Виктор Островски
Лъвът от Мосад (21)

XXI

Карл Райнхарт седеше в огромно, тапицирано с брокат канапе и държеше в ръката си висока чаша със студено питие. В момента прислужникът почистваше масата от остатъците на някакво малко парти — десетина празни чашки за кафе и голям сребърен поднос, в който бяха останали две парченца сладкиш. Когато арабинът приключи, Карл му даде знак, че може да си върви.

— Ахмед ми харесва — каза той на събеседника си, — защото винаги разбира моите знаци.

— Не владее ли немски или английски?

Широкоплещестият мъж в другия край на канапето говореше с испански акцент. Той се наведе да си вземе питието.

— Мисля, че не. По-добре да не чува какво си говорим.

— Откъде, по дяволите, знаеш, че твоите любезни домакини не ни подслушват?

— Един от моите хора всеки ден проверява за подслушвателни устройства, тъй че ако ти не си внесъл такова нещо, е абсолютно изключено някой да ни подслушва.

— Честно да ти кажа, въобще не ме интересува дали ме подслушват. Аз нямам какво да крия. Още от първия ден тук се отнасят прекрасно с мен.

— Радвам се за теб. Но мен също не ме притесняват сирийците. Просто знам, че службите им са задръстени с агенти на „Мосад“, както и на други разузнавателни агенции. От агентите ме е страх.

— Кажи сега какво си замислил? Виждам, че си събрал чудесни хора. Имах удоволствието да работя с някои от тях през седемдесетте. За другите само съм чувал. Това е страхотен екип, приятелю. Та какво си решил да правим?

— Всичко с времето си. Засега искам от теб да ми помогнеш да подготвим покушение срещу един офицер от „Мосад“.

— Ти май нещо се майтапиш.

— Не. Защо си мислиш така?

— Защото тези типове винаги ни се изплъзват. Когато им устроим засада, нашите хора или се разбягват, или загиват.

— Е, този път няма да е така. Всъщност този евреин не ми трябва мъртъв. Нападението не бива да изглежда като опит за убийство. Планът ми преследва двойна цел.

— Това вече звучи интересно.

— Преди това обаче трябва да поразпитаме един юнак в подземието, за да мога да сглобя цялата мозайка. Не исках да започвам разпита сам. Познавам те и мисля, че ще се изкефиш.

— Тръгваме ли? — попита гостът на Карл и понамести своите очила със сребърни рамки.

После се изправи и последва Карл. Немецът излезе в коридора и се зае да отключи една врата, която на пръв поглед водеше към някакъв малък килер. След като отвори, Карл тръгна надолу по стръмно стълбище. В един момент се извърна и тихо подвикна:

— Карлос, затвори вратата след себе си.

— Добре, амиго. Има ли някаква лампа в тази миша дупка?

— Да, ще светне, като затвориш вратата.

Двамата пресякоха някакъв нисък коридор в подземието и се озоваха пред солидна метална врата. Карл превъртя ключа и тя се отвори безшумно навътре. Влязоха в малко помещение с размерите на асансьорна кабина.

— Вземи — каза Карл и подаде на Карлос чифт големи очила. — Сложи ги.

— За какво са ми?

— В съседното помещение е тъмно. Това е следователска техника, която разработихме преди няколко години. Обектът изцяло губи ориентация и по този начин въображението му започва да работи за нас. Достатъчно е да драснеш по металната врата и той си представя страховити работи. Процедурата е по-бърза и по-ефикасна от обичайните въздействия и спестява употребата на инструменти.

— Защо не използвате химикали?

— Те имат много сериозен недостатък, защото трябва да знаеш точно какво да питаш, за да получиш съответния отговор. Няма смисъл да ти обяснявам, че това не винаги е толкова лесно. А при тази процедура аз активирам страховите реакции на обекта и той започва да рови из мозъка си за неща, които може да се окажат интересни. Какво по-хубаво от това? Само за едно нещо трябва да внимаваш. Ще си мълчиш и ще чакаш аз да те попитам нещо. А на въпросите ми ще отговаряш само е да. Ясно ли е?

— Да, мисля, че ще се справя.

След като си сложиха очилата за нощно виждане, двамата влязоха в килията. Очилата оцветяваха всичко в зелено. Размерите на помещението изненадаха Карлос. Площта му беше над двайсет квадратни метра, а височината не по-малко от пет.

В центъра беше арестантът, привързан към нещо подобно на зъболекарски стол. Колкото и изкривено да беше едноцветното изображение, ужасът по лицето на нещастника не можеше да се сбърка с друго чувство. Очите му бяха широко отворени и се въртяха наляво-надясно, опитвайки се да уловят кой произвежда тези звуци. Главата си не можеше да помръдне, защото тя също беше привързана към стола с помощта на специално пригоден хомот.

— Виждаш ли, добре го храним нашия приятел — каза Карл и посочи една банка с глюкоза. — И той добре ни се отплаща, но още не ни е казал всичко, което знае.

— Моля ви, моля ви! Извадете ме от това място — прохъхри клетникът.

— Спокойно, спокойно. Не се вълнувай.

Карл отиде до стената и откачи един кухненски нож с около трийсетсантиметрово острие. После се приближи до стола.

— Е, мистър Шаби — каза той и опря тъпата страна в бузата на нещастника, — много ми се иска да те накълцам, но аз съм човек, който държи на думата си. Обещах ти, че ако ми разкажеш всичко, ще се откажа от идеята да те накълцам парче по парче, като започна от пръстите на краката. Обаче ти май че не ми повярва. Навярно си решил, че само те плаша. Очевидно ще трябва да ти докажа, че не се шегувам.

Карл се обърна към Карлос:

— Когато го доведох тук, отрязах един от пръстите на краката му. Но тогава го направих с ножица. Подозирам, че не го е заболяло достатъчно.

През цялото време той поддържаше съвсем спокоен, делови тон, без да обръща никакво внимание на хленчовете на Шаби. Сякаш си имаше работа с неодушевен предмет.

— Сега обаче съм приготвил — продължи Карл — и мисля, че го усещаш на бузата си, един нож за рязане на хляб. Както знаеш, тези ножове са назъбени, тъй че все едно ще ти режа пръста с трион. Ще продължи малко по-дълго, отколкото предния път, но затова пък ще достави много по-голямо удоволствие на мен и на моя приятел. А ти ще изпиташ много по-силна болка.

Шаби започна да пищи неистово, когато Карл наведе стола, за да нагласи крака му в удобно положение. Голото му тяло започна да се гърчи, опитвайки се да се освободи. Добре, че каишките бяха подплатени с вата, иначе щеше да си раздере кожата.

— Моля ви, моля ви — проплакваше той. — Какво още искате да знаете? Вече всичко ви казах. Всичко! Какво искате от мен? Готов съм да направя всичко, което поискате. Пуснете ме, моля ви.

Карл заобиколи стола, сложи ножа върху корема на Шаби. После леко прокара назъбеното острие по пениса му и каза:

— Искам отново да ми опишеш Бред, без да изпускаш и най-малкия детайл.

През следващите няколко минути Шаби повтори описанието, което вече беше направил. Спря се на походката, на дрехите на Бред, дори спомена, че много често повтарял „няма проблеми“.

— Добре — каза Карл, — както вече казах, аз държа на думата си. Сега ще помисля малко, а после ще решим какво да правим с теб. Карлос, хайде да излезем.

Когато се качиха горе, Карлос отбеляза:

— Това е изумително. От колко време е в тази килия?

— От около двайсет часа, но той си мисли, че е бил там много по-дълго. Поставили сме специална лампа с бяла светлина, която се усилва и отслабва постепенно. Създава илюзията, че отвън прониква светлина. По този начин той си мисли, че дните се сменят. Ние постоянно ускоряваме процеса и в момента един „ден“ минава за четири часа. Днес ще го изкарам оттам, за да ми състави точен портрет на този Бред.

— Кой е той?

— Оперативният офицер от „Мосад“, който разработва нашия приятел Шаби. Мисля, че ти споменах за него. Изглежда, че Шаби е предал на този човек информация, която може да попречи на моите планове и да застраши моя човек в „Мосад“. — Карл се разсмя. — Само да можех да им видя физиономиите, когато получат информацията, която съм им приготвил…

Карлос се опули. Изведнъж на лицето му се появи широка усмивка.

— Разполагаш с източник вътре в „Мосад“, така ли?

— Да. При това от много време. Повече от десет години.

— Боже господи! И чак сега ми казваш?

— И сега нямаше да ти кажа, ако не се нуждаех от помощта ти. Искам да работим заедно в тази операция. А после, повярвай ми, ни чакат и други дела.

— Какво имаш предвид?

— Тази операция е само началото, Карлос. Първият клиент трябва да остане доволен. Оттам нататък нищо не може да ни спре. Разбираш ли, аз имам мои хора навсякъде. От Пентагона до Бундестага. Но ми трябва една солидна сума, за да задвижа нещата, а също и база, в която да се прибираме.

— Добре, можеш да разчиташ на мен. Надявам се, разбираш, че с времето тази страна може да престане да те посреща толкова любезно. И те май че тръгват към американците, защото вече няма къде другаде да отидат.

— Скоро ще се преместим в Либия. А после ще ръководим нещата от Европа, а защо не и от Щатите. Но първо трябва да приключим с тази задача. Целта ми е така да натопя Бред, че в „Мосад“ да го помислят за внедрения агент. Така ще им попреча да разкрият моя човек.

— Как, по дяволите, си успял да проникнеш в „Мосад“? Чувал съм, че всички техни служители редовно минават през детектора на лъжата.

— Можеш да ми вярваш, приятелю. Този човек наистина работи за мен.

Карлос се ухили.

— Ще ида да донеса някакво вино — каза Карл и се върна след малко с бутилка изстудено мозелско.

После седна и подробно обясни на Карлос как точно възнамерява да действа. В момента не можел да напусне Сирия и сам да се захване с операцията. Но Карлос бил стоял достатъчно време извън играта и едва ли някой си спомнял за него, особено след малката, но превъзходна пластична операция. Карл беше сигурен, че може да има доверие в Карлос дори и само защото се намираха в сходно положение. И двамата бяха отломки от провалени системи.