

— Обади ми се пак, като стигнеш в Хага — каза Муса. — Тогава ще ти дам един нов адрес, на който ще те търси групата за охрана. Ще ги пратя при теб веднага щом позвънят, че са пристигнали.

Нейтън отдавна беше свикнал с инцидентните промени в хода на операциите. Краткото му пребиваване в Бейрут и неизвестността, която го очакваше, само подсилваха привързаността му към добре смазаната машина на „Мосад“. Щеше да е хубаво, ако машината работеше по правилата.

Влакът го откара до Хага за около половин час. Той се обади на Муса от гарата.

Новата тайна квартира беше красива самостоятелна къща, обърната към един канал срещу прекрасния „Зюдепарк“.

Вратата беше отключена и още щом влезе в старата къща, Нейтън усети приятния аромат на прясно смляно кафе. Той се довери на носа си и се вмъкна в облицована с дървени плоскости кухня. На една от стените висеше набор от медни и пиринчени съдове. Цялата къща беше обзаведена със завиден вкус. Нейтън познаваше вкуса на хората от „Мосад“, които се занимаваха с тази дейност и реши, че навярно са го придобили благодарение на работата си.

Той си наля чашка кафе и седна да разгледа визитните картички от различни страни, които бяха наредени до кафеварката. На тях бяха изписани телефони в Хага, замаскирани за сигурност като чуждестранни номера. Единият беше номерът на централа, чрез която Нейтън можеше да се свърже с Израел и с която и да е друга точка по света, без да се опасява, че някой ще засече разговора му. Що се отнася до поведението в една тайна квартира, той си знаеше урока наизуст. Основният принцип беше нищо да не се променя и да не се предприемат действия, които биха привлекли нечие внимание. Нейтън се качи горе да си занесе багажа. От едната страна на площадката се виждаше голяма спалня, а на другата беше разположена обширна всекидневна. Красивите й френски прозорци гледаха към парка и пропускаха обилна слънчева светлина дори и през копринените пердета, които ги покриваха.

Мястото никак не е лошо, помисли си Нейтън. Жалко, че нямаше да остане в къщата много време. Нито пък щяха да го оставят за дълго сам. Момчетата от групата за охрана щяха да започнат да се нижат след малко.

Доколкото можеше да прецени, в момента нещата вървяха по план, но без директна връзка с Надин не можеше да бъде напълно сигурен. Ами ако терористите открият, че ги следят, и решат да си сменят базата? Имаше твърде много ако. Но колкото и да не му се искаше, той знаеше, че трябва да загърби цялата ситуация и да се захване с непосредствените си задачи.

Нейтън запали цигара и си наля чаша холандски джин. Седна на едно изискано канапе, вдигна крака на масичката и се загледа към парка. Както беше потънал в мислите си, изведнъж чу, че се отваря входната врата. Моментално скочи на крака и излезе на площадката.

— Кой е? — извика той.

— Благой. Кой може да е?

Срещата с Дов му подейства като глътка свеж въздух. Най-после един професионалист, който не се занимава с дребни игрички. И който никога не би се противопоставил на системата, разбира се.

— Откога не съм те виждал, кучи сине! — каза Нейтън. — Къде са ти хората?

— Ти май си забравил някои неща. Как така ще влезем групово в една тайна квартира?

Дов се качи ухилен по стълбите. С избелелите си джинси и раирана фланелка имаше вид на стопаджия. Русата му коса беше грижливо сресана настрани. На рамото му висеше черна раница.

— Добре си се законспирирал — отбеляза Нейтън.

— За какво говориш? — Дов се огледа. — Виждал ли си ме някога с други дрехи?

Нейтън се изсмя и двамата влязоха във всекидневната.

— Е с кого си този път?

— Със старите хора. Познаваш ги — отговори Дов. — Има само един новак, който е страхотен. След малко ще го видиш.

— Откъде идвате?

— Съобщението ни завари в Брюксел. След като наложиха забраната, май че ние останахме единствените, които вършат някаква работа. Другите си почиват.

Дов се огледа из стаята, сякаш търсеше нещо.

— Къде ти е пистолетът? — попита той.

— Какъв пистолет?

— Този, който са ти оставили тук, в квартирата. Какво ти става, Нейтън? Знаеш, че трябва да ми го предадеш. Така е по правилата.

— А, сещам се. Сигурно са го сложили в стената над печката. Никога не съм го вадил. За какво ми е пистолет? По полицията ли ще стрелям?

— Голям идиот си. Ами ако сега вместо мен беше влязъл някой палестинец?

— Я ми се разкарай от главата. Сигурен съм, че нямах опашка по пътя дотук.

— Спомни си какво съм ти повтарял хиляди пъти. Фактът, че теб не те следят, не означава, че другите са чисти. Тази квартира може да е разкрита, без въобще да сме усетили. Ами ако някой от посолството е бил проследен дотук? Противникът веднага ще постави къщата под наблюдение и ще чака случай като този. Тъй че, приятелю, ако още един път разбера, че си в тайна квартира без оръжие, ще те докладвам на началството. Но преди това здравата ще те поотупам. Сериозно ти говоря!

Дов извади една карта на града, която изглеждаше като тази, която Нейтън си купи от гарата. После отиде до прозорците и дръпна тежките плътни завеси. В стаята почти не проникваше светлина. След като включи лампите на големия полилей, Дов извади едно фенерче, а от портфейла си измъкна някакво пластмасово кръгче.

— Хайде сега да се заловим за работа — каза той и постави кръгчето върху стъклото на фенерчето.

Насочи светлината към картата и тя изведнъж се покри с блещукащи означения.

— Каква е тази шашма?

— Дадоха ни го от техническия отдел. Нов метод, който ни позволява открито да разнасяме оперативни карти. Тук са отбелязани всички детайли, които ми вършат работа при настоящата операция, включително няколко безопасни маршрута. — Той посочи една малка линия, която вървеше на зигзаг край музей „Панорама“. — Мисля, че този маршрут ще ни свърши добра работа. С твоя агент мога да се оправя за не повече от петнайсет минути.

Дов се усмихна. Той обичаше работата си и беше един от най-добрите оперативници.

— След като вземеш пакета, можем да поемем в няколко различни посоки. Той ще носи някакъв пакет, нали?

— Да. Дано само да го донесе. Може да се наложи да отиде да го вземе отнякъде. Ще трябва да сме готови за всякакви варианти.

— Никак не обичам ситуациите, в които агентът носи някакъв пакет или пък трябва да ходи някъде да го вземе.

Дов поклати глава и добави:

— Добре де, както и да е. Ако нещо се обърка, можем да продължим маршрута дотук. — Той посочи втория зигзаг върху картата. — Право да ти кажа, едва ли ще се стигне дотам, но щом ще гастролира някакъв юнак от посолството, сме длъжни да се презастраховаме.

— А как ще се оправим с тукашните? — попита Нейтън, имайки предвид местната полиция и службите за сигурност.

— Те не са страшни — каза Дов и отново поклати глава. — Ако вземат да ни се пречкат, ще пусна някои стари връзки. Нали обучавахме техни хора в академията в Израел? Освен това, ако стане нещо, един от нашите веднага ще се свърже с началника им.

Нейтън внимателно попиваше цялата информация. В един момент обаче скочи и грабна телефона.

— Какво има? — учудено попита Дов.

— Съвсем забравих за Мейр. Казах му да чака в хотел „Пулман“ в Амстердам. Трябваше да му се обадя и да му дам нареждания, но забравих.

— И аз бих го забравил този кретен.

Нейтън позвъни в кабинета на Муса и предаде информацията за Мейр. Муса много се зарадва, като чу, че некадърникът седи в някаква хотелска стая и чака да му се обадят.

— Поне сме сигурни, че няма да забърка някоя каша — каза Муса. — Да вземем да го оставим там. Какво ще кажеш?

— Отстъпвам ти го изцяло — отговори Нейтън. — Ако питаш мен, най-добре ще е да не мърда оттам до края на авантюрата си в Европа.

Към 20,00 цялата група се събра в къщата. Седнаха заедно да разгледат всички детайли от плана, за да са сигурни, че всичко си е на мястото и всеки един от тях знае как да действа. Един местен еврейски търговец им предостави няколко коли, което им спестяваше необходимостта да наемат транспортни средства. В 21,30 отидоха да вечерят, но и в кухнята продължиха да обсъждат предстоящата операция. В 23,00 вече бяха уточнили всичко и се пръснаха по спалните.