Виктор Островски
Лъвът от Мосад (29)

XXIX

Телефонът звънеше. Само Надин знаеше, че Нейтън е в „Хилтън“ под името Кевин Дъглас. Той грабна слушалката.

— След няколко часа заминаваме за Франция — каза тя. — Действието ще се развие някъде в покрайнините на Париж. Това е всичко, което знам в момента.

— Как се добра до тази информация?

— Това са нарежданията, които Халим получи на днешното съвещание. Няма да вземаме със себе си никакво оръжие.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. А ти?

— При мен няма проблеми. Нали знаеш какво да правиш?

— Да. Щом науча нещо ново, веднага ще ти се обадя.

— Кой беше човекът, с когото се срещна Халим?

— Не знам.

— Говориха ли за някакъв график?

— Халим спомена, че може би ще действаме идния петък. Още не знаем срещу кого точно ще е насочен атентатът.

— Тези неща в апартамента ли ти ги каза?

— Да. Знам какво си мислиш и сигурно си прав. Хората, които ни подслушват, вече разполагат със същата информация.

— Хората на Халим знаят ли, че ще стрелят по палестинци?

— Естествено. Знаят го от самото начало. За тях умерените са предатели.

— А ти какво мислиш?

— Не ми е трудно да взема страна. Щом и „Мосад“ иска да се отърве от тези хора, значи те са полезни за палестинската кауза. Съвсем проста зависимост.

Настана дълга пауза. И двамата знаеха, че няма какво повече да си кажат, но никак не им се искаше да прекъснат разговора. Сякаш се бяха вкопчили един в друг. Нейтън пръв наруши мълчанието:

— Добре, ще чакам да ми се обадиш. Това май че е основното ми занимание напоследък.

— Трябва вече да се връщам — каза тя. — Аз съм сред тези, които заминават довечера. Останалите ще тръгнат утре сутринта.

Нейтън осъзнаваше всички рискове на ситуацията. Не му се щеше да я пуска сама. Ако нещо се случеше с нея цял живот нямаше да си го прости.

— Надин — каза той, — съжалявам, че не можах да измисля нещо, което би ти спестило това опасно начинание.

— Радвам се, че си загрижен за мен, Нейтън. Но няма защо да се тревожиш. Положението ми е далеч по-безопасно, отколкото предполагаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че си имам ангел пазител, който бди над мен през цялото време.

— Какво значи това? — Едва изрекъл тези думи, Нейтън проумя за какво става дума. — Чакай! Сетих се. Този ангел да не би случайно да излиза от лампата на Аладин?

— По този въпрос съм пълен гроб. Мога само да ти кажа довиждане и дано наистина се видим скоро.

Връзката прекъсна.

След няколко минути Надин позвъни отново само за да потвърди, че Париж е крайната точка на пътуването им. След това Нейтън излезе от хотела и се отправи към летището. Групата щеше да напусне града чак довечера и следователно той разполагаше с достатъчно време да изчезне, преди преследвачите на терористите да са се появили на летището.

Нейтън пристигна в Париж на свечеряване и проведе няколко телефонни разговора от една кабина в началото на авеню „Ла Гранд Арме“.

Чу се с изненадания Гамил, който обеща, че веднага ще тръгне за Париж и ще се настани в същия хотел, както преди. Всъщност „веднага“ сигурно означаваше на другата сутрин и следователно ливанецът щеше да е на разположение едва към обед.

Нейтън се насочи към апартамента на Селин на авеню „Фош“. Тя му беше казала по телефона къде да търси ключа. Приятелката му щеше да прекара няколко дни в Прованс с някакъв мъж, който я ухажваше, тъй че Нейтън можеше съвсем спокойно да остане в апартамента.

— Няма да ме има почти цяла седмица — спомни си той думите й, — но ако те заваря, като се върна, ти обещавам страхотни удоволствия.

„Какви ти удоволствия“ — помисли си той и се усмихна. Толкова много неща можеха да се объркат. Дребни неща. Ами ако беше изпуснал Селин? Надин щеше да го търси на нейния телефон. Бяха предвидили наистина и резервен номер, но тъй или иначе той трябваше по-рано да се свърже с френската си приятелка. Не биваше да си позволява подобна немарливост.

Но поне засега не можеше да се оплаче от късмета си. Само че никога преди не му се беше налагало да разчита на него.