Виктор Островски
Лъвът от Мосад (13)

XIII

С вдигнати върху бюрото крака Нейтън седеше в кабинета си и гледаше някакъв телевизионен коментар, в който се обсъждаха шансовете на американския държавен секретар да придвижи близкоизточната мирна инициатива на нов етап. Двама-трима „експерти“ се опитваха да подредят малки късчета информация. Приличаха на хора, които градят къща от кубчета върху клатеща се маса. В един момент на вратата се почука.

— Влизай — извика Нейтън.

Номер 5 влезе и въобще не погледна към екрана на телевизора. Нейтън му кимна и каза:

— Какъв фарс! Въобще не ги интересува дали са прави или не. Важното е да се правят на умни и…

— Номер 1 иска да говори с теб — прекъсна го Номер 5. — Ще се качиш ли горе, или да ти прехвърля разговора тук?

Нейтън изключи телевизора с дистанционното и се изправи. После изгледа Номер 5 и попита:

— Каква е тази работа? Слязъл си чак дотук само за да ми зададеш този въпрос, така ли?

— Просто Номер 1 искаше да ти даде още малко време да се успокоиш. Нали разбираш, след цялата тази история е Номер 9. — Едрият боец от „Кидон“ очевидно беше притеснен.

— Ще му се обадя отгоре.

Едва изрекъл тези думи, Нейтън разбра какво е положението. Тези хора, които бяха свикнали да работят като самостоятелен затворен екип, не бяха сигурни дали може да се разчита на един външен човек. След като си изпусна нервите, Номер 1 вече го считаше за издънка и мислеше, че от него всичко може да се очаква.

— Всъщност не — каза Нейтън и седна отново. — Я ми го прехвърли тук. Аз ще почакам.

Той очакваше, че Номер 1 ще говори за неща от по-интимен характер, и искаше да му осигури тази възможност.

Няколко минути по-късно телефонът иззвъня. Нейтън веднага натисна комутатора.

— Казвай, Номер 1. Какво става?

— Мисля, че няма да е лошо да се възползваме от ситуацията в момента.

— Каква ситуация?

— Назир иска да заведе примамката на някой от гръцките острови през уикенда.

— Не му ли стигат удоволствията в апартамента?

— Не съвсем. Тя му каза, че е в цикъл и затова не могат нищо да правят, но през уикенда вече ще й е минало. Само че се била уговорила с няколко приятелки да се поразходят до някой от островите. И макар че би искала да се позабавляват двамата… На това място Номер 1 се разсмя. — Ето точно какво му каза: „На всяка цена трябва да видя островите. Твоят юнак може и да е много хубав, но такива като него мога да си намеря в Щатите, когато поискам. Виж, гръцките острови са нещо, което си нямаме.“

Нейтън се разсмя, защото изведнъж му просветна, че нищо — или почти нищо — не беше се случило между Номер 9 и Назир. Чак сега разбра, че не е изпитвал истинска ревност към нея. Просто му харесваше като човек, с когото са работили заедно. Тя, разбира се, беше много привлекателна, но той по-скоро изпитваше бащинско чувство към нея и го глождеше мисълта, че ще попадне в лапите на онзи мръсник.

— И как мислиш да действаме? — попита Нейтън.

— Ще ми се да ми разрешиш една малка операцийка. Можем да пратим наши хора на острова, а после Номер 9 ще го изведе да се поразходят с платноходка и ще го спипаме.

— Може да стане, обаче първо трябва да разберем къде ще ходят. Кога ще имаме тази информация?

— Трудно е да се каже, но Номер 9 ще започне да го обработва още днес. Ще ти се обадя по-късно.

След тези думи Номер 1 затвори. В същия момент се появи Номер 5, който подаде на Нейтън един плик.

— Пристигна преди малко по куриер.

Пликът носеше печат „строго секретно“ и съдържаше около двайсет кадрови справки. Към всяка от тях беше прикрепена снимка и малка бележка, която уточняваше настоящото положение на лицето.

Нейтън прочете писмото, което Муса беше приложил към документите. В него се обясняваше, че това са досиета на бивши служители на „Щази“, които отговарят на определените от Нейтън условия, и човекът, за когото говореше Секирата, би могъл да е сред тях. От прикрепените бележки ставаше ясно, че повечето от тях са под отчет. Някои бяха върнати от Русия (бившият Съветски съюз държеше на добрите си отношения с Германия), за други се знаеше, че работят при китайците, които ги посрещаха с отворени обятия като придобивка, за която дори не са и мечтали.

Най-точно пасваше един агент на име Карл Райнхарт. Той беше ръководил отдела „С/5“, който координираше дейността на терористите. Но този човек се беше самоубил. Към досието имаше снимка на трупа му.

По изражението на лицето беше трудно да се определи, че човекът е мъртъв. По-скоро имаше вид на заспал. Но лицето му без съмнение съвпадаше със снимката в досието. И все пак нещо смущаваше Нейтън. Той разтвори всички досиета върху бюрото, за да може да съпостави всички снимки едновременно. Започна внимателно да ги оглежда.

— Я ела тук — каза той на Номер 5, който подреждаше някакви документи върху един дълъг рафт до прозореца.

— Какво виждаш тук?

Той посочи снимките на бюрото.

— Виждам няколко снимки.

— Така, някоя от тях да ти се струва различна?

Номер 5 ги разгледа внимателно и накрая посочи снимката на Карл.

— Този тук изглежда по-стар от другите.

— Именно — възбудено реагира Нейтън. — Точно така. Този тук е по-стар.

Той се усмихна и добави:

— Благодаря ти, Номер 5. Това беше всичко.

Номер 5 напусна стаята с озадачен вид. Нейтън продължи да изучава снимките. Всички, освен тази на Карл, бяха правени на едно и също място. Фонът беше същият. При него беше различен. Освен това разликата във възрастта. Всички останали снимки изобразяваха млади мъже. Явно бяха правени при постъпването им в „Щази“. Но лицето на Карл беше снимано скоро. Изглеждаше почти същото като лицето на трупа. За какво му е било на някой да подменя снимката в една кадрова справка? И защо само неговата? Възможно ли беше Карл въобще да не е мъртъв, тоест снимката на мъртвеца да е на съвсем различен човек? Нейтън остави другите досиета в чекмеджето и продължи да се взира в документите на Карл. Чувстваше как адреналинът му се качва, като на ловец, който е надушил плячката си. А дали не ставаше дума за плячката, която е разпознала ловеца?

Няколко минути по-късно се обади Муса. Малко след това и стаята влезе Номер 5 с втори плик, който съдържаше ново съобщение от Секирата. В него той ги уведомяваше, че ще пристигне скоро. В близко време щял да пътува за Холандия с официална сирийска мисия и бил приготвил страшно ценна информация за Нейтън.

— Получи ли вече копие от съобщението? — попита Муса някъде по средата на разговора.

— Преди малко — отговори Нейтън. — Чакай да го прочета.

Настъпи кратка пауза, след което Нейтън продължи:

— Твърди, че има снимка на внедрения агент. Не мога да повярвам. Това ще е най-важната информация, която въобще ни е предоставял.

— Така е — съгласи се Муса, — но ми се струва, че в тази работа има нещо гнило. Не знам… Ти мислиш ли, че може сирийците да са го вербували?

— Винаги съществува такава възможност. Надявам се да разберем повече, когато получим видеокасетата — каза Нейтън.

— И аз се надявам — отвърна Муса. — Просто нещо не ми харесва в тази история. Може би защото в момента снимката за мен е по-важна от всичко друго. Аврам е готов да си даде левия ташак за тази снимка.

— Сигурно, само че не знам кой ще иска да го вземе.

Шегата не развесели Муса.

— И още нещо. Освен това съобщение свързочниците от поделение 8200 са засекли шифрован факс до сирийското посолство в Холандия, в който се съобщава, че се очаква да пристигне заместник на един дипломат от посолството, който е болен. Заместникът е твоят човек. Името му е в специалния списък и затова ми донесоха копие от факса. Значи той ще бъде в Холандия на двайсет и шести. Надявам се дотогава да сте прибрали онзи тип в Гърция.

— Чакай малко! Щом тъй или иначе ще получим снимка на двойния агент, защо ни е да залавяме Лисицата? Можем да продължаваме да го следим и да видим докъде ще ни доведе. Не мисля, че е удачно да го прибираме сега.

— Аврам иска да знае какво по-точно замислят тези терористи, тъй че все пак ще трябва да го хванем. Докъде стигнахте с подготовката?

— Чакаме го да реши какво ще прави. Тогава ще действаме.

— Не усложнявайте излишно операцията. Трябва да го накараме да проговори, а сетне можем да се отървем от него.