Виктор Островски
Лъвът от Мосад (5)

V

Шефовете на отдели седяха край една дълга тъмна маса със специално пластмасово покритие. Тя беше разположена перпендикулярно на масивно махагоново бюро. Събраха се преди около десет минути и очакваха да се появи директорът на „Мосад“. Мястото на Еймъс беше най-близко до бюрото на директора, от дясната му страна. Макар и да не съществуваше официално разпределение на местата, всички знаеха, че Еймъс се чувства удостоен с привилегията да седи именно там. До него се беше настанил един едър мъж, чиято усмивка наподобяваше по-скоро някакъв тик. Този човек беше началник на тъй наречените „снабдители“.

Вляво от него седеше шефът на отдела за проучвания, който четеше съобщението и многозначително клатеше глава. Бялата му коса и леко прегърбената му стойка сякаш сами изтъкваха факта, че той е най-старият началник-отдел. До него беше Марк, а после идваше заместник-началникът на техническия отдел. Шефът на отдела беше болен и заместникът временно изпълняваше длъжността му. Този млад мъж имаше неугледен вид и изглеждаше изцяло погълнат от някакво техническо помагало.

Точно отсреща Муса водеше тих разговор с шефа на „Масада“, добре сложен, представителен мъж, който единствен от присъстващите носеше костюм. Работата на „Масада“ беше да изпраща на специални мисии в арабските страни дълбоко законспирирани израелци. Считаше се, че тези хора изпълняват най-опасните задачи. Макар и отдел на „Мосад“, „Масада“ представляваше напълно самостоятелна структура: един микросвят в лоното на големия организъм.

Мъжът с костюма оглавяваше и специален отряд в рамките на „Масада“, който се отчиташе единствено пред директора на „Мосад“. Един вид преторианска гвардия на шефа. Кодовото название на този отряд беше „Кидон“, думата на иврит за „щик“. То изцяло отговаряше на неговите функции, една от които бе свързана с изпълнението на убийства. Един стол по-близо до директора седеше дребен, мижав човечец, който се взираше в тавана, а ръката му правеше отчаяни опити да отпрати настрана поне част от гъстия цигарен дим. Той бе шеф на психолозите — единственият непушач в стаята. По-нататък следваше началникът на контраразузнаването, странен на вид човек, около метър и шестдесет висок, с плешиво теме и огромен грудкоподобен нос. Той прелистваше дебела папка, като подчертаваше някои места с жълт маркер и същевременно криеше листите с ръка от шефа на отдела за международни връзки, който непрекъснато надничаше в текста. Международният отдел поддържаше отношения с другите разузнавателни служби по света, които осигуряваха на агентите тъй нареченото „меко падане“, в случай че се получи някакъв провал. Шефът на отдела имаше доста привлекателен вид, но празният му поглед поставяше под съмнение неговата интелигентност.

Точно в момента, когато влезе Аврам Алон, директорът на „Мосад“, влакът за Хайфа премина през прелеза на около петстотин метра от основната сграда и наду свирката си, сякаш с този сигнал искаше да извести появата на шефа. Със своите кафеникави къси панталони, сандали и светлозелена спортна риза, Аврам изглеждаше като пълна противоположност на предшественика си, когото всички считаха за прекалено суетен. Това обаче не беше единствената разлика между двамата. Докато Адмони^[1] се отличаваше с благ нрав и присъствието му почти не се забелязваше, Аврам олицетворяваше шефа в пълния смисъл на тази дума. Преди да седне, той постави на бюрото пред себе си едно копие от съобщението, а също и пакет цигари.

Без излишни въведения Аврам огледа подчинените си, за да се увери, че всички го слушат и каза:

— Предполагам, че вече сте прочели това тук.

Той посочи съобщението. Всички кимнаха утвърдително.

— Днес няма да подлагаме на обсъждане този документ.

Аврам спря, защото в този момент в кабинета влезе Орен, неговият адютант. Той седна до вратата и се приготви да си води записки. Аврам продължи:

— Тук явно става дума за нещо изключително сериозно. От една страна, се съобщава за вероятността сред нас да има внедрен агент. Подчертавам думата вероятност. На второ място се говори за опасността от предстояща терористична акция.

Той се обърна към шефа на контраразузнаването:

— Открихте ли нещо след нашия разговор?

— Ами… — обади се човечето с големия нос и се прокашля. Той отскоро заемаше този пост и си личеше, че се притеснява. — Доколкото мога да преценя, няма начин в „Мосад“ да съществува внедрен агент.

— Защо си толкова сигурен? — попита Аврам.

— Както знаете, сър, всеки служител на „Мосад“ минава през тестове с детектора за лъжи, които се провеждат веднъж на шест месеца. А с оперативните работници и по-често. Тъй като не сме установили никакви отклонения, аз стигам до извода, че внедрен агент не съществува.

Той се поколеба за миг и добави:

— Освен ако…

— Освен ако какво? — засече го Аврам и се наведе напред.

— Освен ако е започнал да действа преди по-малко от шест месеца или пък по някакъв начин е избягнал тестовете.

— Така — каза Аврам и посочи Орен, за да се увери, че адютантът му си води бележки. — Контраразузнаването ще започне незабавно да провежда тестове. А лично от тебе искам — обърна се той към началника на отдела, който нервно си бършеше челото — да направиш така, че всички, подчертавам всички, да бъдат подложени на тест.

След тези думи Аврам запали цигара и насочи поглед към Еймъс.

— От теб искам да наредиш на всички централи да започнат да разпитват агентите, с които разполагат за този човек, Лисицата, който според съобщението ще ръководи терористите. Ще прекратиш всички операции, докато не се изясни случаят.

Еймъс нервно потропваше с пръсти по кибрита пред себе си.

— А какво да правя с операциите, които вече са в ход? Не мога просто ей така да изтегля хората.

— Ще замразиш всякаква дейност — леко повиши глас Аврам. — Ако възникне критична ситуация, ще ми докладваш лично. Конкретно за всеки отделен случай. Ясно ли е?

Аврам никак не обичаше Еймъс. Зад гърба му го наричаше „нахакано копеле“. Не го долюбваше още от времето когато беше шеф на оперативния отдел, а Еймъс му беше заместник. Не го обичаше и сега.

— Добре. Но протестирам срещу това, че името на агента, който е изпратил съобщението, се държи в тайна от мен.

Еймъс целият почервеня. Само устните му бяха бледосини.

— Разбирам — каза Аврам. — Само че аз реших да възложа тази задача на специален отряд. Според мен откриването и унищожаването на терористичната група и на внедрения агент са взаимносвързани цели и трябва да се осъществят последователно. Муса ще ръководи специалния отряд и искам от вас да изпълнявате неговите нареждания с предимство пред всички останали. Той ще набере хората си главно от „Масада“ за да осигури в максимална степен секретността на операцията.

След тези думи Аврам се изправи, огледа набързо масата и попита:

— Има ли въпроси?

В залата цареше пълна тишина.

— И още нещо — добави Аврам. — Сигурен съм, че директорът на „Шабак“ веднага би се затичал да ни злепостави пред министър-председателя с историята за някакъв внедрен агент в „Мосад“. Искам да е пределно ясно, че нищо по случая не бива да излиза извън тази сграда. Ако стане нещо такова, лично аз ще разследвам как е изтекла информацията. И, повярвайте ми, на този човек животът ще му се види черен. Той подсили думите си със смразяваща усмивка. После се обърна към шефа на „Масада“:

— Вие с Муса останете. Искам да поговоря с вас.

Двамата си седнаха по местата. Аврам също се отпусна върху стола и насочи интереса си към някаква папка, която извади от едно чекмедже. Това беше знак, че съвещанието е приключило.

Когато всички излязоха, Аврам отиде да седне при Муса и човека от „Масада“. Разговорът очевидно нямаше да има официален характер.

— Искам от вас да откриете кой е този внедрен агент — каза Аврам с необичаен за него емоционален тон. Той рядко си изпускаше нервите. — Докато не хванем това копеле, сме напълно парализирани. Какъв е планът, за който ми спомена?

Въпросът беше отправен към Муса.

— Не съм сигурен, че може да се нарече план. По-скоро става дума за поредица от действия.

— Дай да ги чуем.

— Аз вече повиках Нейтън, но ми е нужно твоето съгласие. Той е зачислен в „Ал“.

— Добре. Имаш го. И?

Преди малко Аврам бе издал заповеди, които на практика щяха да блокират цялата дейност на неговото ведомство и нетърпението му беше съвсем разбираемо.

— Идеята ми е да го вкарам в екип с една група от „Кидон“ и да му свеждам цялата информация, която постъпва. Това ще му позволи да действа, когато открием базата на терористите. Но никой извън „Кидон“ не бива да знае за този екип.

Аврам се облегна назад и си пое дълбоко дъх.

— Защо се спря на Нейтън?

— Той е вербувал и разработил Секирата. Освен това е човек, на когото вярвам.

Аврам се обърна към шефа на „Масада“.

— Ти какво мислиш?

— Съгласен съм с Муса. Вече предупредих Амир, че Нейтън ще дойде. Амир е командир на едно от трите отделения на „Кидон“ — обясни той. — Казах му да очаква Муса, който ще му даде съответните нареждания. Само едно нещо ме притеснява.

— Какво е то?

— Никога досега не се е случвало оперативен офицер да работи директно с отделение на „Кидон“. Просто не си пасват. „Кидон“ е специален отряд и членовете му не са свикнали да работят с външни хора.

— Виж какво — намеси се Муса. — Аз изцяло вярвам на Нейтън. Той е бил командос в морската пехота. Така че ако някой въобще може да работи с тях, това е той. Пък и имаме ли друг избор?

— Добре — каза Аврам и се изправи.

Стана ясно, че вече е взел решение. Обърна се към Муса:

— Направи този екип и гледай да откриеш терористите, преди да са сторили някоя поразия. Искам да ме уведомяваш за всяка следваща стъпка. Държа също на възможността да отменям определени действия. На който и да е етап. Ясно ли е?

— По-ясно не може да бъде — с усмивка отвърна Муса.

— И още нещо — сети се Аврам, както крачеше към бюрото си. — Първата и най-важна цел е внедреният агент. Терористите няма да ни избягат. Важно е да пипнем този играч.

Той посочи Муса с пръст и добави:

— Каквото и да ни струва. Разбра ли?

 

 

Муса се отправи директно към кабинета на Амир в сградата на „Масада“, която се намираше на края на вкопан в земята бетонен двор точно в центъра на комплекса. Това беше второто подземно равнище.

Когато пристигна, Нейтън вече го чакаше седнал на едно диванче в ъгъла на кабинета. Прелистваше някакво списание. Амир говореше с Марк за пощенските картички, които бяха забодени с топлийки на корковата плоскост зад бюрото му.

— А, здрасти, Муса — каза Нейтън, очевидно щастлив, че вижда своя учител и стар приятел.

Среден на ръст и сравнително добре сложен, Нейтън имаше черна коса, в която само край слепоочията се прокрадваха сребърни нишки. Загорялото му квадратно лице и издадената напред брадичка му придаваха леко грубоват вид, но светлозелените му очи излъчваха мека светлина. Нейтън беше от онези мъже, които винаги изглеждат спретнати, дори когато брадата им е набола, както в случая. Казваха за него, че изглежда като човек, когото мъжете искат да имат за приятел, а жените копнеят да обичат. Приятелите му в „Мосад“ го познаваха като тих и скромен, но в същото време достатъчно прям и открит, когато защитава някаква кауза. Просто гореше в работата си. Беше облечен с избелели джинси и бяла фланелка.

Муса пое протегнатата ръка на Нейтън и здраво я разтърси.

— Как си, Хлапе? — Тъй като беше автор на това кодово име, той винаги се обръщаше към Нейтън с него, дори и когато се намираха на сигурно място. — Отдавна не сме се виждали.

— Май че е така — каза Нейтън. — Нещо ново?

— Нищо особено. Ако не остарявах толкова бързо, всичко щеше да ми е наред.

Всички се засмяха на тези думи.

— Та за какво все пак става въпрос? — попита Нейтън.

— Ъъ… — Муса погледна към Марк и Амир. — Момчетата не ти ли казаха вече?

— Не — отвърна Нейтън.

— Трябваше ли да го въведа в нещата? — обади се Марк, очевидно притеснен.

Муса въздъхна.

— Не, нищо не е станало — каза той и седна върху бюрото на Амир.

След това започна да излага подробно случилите се през деня събития. Започна със съобщението от Дамаск. Марк, който знаеше историята до момента, когато напусна съвещанието, кимаше утвърдително, докато Муса не стигна до финалната част. Накрая Муса обобщи:

— Това е положението в момента. Аврам иска тази задача да се изпълни в условията на максимална секретност, тъй като от наличната информация става ясно, че сме изправени пред двоен агент, който е внедрен в „Мосад“.

— Чакай малко — прекъсна го Марк, — правиш прибързания извод, че има внедрен агент, без това още да е потвърдено. Докато не се натъкнем на някакви конкретни доказателства, трябва постоянно да имаме едно наум. Нали помниш какво каза шефът? Все още не можем да бъдем сигурни.

— Какво лошо има в това да приемем, че внедреният агент съществува? — попита Амир.

— Това би ни довело до лов на вещици — отговори Марк и го изгледа изпод вежди.

— Така — каза Муса, — ние в този отряд със специална задача ще приемаме, че в „Мосад“ действа двоен агент. Точка по въпроса.

Той стана, отиде до масичката в ъгъла, взе джезвето и си наля чашка кафе. После се обърна към малката си публика. На лицето му беше изписано строго изражение.

— Нито аз ще имам покой, нито вие, докато не спипаме този човек. Ще получим достатъчно стабилна оперативна помощ. Аврам ме увери, че разполагаме с неограничен бюджет. Така че можем да започваме веднага. Нейтън, ти ще ръководиш всички оперативни действия. Считай се прехвърлен временно от „Ал“ в нашия екип. Аз отговарям за цялата операция. Марк ще координира връзките, а Амир ще представлява отдела „Масада“, който осигурява хората. Като начало той ще постави под твое командване едно отделение от отряда „Кидон“. А сега, преди да продължим нататък…

Муса прекъсна речта си и седна до Нейтън.

— Чакай малко — намеси се Нейтън. Това не е по моята част. Аз работя сам. Работата ми е да вербувам агенти.

В гласа му нямаше и нотка на колебание. Казаното от Муса очевидно не му харесваше.

— Мен са ме учили само на едно, а именно да вербувам и да разработвам агенти. За това наистина ме бива.

Муса вдигна ръка и кимна в знак на съгласие. После се усмихна и каза:

— Знам много добре на какво са те учили, но знам също и на какво си способен. Просто искам от теб да свършиш тази работа. И съм сигурен, че можеш да я свършиш. Точно това казах на шефа. Да не би да искаш да ме изкараш лъжец?

Нейтън клатеше глава, сякаш не вярваше на ушите си. Той знаеше, че няма смисъл да се спори с Муса, който не отместваше погледа си от него. Накрая наруши мълчанието:

— Кажи ми сега за Секирата. Би ли могъл да разбереш от съобщението дали е писано под диктовката на сирийците?

Настъпи кратка пауза, след което Нейтън отговори:

— Не. Ако са му диктували, той не би си позволил да ги мами. Никой не иска да свърши на бесилото, нали?

— Не сте ли си изработили някакъв код, с който да те предупреждава в случай на провал? — попита Муса.

— Имаме такъв код, но ако ме питаш дали мога да съм абсолютно сигурен, че той ще го използва, за да ме предупреди, отговорът е не. — Нейтън се обърна към Амир: — Имате ли някаква възможност да проникнете в Дамаск?

— Защо питаш? — обади се Муса.

— Трябва да поставим под наблюдение апартамента на Секирата преди, след и по време на следващото му предаване за нас. По този начин ще установим дали го следят, дали го притискат и въобще какво е положението.

— Мога да поставя човек на място след четиридесет и осем часа — каза Амир, обръщайки се към Муса.

— Искаш да кажеш, че в момента не разполагаш с човек в Дамаск, така ли?

— Нямам човек, с когото да мога да вляза във връзка. Не забравяй, че моят човек не е агент, а боец. Ние изпращаме хора на място само когато се наложи. Освен това не ми е ясно как ще поддържаме връзка с него.

— Както с всички други агенти — каза Марк, а Нейтън кимна в знак на съгласие.

— Какво? Вие да не сте се побъркали? Това не ви е някакъв кирлив арабски агент. Амир крачеше нервно из стаята. — Ако искате да имате човек на място, ще трябва да изпратим някого оттук. Но аз не мога да разреша такава стъпка. — Той се обърна към Муса: — Ще трябва да го уредиш с моя шеф.

— Ще ти издействам каквото поискаш разрешение — каза Муса. — Вие въобще разбирате ли за какво става дума в случая?

Той направи пауза и събра погледите на тримата върху себе си.

— В нашите редици има агент на чуждо разузнаване. Човек, който би могъл да предава на врага всякакви сведения. Кой знае колко наши агенти е унищожил вече? Знае ли някой с колко агенти разполагаме сега? И на колко от тях наистина може да се разчита?

Той отново запали цигара и продължи:

— Има още едно нещо, което искам да ви бъде пределно ясно. От този момент нататък ние сме едно цяло. Ще работим заедно, длъжни сме да си вярваме и да се подкрепяме. И ако някой изнесе извън нашия кръг информация за дейността ни, аз лично ще му отрежа ташаците. Ако мислите, че ви будалкам, нищо не ви пречи да пробвате. — Той се обърна към Нейтън — Каква е според тебе играта на това копеле, което ти си вербувал?

— Виж сега, ако играе по правилата, а аз мисля, че е така, значи разполага с много повече информация, отколкото ни е отпуснал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марк.

— Този юнак е луд на тема пари и доста добре играе покер. В началото само ще ни възбуди апетита, а после ще се прицели в тлъстия пай. Но ако блъфира прекалено много, рискува да изгърми. Аз мисля — продължи Нейтън, — че ще трябва да проникнем там и да го измъкнем, за да видим с какво разполага. Но първо трябва да се уверим, че е чист. За целта ще се наложи да го наблюдаваме, без никой да ни забележи.

Амир кимна.

— Добре. Кога искаш да започнем наблюдението?

— Следващия вторник. Тогава ще предава.

— Ще измислим нещо — даде съгласието си Муса. — Амир, имай грижата между другото утре да заведеш Нейтън в новия му кабинет. Там ще се срещнем. Довиждане до утре, Хлапе. Радвам се, че отново ще работим заедно. Имаме много общи спомени.

Нейтън стисна протегнатата ръка на стария си приятел. Муса се обърна към Марк:

— Ще ми предаваш копия от всички съобщения, които постъпват. Ясно ли е?

— Слушам, сър! — на майтап израпортува Марк.

— Сега въобще не ми е до шеги, Марк. Тази работа никак не е смешна.

— Добре де. Спокойно. Всичко ще бъде изпълнено точно.

— Не забравяй какво съм ти повтарял много пъти — каза Муса на Нейтън. — Разчитай на въображението си. При всички случаи война се води с измама^[2].

Без да дочака отговор, той излезе от стаята. Марк поклати глава и по устните му премина едва забележима усмивка.

— Понякога може да ти скъса нервите, но поне винаги е прям.

След тези думи и той напусна.

Когато вратата се затвори зад гърба на Марк, Амир попита Нейтън:

— Ще пийнеш ли нещо?

После отвори едно барче от орехово дърво, в което бяха наредени множество разнообразни бутилки.

— Страхотен асортимент — каза Нейтън. — Налей ми една текила, ако обичаш.

— Как я пиеш?

— Просто я налей в чашата. Не ми слагай нито сол, нито лимонова кора. Остави ги тези щуротии.

Амир му подаде питието.

— Благодаря — каза Нейтън и вдигна чаша. — Да пием за Секирата. Той в момента прилича на човек, който хвърля камъни от стъклена къща. Дано се измъкне цял.

Амир също вдигна чашата си.

— Да пием за това.

Той седна срещу Нейтън, който каза:

— Знаеш ли, при сегашното положение нямаме нишка, за която да се захванем. Така че докато не открием такава нишка или докато Секирата не се върне от Сирия, просто ще седим и ще си чепкаме вълната.

— Така изглежда. Ще почакаме и ще видим — каза Амир. — Между другото, ти какво знаеш за отряда „Кидон“?

— Не особено много. Само общоизвестни неща. Тоест знам с какво се занимава и тъй нататък, но това май че е всичко. Защо?

— Тъй като ще работиш с тях, исках да знам какво точно ще трябва да ти кажа. Добре, значи ще се видим утре и ще отидем в новия ти кабинет, за който говореше Муса.

— Как да стигна дотам?

— Аз ще те заведа. Във всеки случай не можеш да влезеш в базата със собствената си кола.

— Ясно. Къде да се срещнем? — попита Нейтън.

— Ти къде живееш?

— На две преки от хотел „Шератон“.

— Фоайето на „Шератон“ добре ли е? Да речем, в един следобед?

— Чудесно — съгласи се Нейтън.

 

 

Душната нощ действаше потискащо. Във въздуха се носеше едва доловима миризма на тлеещо дърво. Навярно някакви деца си правеха нощен пикник на плажа някъде отвъд пясъчното възвишение, което се издигаше на запад. Само от време на време някоя кола нарушаваше тишината. Нейтън се запъти към изхода на комплекса, махна с ръка на часовия в стъклената будка и пресече шосето. Отсреща светеха няколко кънтри клуба. На път към колата си той забеляза една проститутка, която стоеше под навеса на близката автобусна спирка. Беше с тясна къса пола, над гърдите й падаше дълъг шал. Когато го видя, тя разтвори шала и разголи гърдите си.

— Идваш ли, сладур? — извика жената с подчертано руски акцент. — Ще направя всичко за теб само срещу четиридесет шекела.

— Не, мерси — отвърна Нейтън, без да забавя ход.

— Дяволите да те вземат! Ще сваля на двайсет! — изкрещя проститутката малко преди да е стигнал до колата си.

Той я отпъди с ръка, качи се в колата и обърна по посока на Хайфа. На първото кръстовище зави на юг и се насочи към Тел Авив. Сети се за една друга нощна пеперуда, споменът за която му се стори твърде далечен.

Тя се казваше Франческа и работеше на „Пиаца Навона“ в Рим. Беше много красива, а той си търсеше жена. Заведе я в близкия хотел. Тя поиска да й плати предварително. Когато излезе от банята, Нейтън я завари излегната върху леглото. Единствените дрехи по нея бяха черният колан и чорапите. Гледката беше зашеметяваща. Франческа имаше страхотно тяло. Тя остана абсолютно смаяна, когато Нейтън приседна до нея, погали гърдите й и й каза, че иска да я наеме за няколко седмици като компаньонка на един клиент. Клиентът не биваше да знае, че е проститутка. Каза й, че трябва да се нанесе в малък, но изискан апартамент, който той се наема да осигури. Задачата й щеше да бъде да се прави на дама… до определен момент. Щеше да изиграе ролята на влюбена и да се нанесе в хотелската стая на клиента за две седмици, за да го направи щастлив. Как точно й го беше казал? „Дай му мигове, които той никога не би забравил.“

След тези думи й даде името Керълин.