Виктор Островски
Лъвът от Мосад (27)

XXVII

Преди малко Еймъс пристигна в усамотената къща в Челси.

— Скоч? — предложи Еджуърт.

— Да, ако обичаш.

Еймъс потъна в удобното кресло и въздъхна.

— Добре ли вървят нещата? — попита домакинът.

— Могат и още по-добре да тръгнат, ако разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че разбирам. — Еджуърт му подаде питието и седна срещу него в едно кожено кресло. — С какво мога да ти бъда полезен?

Еймъс го изгледа право в очите.

— Нека първо да ти кажа, че тази работа може да се окаже толкова изгодна за теб, колкото и за мен.

Той отпи глътка уиски и остави чашата си на ниската масичка пред себе си.

— Може ли да включим в играта нашата служба? По-ефективно ще е да действаме чрез някаква организация, отколкото самостоятелно.

— И дума да не става. МИ5 ще иска да знае прекалено много и ще помете целия замисъл. Тази операция просто не може да мине по нормалните канали.

Еймъс отвори малкото си куфарче и извади голям кафяв плик. Измъкна от него няколко документа и ги постави на масичката.

— Това е човекът, когото търся — каза той и подаде на Еджуърт снимка на Нейтън, прикрепена за лист хартия. — Това е кратко извлечение от досието му.

Еджуърт кимна.

— И?

Еймъс продължи:

— Този човек е, или по-скоро беше, внедрен агент в „Мосад“. В момента го преследва един друг отдел, но аз искам да се добера до него преди тях. Предпочитам да го хванем жив, за да мога да го разпитам, но ако се наложи, нямам нищо против да го убием. И в двата случая имам нужда от твоята помощ.

— Нека да си изясним първо нещата. — Еджуърт се наведе напред с досието в ръка. — Ти искаш да докопаш този човек. Но доколкото знам, ти си шеф на отдел в „Мосад“ и разполагаш с централи по целия свят. За какво съм ти притрябвал аз?

— Работата е там, че не мога да задействам хората си да започнат да го издирват. На мен дори не ми казаха, че са го разкрили.

— И какво ще стане, като го хванеш?

— Ще поразчистя „Мосад“ от някои плевели, които отдавна ми се пречкат из краката.

— Какво точно искаш от мен?

— Този човек в момента действа в Европа. Ти имаш неофициални връзки, с помощта на които бихме могли да го открием. От теб очаквам да установиш къде се намира. Аз ще се погрижа за останалото.

— Колко време ще останеш в Лондон?

— Ще тръгна утре, защото искам да мина през Париж. Но дотогава съм на твое разположение.

— Ще видя какво може да се направи. Гледай само да не ме забравиш, когато станеш шеф на „Мосад“. Да не вземеш тогава да ме отпишеш като дребна риба?

Еджуърт се усмихна лукаво.

— Знаеш, че няма да те забравя — каза Еймъс. — А, помниш ли, че ти споменах за една информация, която постъпи при нас? Отнасяше се за някаква терористична група, която подготвя атентат срещу палестинци.

— Разбира се, че си спомням. Ние също работим по случая.

— Явно водачът на тази група е бил отвлечен, след което нашите хора са го унищожили, за да не могат терористите да разберат, че им готвим капан.

— Защо чак сега ми го казваш?

— Защото го научих едва вчера. Внедреният агент е ръководил тази операция и навярно вече е информирал работодателите си. Това ми дава основание да мисля, че ако те имат нещо общо с терористите, атентатът вероятно ще се отложи.

— А по какъв начин установи, че този човек е внедрен агент? — попита Еджуърт с известно смущение.

Еймъс се забави с отговора и той продължи:

— Виж какво, искаш от мен да си сложа главата в торбата заради теб и си длъжен да играеш абсолютно открито. Ако цялата тази работа излезе досадна грешка, аз ще опера пешкира. Хайде сега, кажи ми откъде си сигурен, че е предател? Трябва да знам, преди да предприема каквото и да било.

Еймъс разказа на Еджуърт цялата история, тъй както я знаеше. Започна със съобщението на Шаби, мина през касапницата в Хага, спомена за предположението, че Нейтън е убил Илан, и завърши с бягството му от клопката на „Кидон“. Еджуърт го изслуша внимателно, после отиде до барчето и наля по още едно питие.

— Този човек очевидно няма да е лесна плячка. За кого мислиш, че работи?

— Нямам представа. Това е една от причините, поради които искам да го спипаме жив. Навярно поради същата причина някои други го искат мъртъв.

— Намекваш, че може да си има помощник в „Мосад“?

— А не е ли възможно?

— Да, всичко е възможно. Добре тогава, ще направя каквото мога, макар че не обещавам бързи резултати. Но бъди сигурен, че ще дам всичко от себе си.

Еджуърт седна отново в креслото и кръстоса крака.

— Между другото — подхвана той с лека усмивка — исках да те питам още нещо, Еймъс.

— Казвай.

— Какво смятате да правите с терористичната група?

— Какво искаш да кажеш? — свъси вежди Еймъс.

— Защо просто не унищожите терористите?

— За какво ни е да го правим? Щом са решили да убият шепа други терористи, които наричат себе си умерени, защо да им пречим? По този начин все едно работят за нас.

— Доста гадна игра сте замислили, приятелю — отбеляза Еджуърт.

Еймъс се ухили и отговори:

— В гаден район живеем.

— А успяхте ли да изкопчите нещо съществено от този тип, когото сте отвлекли? — попита англичанинът.

— Мисля, че не. Групата още не е била получила нареждания и той не знаел кога и къде ще се състои атентатът. Всъщност информацията ми е съвсем ограничена. Можеш ли да си представиш? — Еймъс отпи глътка скоч. — Тези хора държаха в неведение мен и останалите висши офицери уж по съображения за сигурност, а в същото време един внедрен агент е бил в течение на всички секретни ходове. — Той поклати глава. — Доста солено ще им излезе на тези копелета.

— А какво става сега? Държите ли ги поне под наблюдение? Ами ако решат да насочат атентата към други лица?

— Разположили сме екип, който ги наблюдава денонощно. Не се притеснявай, няма да им позволим да извършат нищо непредвидено.

— Радвам се, че го казваш, защото приятелството си е приятелство, но аз също имам моите отговорности.

— Можеш да бъдеш сигурен, че владеем положението. Намери ми този човек на снимката и те чакат големи облаги. Аз лично ти го обещавам. — Еймъс се изправи. — Сега тръгвам и ще чакам да ми се обадиш.

— Няма да те забравя. В Париж ли каза, че отиваш сега?

— Да. Малко преди да тръгна от Тел Авив, ми се обади един оперативен офицер от парижката централа. Един агент, когото от доста време бяхме отписали като безполезен, искал да ни продаде някаква информация, която би ни помогнала да спипаме Абу Набил. Навярно е блъф, но нищо не ни пречи да проверим.

Двамата тръгнаха към вратата и Еджуърт каза:

— Много интересна нишка. Нали ще ме осведомиш, ако излезе нещо съществено?

— Както неведнъж съм казвал, с една ръка не се ръкопляска, Еджуърт. Ти намери моя човек, а аз може и да ти подаря Абу Набил.