Виктор Островски
Лъвът от Мосад (7)

VII

На следващата сутрин Номер 1 потвърди, че Халим е на същия адрес.

— Живее в малък апартамент, който гледа към пристанището на яхтклуба „Торколимано“. Намира се в югоизточния край на Пирея. Собственост е на една корабна компания. Мисля, че е явка.

— Защо мислиш така?

— Интуицията ми го подсказва.

— Добре. Можем ли да го задържим и да го докараме тук?

Номер 1 отвори една синя папка, която държеше в ръката си.

— Нищо по-просто от това. Ще закараме в пристанището една яхта, ще сипем нещо в чашката му с узо и под акомпанимента на бузуки ще го натоварим и ще си отплаваме по живо, по здраво. Всъщност ще бъде даже по-лесно от отвличането на Вануну^[1]. Просто разстоянието е по-малко, а и човекът си седи там край морето и сам ни се пъха в ръцете.

— Планът е добър, но нека не впрягаме каруцата пред магарето. Преди да го приберем, искам да разбера с какво се занимава в момента. Едва когато се уверим, че не е въвлечен в нищо, ще го докараме тук и ще се опитаме да измъкнем някои сведения от него. Но щом живее в явочна квартира, значи сигурно участва в някаква акция и затова няма да е лошо да дочакаме да се появи голямата риба.

— Както решиш — каза Номер 1.

— Какво има в тази папка? — попита Нейтън.

— Това е примерен готов план за действия в Атина. Имаме такива планове за почти всички градове в света.

Номер 1 подаде папката на Нейтън.

— Това наистина ви пести доста време.

— Така е.

— Искам да изготвиш план — каза Нейтън, без да отделя поглед от папката, — който да разработва варианта със залавянето. За да сме готови да го направим във всеки момент.

— Но аз току-що ти предложих такъв план и ти го одобри.

— Така е, само че в него има едно нещо, което куца.

— Във всеки план нещо куца — каза Номер 1 и сви рамене.

— Нашият план трябва да изключва всякакви грешки. Просто не можем да си ги позволим. Защото, ако сгафим, ще загубим единствената следа, с която разполагаме.

— Ами добре, като начало можем да инсталираме в жилището му подслушвателно устройство, а също и да се включим към телефона му. Това може да стане още днес, ако той излезе от къщи. Ще ни трябват само няколко минути.

— Чудесно — каза Нейтън. — Та значи кога тръгваме?

Номер 1 се усмихна.

— Ти никъде няма да ходиш. Тоест можеш да ходиш където искаш, но не и с нас.

— А какво, по дяволите, мислиш, че ще правя?

— Ще стоиш тук с Номер 9 и ще чакаш да ти се обадим. Ще ти докладвам за всяка стъпка и ако е необходимо, ще искам твоето съгласие.

Нейтън беше военен с многогодишен опит и отлично знаеше, че нито един командир не обича да получава заповеди на бойната линия. Така че едва ли можеше нещо да промени. А и трябваше да признае пред себе си, че от това място щеше да има много по-добър поглед върху събитията. В зависимост, разбира се, от акуратността, с която щеше да му докладва Номер 1.

— Така да бъде — каза Нейтън накрая. — Само че как ще поддържаш връзка с мен?

— По телефона.

Човекът от „Кидон“ се усмихна, защото Нейтън направи изумена гримаса.

— Няма страшно. Ще засекретим линията. След два дни ще закотвим в пристанището една яхта. От нея ще управляваме операцията. Засега обаче някои от нас ще се настанят в атинския хотел „Гранд Бретан“, а другите в „Хилтън“. Това подхожда на група богати канадски туристи, нали?

Към 18,00 в неделя сигналното устройство в джоба на Нейтън изпиука и двамата с Номер 9 се забързаха към телефонната зала.

— Ало, здравейте — чу се от говорителя, монтиран върху специална конзола.

Гласът имаше металическо звучене, което се дължеше на смесването на линиите.

— Номер 1, ти ли си? — попита Нейтън.

— Колко бързо забравяш — дойде отговорът отсреща. — Да, аз съм. Установихме наблюдение над твоя човек. Инсталирахме подслушвателното устройство снощи. Той излезе и се бави дълго време в квартал „Плака“.

— Добре, научихте ли вече нещо?

— Не особено много. Върна се към 00,20 с някаква проститутка, която остана при него до сутринта. Мога само да ти кажа, че много пъшка, докато чука. Записал съм го за доказателство. Но нищо друго не се случи, освен че днес към 11,00 часа се получи телеграма за него. Донесе я съвсем обикновен пощальон, но нямам представа какъв е бил текстът. Твоят човек излезе веднага след това и се обади по телефона от ресторанта, който се намира на приземния етаж.

— Мислех, че си има телефон в апартамента — вметна Нейтън.

— Така е, но очевидно се пази, когато трябва да говори по телефона. Но иначе въобще не се пази. Тоест ако ми наредиш, мога още утре да ти го докарам.

— И дума да не става.

— Шегувам се. Спокойно. Вече включих едно малко устройство към телефонната линия на ресторанта. Добре, че тъпият кабел минава през умивалнята в дъното на заведението и нямаше никакви проблеми.

— Успя ли вече да засечеш нещо?

— Още не. Той не е единственият, който използва този телефон. Записахме цял куп разговори на гръцки. Нашият обект набра някакъв номер в града, но не можа да се свърже.

В този момент някой каза нещо на Номер 1 и след кратка пауза той се обади отново:

— Чакай малко! Твоят човек пак е в ресторанта. Ще ти звънна след малко.

Веднага след това затвори.

Нейтън запали цигара и започна да барабани със запалката по масата, сякаш това щеше да ускори хода на времето. Преди телефонът да е спрял да звъни, слушалката вече беше до ухото му.

— Така — обади се Номер 1, — засякохме нещо. Халим говори с някакъв човек в Париж. Разговаряха на арабски. Знам номера. Можеш да провериш дали го има в компютъра. Не споменаха никакви имена. Онзи от Париж каза, че ще пристигне в Атина след два дни, тоест на десети. Халим му предложи да отседне при него, за да избегне регистрацията в хотел.

— Нещо друго?

— Това май че е всичко. Какво да правя по-нататък?

— Същото, което правиш и сега. Дано нещата продължат да се развиват по този начин. Струва ми се, че засега ни върви.

— Може и така да се каже. Според мен нашата работа няма нищо общо с късмета. Както и да е. Значи засега ще залегнем и ще чакаме. Яхтата ще пристигне утре и тогава ще имаме пряка телефонна линия. Ще направим няколко снимки на района и на новия гост, когато се появи. Дано да е голяма риба. Може да се наложи да ги приберем и двамата.

— Дано само да нямаме проблеми е правителството. Знаеш, че политиката сега е да се екстрадират, а не да се вкарват палестинци в страната.

И двамата замълчаха. Чуваше само прашенето по линията.

— Добре — каза Номер 1 накрая, — ще почакаме и ще видим. Би ли ми дал сега Номер 9? Искам да я инструктирам да приеме един факс с парижкия номер и част от текста на разговора. Ако имаш нужда от нещо, можеш да се свържеш с мен тук по всяко време. Това е работа на Номер 9. До скоро, амиго.

Нейтън й подаде слушалката и се отправи към кабинета си. Нещата започваха да се подреждат. И независимо какво мислеше Номер 1, това си беше чист късмет. Предстояха важни събития и Нейтън имаше запазено място на първия ред.

Амир и Муса се появиха малко по-късно същата вечер. Муса беше изключително доволен от хода на нещата, макар че Нейтън долови у него известна напрегнатост. Двамата останаха насаме за няколко минути и Муса отново започна да развива тезата за това колко важно е да се залови внедреният агент.

— Първо трябва да разчистим терена, защото иначе не можем да предприемем абсолютно нищо. Нашата структура се разпада, ако има внедрен агент. Знаеш, че при нас ситото на информацията е пълна порнография. В „Мосад“ май че всички знаят всичко.

— Така е, но в момента не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. Сега разработваме тази следа, обаче докато Секирата не се измъкне от Сирия или не ни изпрати още информация, не можем нищо да направим.

— Това сигурно е вярно. Но ти даваш ли си сметка какво ще стане, ако в „Шабак“ научат за нашите проблеми?

— Муса, според мен нещата трябва да вървят стъпка по стъпка.

— Прав си. Аз просто се притеснявам от онова, което ни предстои да разкрием. Познавам лично на практика всички служители на „Мосад“, а един от тях е предател. Човек, на когото със сигурност вярвам. Общо взето, гадна история.