Виктор Островски
Лъвът от Мосад (38)

XXXVIII

Метрото беше най-бързият транспорт до Триумфалната арка. Нейтън си мислеше, че може да разчита на Еймъс, а освен това вече знаеше какво е намислил Карл и в душата му се появи чувство на сигурност.

Веднага щом влакът спря, той отвори вратата и се затича. Станцията беше претъпкана с хора, но Нейтън успя сравнително бързо да се добере до улицата. Озова се точно пред внушителната арка, заобиколена както винаги с безкраен поток от коли с пискливи клаксони. Няколко клаксона си изляха яда върху него, докато се промъкваше през шумния автомобилен парад подобно на матадор, който лавира между цяло стадо бесни бикове. Номер 1 то забеляза пръв.

— Този глупак сам ни се навира в ръцете — каза той на Номер 9, която седеше на мощен мотоциклет, облечена изцяло в черно.

— Навярно знае какво прави — допусна тя.

Двамата стояха и наблюдаваха как рибата се насочва към мрежата. Този случай, като се изключи неуспешният опит в Амстердам, беше първата им мисия по залавянето на израелец, при това човек, когото добре познаваха. Никак не им беше лесно, макар и да бяха ги убедили, че Нейтън е предател. Планът беше съвсем прост.

Малко преди Нейтън да стигне до пешеходния подлез, който минаваше точно под Триумфалната арка, бойците от „Кидон“ се нахвърлиха върху него. Номер 1 беше натоварил със задачата петима души, но се оказа, че е надул бройката. За по-малко от две минути успяха да го заклещят и го поведоха към улицата.

Номер 9 и още един мотоциклетист успяха да разчистят пътя пред някакво черно микробусче „Рено“, което намали и мина с отворена странична врата плътно до бордюра. Хвърлиха Нейтън в каросерията и се пъхнаха вътре след него. Последните двама бойци се метнаха зад мотоциклетистите, които вече бяха разчистили една лента за изтегляне пред микробуса.

Поеха по авеню „Гранд Арме“ по посока на Булонския лес. Шофьорът намали чак когато навлязоха дълбоко в гората, където никой не би могъл да ги проследи. По пътя Номер 1 успя да предаде съобщение. „Мъртъв. Повтарям, мъртъв.“ — беше потвърждението на заповедта, което се получи в отговор. Той изключи радиостанцията. Вече знаеше какво да прави.

Нейтън лежеше вързан и със запушена уста. Отчаяно мяташе глава насам-натам, опитвайки се да смъкне мръсния парцал от устата си. Номер 1 се приближи до него и рязко издърпа парцала. Нейтън първо се изплю, а после впери поглед право в очите на Номер 1.

— Ще ми кажеш ли каква е тази история? Обещаха, че ще ми помогнат да предотвратя една истинска катастрофа. Това ли им е помощта? Каква е тази работа? Някаква комедия ли разигравате?

— Съжалявам, приятелю, но ми се струва, че краят ти наближава. Като се съберат всички, ще трябва да изпълним заповедта. Разбираш, че не действаме по лични съображения.

— Не, вече нищо не разбирам от тази шибана история.

Вратата на микробуса се отвори. Целият екип се беше събрал. Нейтън съзнаваше, че те просто изпълняват заповеди, но това с нищо не променяше положението му.

— Мога ли да кажа нещо?

— Казвай — разреши му Номер 1.

— Нямам представа какво са ви наговорили за мен, но само след няколко часа група терористи ще извърши покушение над няколко умерени палестинци, които искат да…

— Какво ни баламосва този тип? — обади се Номер 4. — Защо въобще го слушаме. Та той е долен предател. Давайте да го очистим и да офейкваме.

— Той е прав — подкрепи колегата си Номер 2. — След малко може да се появи полицията. Спипахме го посред бял ден пред толкова много хора. Я най-добре да…

— Какво става тук? — попита Номер 1. — Все още аз командвам парада и вече разреших на човека да говори. Тъй че си затворете човките и го слушайте. Ако искате, идете да се разходите. Само не го прекъсвайте.

Нейтън продължи:

— Те искат да установят мир в нашия район. Как ще реагирате, ако ви кажа, че помагате да се разруши бъдещето на вашата родина, която толкова много обичате? В момента се осъществява един заговор.

— Хайде, стига толкова — каза Номер 1. — Какъв ти заговор? Тия сме ги слушали много пъти. Моите бойци са прави. Ние имаме заповед. Съжалявам, приятелю. Сгазил си лука и ще трябва да си платиш.

— Нали каза, че може да говори? — обади се Номер 9 и пристъпи напред. — Вижте какво, аз вървях отзад с мотоциклета и съм сигурна, че никой не ни е проследил. Имаме достатъчно време. Оставете човека да завърши.

Настана гробна тишина и Нейтън се възползва от тази пауза.

— Горе се разиграват мръсни сценарии, а вашата задача е да заличите всички следи. Използват ви по най-безскрупулен начин.

Няколко души от екипа недоверчиво клатеха глави. Нейтън повиши глас.

— Слушайте внимателно какво ви говоря. Знам, че си имате номера и се отнасят с вас като с роботи, но никак не е хубаво да се вживявате в тази роля. Знаете ли защо са ви изпратили тук в действителност? Наистина ли мислите, че същинската ви задача е да ме ликвидирате? — Той се усмихна иронично. — Не мен са ви пратили да ликвидирате, а един реален шанс за постигане на мир в Близкия изток. Това е истината.

Номер 1 отново се обърна към Нейтън.

— Какви са тези щуротии? Ти си се продал и сега се опитваш да ни баламосваш с разни приказки за злите сили. Няма да мине.

— Добре, да предположим, че аз съм предател. Защо тогава не ме изправят пред военен съд? Разстрелът тъй или иначе няма да ми се размине. Защо ме искат непременно мъртъв? Задавали ли сте си този въпрос? Не виждате ли какво става около вас? Нали ви пратиха да преследвате терористи? Защо никой не ги спря? Защо ги оставихме да действат на воля? Мислете, по дяволите, мислете!

Всички стояха безмълвни. Номер 3, който искаше бързо да приключат с тази работа, беше забил поглед в земята и подритваше камъчетата под краката си. В думите на Нейтън имаше логика. Оставиха го да продължи.

— Сега ме държите в ръцете си и винаги можете да ме убиете. Но не там е въпросът. Преди да станете номера, вие сте били израелци. Горди, честни, предани идеалисти. Не виждате ли какво става с нас? От мечтатели се превърнахме в бойци и роботи, които знаят само да убиват. Къде остава ционистката мечта? Хиляди са паметниците на нашите мъртъвци. Свикнахме да боготворим мъртвите, а не живите. Постоянно си обещаваме, че няма да проливаме повече кръв, а в същото време си затваряме очите пред всяка възможност за установяване на мир. Вече няма място за нови имена по мраморните паметници. Използват ви хора, на които въобще не им пука за вас. В изкривеното им съзнание съществува някаква супердържава, която се простира върху чужди земи. Това е тяхната цел, а ние подхранваме лудостта им с кръвта си.

— Да речем, че решим да не те ликвидираме — каза Номер 1. — В такъв случай ще трябва да те откараме в Израел.

— Всъщност — съвсем тихо каза Нейтън — много слабо ме интересува как ще постъпите с мен. Знам само, че някъде наблизо е заела позиция една терористична група, водена от бивш офицер на „Щази“. Те ще убият умерените палестински представители и това ще сложи край на последната надежда за помирение с арабските ни съседи. Този атентат ще се осъществи с благословията на нашите шефове. И знаете ли върху кого ще падне вината? Върху Израел. Аз наистина не знам какво са ви наговорили за мен и как са ви убедили, че трябва да ме убиете. Нека си изясним нещата.

Нейтън съзнаваше, че това е кулминацията. В близките пет минути или щеше да е мъртъв, или щеше да разполага с една от най-добрите бойни групи в света.

— Имате възможност да извършите нещо истинско и добро за нашата родина. Помогнете ми да ги спра. Въобще няма да се отделям от вас, тъй че ако решите да ме ликвидирате, ще можете да го сторите във всеки един момент.

Нейтън ги огледа подред. Усещаше, че някои са с него, но му трябваха всичките. Без общо съгласие едва ли биха нарушили заповедта на началниците си. Не можеше да изтъкне по-убедителни аргументи в защита на каузата си. Оставаше му само да чака. Изведнъж усети върху рамото си нечия ръка. Номер 9 беше застанала до него.

— Аз се казвам Тамар и му вярвам. Струва ми се, че повечето от нас мислят като мен.

Номер 3 се оттегли няколко крачки назад.

— Номер 1, спри я! Това е нелепо! Какво си позволява тя?

Номер 1 се обърна с лице към хората си.

— Аз се казвам Ели и също му вярвам. От самото начало в тази операция имаше нещо гнило. Знаете, че съм прав. Освен това какво бихме могли да загубим? Ако той лъже, просто ще си отложи смъртта с няколко часа. Шефовете мислят, че вече сме го ликвидирали и скоро няма да ни потърсят. Защо да не опитаме? Някак си не ми се струва справедливо да го убием. Това е първата заповед, на която не се подчинявам. Нямам власт да ви накарам да ме последвате. Всеки решава сам за себе си.

Номер 5 се беше облегнал на микробуса. Изведнъж се обади:

— Съгласен съм. Най-разумно е да го закараме в Израел и там да го съдят. Защо непременно трябва да го ликвидираме? — Той се обърна към Нейтън: — Между другото, аз се казвам Елбаз.

Не мина много време и всички се скупчиха около картата. Заеха се да обмислят операцията, която можеше да се окаже последна за тях. Дори Номер 3 се присъедини към колектива.

— На мен не ми харесва вашето решение — промърмори той, — но няма да ви се противопоставям. Прекалено много неща ни свързват. Ще гледам обаче да не изпускам от очи предателя.

Нейтън се усмихна с разбиране. Тези хора си даваха сметка, че ги чака военен съд за неизпълнение на заповед. Знаеха също, че процесът ще се запази в тайна. Но Нейтън беше измислил разрешение на този потенциален проблем.

Ако успееха да ликвидират терористите, щяха да се предадат на френската полиция като израелска група, която е участвала в операция „Юдейският лъв“ по спасяване на палестинските делегати. По този начин обществеността щеше да научи за тях и „Мосад“ щеше да остане с вързани ръце. Те щяха да се върнат в Израел като герои, защото никоя администрация не би признала, че се е отнасяла благосклонно към атентата срещу умерените палестинци. Колкото до Нейтън, неговото положение беше далеч по-неясно. Щеше да се наложи да импровизира.