Виктор Островски
Лъвът от Мосад (3)

III

— Нещо ново? — попита Арик, висок около метър и деветдесет здравеняк.

Рунтавата черна коса и брада изпъкваха силно на фона на прозрачно бледото му лице. Двамата с един по-млад от него колега тъкмо бяха влезли в залата за разшифроване, която се намираше на четвъртия етаж в пететажното, наподобяващо Пентагона бетонно здание, където се помещаваше управлението на Мосад. Сградата е сгушена сред трепетликова горичка зад един търговски център на шосето за Хайфа и не се вижда от пътя.

Залата за разшифроване миришеше на прясна боя, преседяло кафе и цигарен дим. Острата флуоресцентна светлина сякаш изсмукваше всякакъв цвят. Обстановката беше потискаща.

— Нищо. Все същите гадости — отговори плешивият четиридесетгодишен мъж, доволен, че е дошла смяната. — Как е там навън?

— Тъпо като в обществен кенеф. Жега, смрад и влага. Страшно мразя такова време.

— Тук също смърди, но иначе е добре. Кой е този с теб?

— Нов човек от екипа — каза Арик и положи голямата си ръка върху крехкото рамо на придружителя си. Двамата изглеждаха като баща и син. — Ще замести Ави, щом се научи да движи нещата.

— Откъде си? — попита плешивият, както си събираше вещите.

— От десантния отряд — отвърна новакът, без да се ангажира сериозно с разговора. Повече го интересуваха наредените от единия до другия край на залата компютри.

— Нещо не е наред в тази държава — промърмори плешивият. — Щом попиташ някого откъде е, задължително ще ти отговори в коя част служи.

Той се обърна с лице към младока.

— Виж сега, моето момче. Слушай ме внимателно. Аз съм от Петах Тиква. Това е мястото, където живея. Хайде сега, кажи ми спокойно, без да бързаш. Откъде си?

Произнасяше отчетливо всяка сричка, сякаш говореше на пеленаче.

— Я остави момчето на мира — каза Арик. — Много добре си спомням каква картинка беше на първия ден след подготвителния курс.

Той направи учудена физиономия, като отвори широко очи и зяпна с уста. И двамата се засмяха, след което Арик се обърна към новака:

— Въобще не обръщай внимание на този стар глупак. Той само се прави на интелигентен.

— Натания — каза младежът, сякаш сега се пробуждаше.

— Какво? — попита плешивият през смях.

— От Натания съм.

— Браво на теб. Умен отговор. Знаех си, че ще се справиш.

След тези думи се обърна към Арик, изкриви лице в смешна гримаса и добави:

— Умно момче сте си намерили. Нищо чудно да измести Ави след… Колко му оставаше на Ави? Май че две години. Е щом е тръгнал да измества Ави, няма да е лошо да си намери желязна пишка, че иначе неговата скоро ще увисне.

Двамата ветерани отново се разсмяха. Новакът също се усмихна, макар че не можа съвсем да хване вица.

— Има ли още кафе? — попита Арик и клекна пред една малка масичка в ъгъла.

Хромникеловото джезве, оградено от разноцветни чаши за кафе, беше единственият знак, че помещението се обитава от живи хора. Без да дочака отговор, Арик се обърна към младежа:

— Нямаш право да пипаш никой от уредите в тази зала. И въобще няма да се отделяш от мен. Само когато ти се приходи в тоалетната. Ясно ли е?

Леко стъписан от тези внезапно изстреляни напътствия, новакът отвърна отсечено:

— Тъй вярно.

— Остави го това „тъй вярно“ — рязко го пресече Арик. — Добре е все пак, че си дисциплиниран.

Той продължаваше да търси кафе.

— В тази зала получаваме шифровани съобщения от агентите на „Мосад“ във всички белязани страни.

— Знаеш ли какво значи „белязани страни“? — иронично попита плешивият.

— Естествено. Арабските страни са белязани — отвърна младежът с леко обиден тон и се обърна към Арик за одобрение.

— Няма ли вече да си ходиш? — попита Арик плешивия, който стоеше до вратата. После хвърли поглед към новака. — Да, така е.

Арик пъхна глава в малкото шкафче, в което очакваше да намери кафе.

— Никакво кафе ли не е останало? — попита той плешивия.

— Не знам. Аз пия чай.

— Май че ще трябва да поръчам да донесат.

— Дано ти провърви — каза плешивият и се приготви да излезе. В следващия момент забеляза, че присъственият лист, който висеше до вратата не е подписан и се обърна към Арик: — Сложи тук един подпис, че трябва да тръгвам. Времето върви, а големият свят ме очаква.

Той допълни думите си с патетичен жест. Арик подписа листа и от този момент официално застъпи на смяна. После се обади в тъй нареченото кафене, което представляваше обикновена стая с телевизор, котлон и голямо джезве. Докато чакаше, си запали цигара. Отсреща най-после вдигнаха телефона и в слушалката долетя силна музика и смях.

— Бъкингамският дворец — обади се някакъв глас.

— Ей, Ави — каза Арик. — Я си размърдай задника и ми донеси малко кафе. Онези копелета не са ми оставили капка, а вече съвсем пресъхнах отвътре.

— Ще почакаш ли няколко минути. Сега тъкмо уговарям нещо за нас двамата с едни мацки от компютърния отдел.

— Добре. Ще почакам — разочаровано отговори Арик. — Дано само да стават.

Той затвори телефона и се обърна към новака:

— Е, момчето ми, няма да е зле да свършим малко работа.

Колелцата на стола му пресякоха ослепително белия под. Арик вкара личния си код, който му даваше достъп до паметта на компютъра.

— Пусни ме да вляза — помоли се той на машината. — Я да видим сега какво е дошло от земята на мъртвите.

— Земята на мъртвите ли? — озадачено попита младокът.

— Белязаните страни, момчето ми. Наричаме ги земята на мъртвите! Хората, които се обаждат оттам, са много по-близко до смъртта, отколкото ние тук. В академията май че не ви говорят за такива неща.

— Сега разбирам — каза новакът, премести стола си до Арик и запали цигара.

— Всички съобщения постъпват при нас след като са били преведени в разбъркан ред.

— Какво значи разбъркан ред?

— Значи, че преводачът получава думите разбъркано, при това получава думи от различни съобщения. Така че на практика той превежда отделни думи, без да може да прочете целия текст. После компютърът сглобява текстовете и ни ги препраща. Всички съобщения, които получаваме, са изпратени с компресиран сигнал. Знаеш ли какво значи това?

— Разбира се.

— Дотук всичко ти е ясно, така ли?

— Да.

— Сега внимавай — каза Арик и се вторачи право в очите на новака. — Хората подлагат на риск живота си, за да ни предадат тази информация. Тъй че ние просто нямаме право да грешим. Ясно ли говоря?

Младежът кимаше с широко отворени очи. Арик продължи, прокарвайки пръсти през гъстата си брада:

— Как ще постъпим според теб, ако се получат няколко съобщения едновременно?

Новакът сви рамене.

— Тъкмо затова са ни дали този умен компютър — усмихна се Арик. — Агентите са класирани по важност и си имат кодово име, което отразява ценността на сведенията им.

— А кой ги класира? — заинтересува се младежът.

— На какво ви учат в тази академия? Класира ги отделът за проучвания въз основа на качеството на информацията, която предоставят. Компютърът е в състояние да идентифицира агента по име и да го класира според важността му. Съобщенията се появяват на екрана след процес на компилация, в който параметрите са стойността на информацията и времето, когато е постъпила в паметта на компютъра.

Арик не беше убеден, че новакът разбира всичко, но реши, че ще е най-добре да му обясни нещата с конкретни примери. Той прочете първите няколко съобщения. Посочи екрана и каза:

— Това тук е сведение от един агент в Бейрут, който ни известява за новата квартира на офицер от ООП.

Арик обработи съобщението направо върху екрана с помощта на специален електрически маркер. Буквите бяха бели на син фон. Той разчлени текста, като освети отделни параграфи, а после насочи маркера към различни команди от менюто, които отпратиха осветените части по предназначение в различните отдели на „Мосад“. После продължи нататък и прочете сведение за либийските военноморски сили, постъпило от един агент в Триполи.

В 18,20 екранът внезапно промени цвета си. Синьото отстъпи пред пулсиращ червено-черен фон, върху който с огромни жълти букви премигваше съобщението: ЧЕРЕН КОД. ВКАРАЙТЕ ПАРОЛА.

Новакът тъкмо поднасяше цигарата към устата си и застина в тази поза.

— Слушай ме сега! — обърна се Арик към него: — Не задавай никакви въпроси. Просто изпълнявай!

Компютърът пиукаше.

— Слез долу в кафенето и не мърдай оттам. После ще ти се обадя и ще ти кажа какво да правиш. Хайде действай!

— Но…

— Нямаш право на достъп до такава информация. Веднага се разкарай, че ме чака работа.

Съвсем механично Арик набра кода. Щом натисна клавиша ENTER, принтерът започна да плюе текста ред по ред. Съобщението беше от Дамаск. Арик не отделяше поглед от мигащото квадратче в долната част на екрана. В него имаше малка звездичка, която показваше, че предаването е извънредно. На екрана светеше и времето, по което нормално предава този агент: от 20,00 до 21,00. Беше избързал с почти цели два часа. Арик напрегнато се взираше в екрана.

— По дяволите! — просъска той. — Никак не обичам такива работи! Защо не е изчакал часа за предаване?

После отиде до принтера, отвори капака и откъсна листа със съобщението. От пръв поглед разбра, че става дума за нещо изключително важно. Реши, че този път трябва да действа съвсем точно по правилата.

Арик вдигна разговорната уредба и зачака да се обадят отсреща. Диктофонът винаги изкривяваше гласа и му придаваше метално звучене.

— Да? — чу се дрезгав глас, който Арик не можа да разпознае.

— Задействайте червения сигнал и обявете ситуация „подводен камък“.

— И? — спокойно попита гласът отсреща.

На Арик не му беше до шеги.

— И да ти го набия отзад!

— И аз на тебе, приятелю. Трябва ми кодът.

Арик осъзна пропуска си и каза:

— Съжалявам. Код пет едно три.

Веднага след това затвори разговорната уредба и вдигна слушалката на вътрешния телефон. Трябваше да събере целия екип. Това не беше работа за един човек. Съседната зала, в която се провеждаха извънредни съвещания, съвсем скоро щеше да се напълни с висши офицери. Човекът от отдела за секретни комуникации, с когото Арик говори по разговорната уредба, вече се обаждаше на хората, които бяха длъжни да реагират на получената от Дамаск бомба.

Ави така и не се появи, а скоро щеше да има нужда от неговата помощ. Арик набра номера на кафенето. Едва след няколко позвънявания отсреща вдигнаха слушалката.

— Ало? — сънливо промърмори някакъв глас.

— Къде е Ави? — изкрещя Арик.

— Откъде да знам? Да не съм му бавачка? Преди малко се появи този новият, заместникът на Ави.

— Слушай сега — отсече Арик. — Намери Ави и веднага ми го доведи тук. Разбра ли ме? Кажи на новия да си ходи.

— Какво се е случило, по дяволите?

Гласът отсреща още звучеше отнесено.

— После ще ти кажа. Виж сега, потърси Ави в жилищните помещения. Може да е отишъл там с някое момиче. Докарай го тук незабавно!

— Добре де, спокойно. Ще го докарам.

— Ако до десет минути не го намериш, те искам тук без него. Трябваш ми да обработваш постъпващите съобщения. Дори и с Ави пак ще сме малко, ако положението стане напечено.

— Тръгвам да го търся.

Десет минути по-късно в залата за дешифриране влезе висок строен мъж, който наближаваше трийсетте. Веднага след него се появи Марк, шефът на Арик. Подчиненият на Арик му кимна и прошепна:

— Не можах да открия Ави.

След това се обърна да поздрави Марк. Макар че беше шеф на отдел, всички се обръщаха към Марк на малко име. Това беше общоприетото обръщение в „Мосад“.

— Ето ме и мен. За какво е цялата тази паника? — попита Марк и се отправи директно към масичката за кафе.

Арик взе листа, който бе извадил от принтера, и му го подаде. Марк спря при масичката и се зачете в текста.

— Мамка му! — изръмжа той и изгледа Арик. — Да си го предавал или да си го преразказвал на някого?

Марк беше добре сложен, на ръст почти колкото Арик. Носеше някой друг излишен килограм на гърба си, но, общо взето, имаше стегната, спортна фигура. Гласът му беше плътен и леко дрезгав. В очакване на отговор той отново се вгледа в листа.

— Не — отговори Арик. — Поисках червен сигнал и обявих ситуация „подводен камък“. Извадих само едно копие. — Той посочи листа в ръцете на Марк. — Съобщението въобще не се е появявало на екрана. Преди да извадя копието, наредих на новото момче да излезе от помещението.

— Има ли вече някой в заседателната зала? — попита Марк.

— Не, ти идваш пръв.

Марк взе от масичката една чаша без дръжка, украсена с разноцветни балони.

— Къде ви е кафето бе? — скара се той, очевидно ядосан от недопустимата липса.

— Ще го изпратя да донесе — каза Арик и обърна поглед към приятеля си, който вече се беше запътил към вратата. — Онези глупаци от предната смяна са го изпили всичкото.

— Ще бъда в заседателната зала — промърмори Марк под носа си. — Как може да няма кафе? Кафето е също тъй важно, както и цигарите, сексът и „Интърнешънъл Хералд Трибюн“.

След като Марк излезе, Арик каза на приятеля си, който тъкмо се канеше да отвори вратата.

— Чакай малко. Значи сега няма да търсиш Ави. Донеси кафето, а онова копеле ще го търсим после.

 

 

В заседателната зала Марк препрочиташе съобщението за шести път. Беше седнал от единия край на една дълга елипсовидна маса, край която спокойно можеха да се съберат двайсет души. Компютърът точно пред него беше свързан към огромен екран зад гърба му. От двете му страни имаше няколко телефона и разговорна уредба.

Марк тъкмо се готвеше да включи компютъра, когато в стаята влезе Муса. Тъмнокос, висок към метър и седемдесет, той имаше телосложение на бик. Постът на заместник-директор по въпросите на сигурността го правеше най-влиятелната фигура в „Мосад“ след директора. Макар и да беше започнал кариерата си в конкурентната Главна служба за сигурност, известна като „Шабак“^[2] (израелската тайна полиция), на петдесет и пет годишна възраст Муса успя да достигне висшите кръгове в управлението на „Мосад“ (израелското копие на ЦРУ). За целта му помогна и близкото приятелство с Аврам, директора на „Мосад“.

— Как дойде толкова бързо? — попита Марк. — Нали живееш в Рамат Хашарон?

— Да, само че сигналът ме завари тук. Бях в Йорданската секция на отдела за проучвания.

— В такъв случай даже си се забавил — подметна Марк с усмивка.

— Радвам се, че те намирам толкова весел при червен сигнал. Дай сега да видим какво става тук.

Марк му подаде съобщението. Муса го прочете и седна до подчинения си. После мина през текста още веднъж, изгледа Марк и отново сведе поглед към листа. Накрая го остави на масата и попита приглушено:

— Някой друг виждат ли го е?

— Никой освен мен и Арик.

— Чудесно — каза Муса с облекчение. — Няма да го разгласяваме.

— Какво значи това? — разтревожено попита Марк. — Тук след малко ще се напълни с хора, които са повикани по червен сигнал, а ти искаш от мен да запазя съобщението в тайна? И какво да им кажа? Съжалявам, станала е грешка. Вървете си вкъщи и забравете за станалото. Това ли искаш да им кажа?

— Спокойно. Друго имах предвид — каза Муса, опитвайки се да запази самообладание. — Ще им кажеш всичко, освен името на агента.

— А как ще се оправим с Еймъс? Не мога да скрия такава информация от шефа на оперативния отдел.

— Ти май не слушаш какво ти говоря. — Муса беше готов да избухне. Гъстите му вежди се съединиха в една дълга, заплашителна линия. — Въобще не ми дреме какво ще каже Еймъс. Разбра ли? Това е заповед.

Той погледна часовника си и продължи със спокоен тон:

— А сега извикай Арик и му кажи да си мълчи. Нека да извади ново копие от съобщението и да изтрие името на агента.

Марк веднага се обади на Арик по разговорната уредба. Нямаше смисъл да спори с Муса. Арик влезе и Марк му подаде копието.

— Муса и аз сме единствените хора, с които имаш право да говориш за това съобщение. Ясно ли е?

— Да.

— А сега се, върни в залата за разшифроване и изкарай на принтера ново копие, в което ще заличиш името на подателя.

— Не мога да променям съобщение. Това е в нарушение на устава. Съобщенията не ни принадлежат. Нали все това ми повтаряш…

— Недей да обсъждаш заповедите ми! — рязко отвърна Марк. — Нямаме време за размисли. Аз ще се погрижа всичко да е изрядно. Твоята работа е да изпълняваш. Хайде, действай!

— Добре, добре — каза Арик и побърза да излезе.

— Така. — Муса посочи с глава екрана на компютъра, — сега ми изкарай досието на агента. Интересува ме кой го е разработил.

Марк включи компютъра, вкара личния си шифър и след като набра няколко команди, каза:

— Нейтън. Нейтън Стоун.

После натисна още няколко клавиша и се обърна към Муса с озадачено изражение:

— Тъпият компютър не иска да ми каже къде се намира Нейтън.

— Не иска — отвърна Муса с иронична усмивка, — защото Нейтън работи в „Ал“, а ти нямаш право на достъп до този отдел.

Марк се отпусна назад върху облегалката. Той знаеше, че съществува такъв отдел, чиято дейност е насочена към по-деликатни зони, като Съединените щати например. Зони, в които и най-малката грешка би била фатална. Персоналът на отдела се състоеше от висши оперативни офицери, които се отчитаха единствено пред директора.

— Изключи го този звяр! — заповяда Муса. — Ще го намеря после. Искам да поговоря с него, преди да сме предприели каквото и да било. Хайде сега да претупаме това съвещание. Готов ли си?

Марк кимна утвърдително.