Виктор Островски
Лъвът от Мосад (33)

XXXIII

Телефонът звънна няколко пъти, преди Муса да посегне към слушалката. Нещата се развиваха с шеметна скорост на няколко фронта и тази вечер му се наложи да остане до късно в кабинета си. Почти беше сигурен, че в този час го търси жена му.

— Да — каза той.

— Обажда се дежурният офицер от отдела за сигурност. Мога ли да говоря с Муса?

— Муса е на телефона. Какво искаш?

— Трябва незабавно да поговорим. Може ли да дойда в кабинета ти?

— Разбира се. В момента нямам друга работа. Кога да те очаквам?

— Обаждам се от лабораторията в подземието. След две-три минути съм горе.

Младежът се появи съвсем скоро. Очевидно нямаше търпение да сподели с Муса новините, които е научил.

— Кажи сега — подкани го Муса, — за какво е това бързане? Откъде изникна този неотложен проблем?

— Както знаеш — започна офицерът, — след като терористите се преместиха от Гърция във Франция, ние поехме от „Масада“ наблюдението над тях.

— Карай по същество.

— Ами момичето, което дойде от Бейрут и се присъедини към групата.

— Племенницата на онзи терорист, нали?

— Да. Днес тя излезе от къщата и отиде да пазарува в един търговски център наблизо.

— Е, и?

— Арабинът, който я съпровождаше, я изчака в колата. Командирът на нашата група за наблюдение изпрати да я следят четирима души. В магазина тя се обади по телефона, напазарува някои неща и се върна в къщата.

— Прекрасно разказваш. Тази история има ли някаква развръзка или продължава все така до края? — нервно попита Муса.

— Имай търпение, моля те. Няколко часа по-късно момичето излезе отново. Този път командирът на нашата група реши да пусне шестима души в магазина, защото очакваше, че тя ще влезе във връзка с някого. Та нали изпълнява функцията на посредник? Тя влезе в един музикален магазин, който е част от същия търговски център, и предаде на някакъв човек лист хартия, след което получи от него малко пакетче. Нашите хора твърдят, че цялото действие напомняло любителска игра на шпиони. Двама от групата я проследиха, а останалите четирима се залепиха за непознатия. Той пое обратно към Париж и спря на едно място да се обади по телефона. Момчетата не можаха да засекат номера.

Офицерът направи кратка пауза. Муса вече го слушаше напълно съсредоточено.

— После този човек влезе в Париж и паркира колата си близо до станцията на метрото „Клиши“. Нашите тръгнаха след него. В един момент без малко да му загубят дирите. Но все пак двама успяха да го открият при смяната на влаковете. Слезе на станция „Рузвелт“ и отиде направо в израелското посолство.

Муса без малко да падне от въртящия се стол.

— Какво каза?

— Този човек влезе в израелското посолство.

— Ти майтап ли си правиш? Какви смешки ми разправяш? Как така ще влезе в израелското посолство? Кой е този тип? Какъв е?

— Нямам представа. Мога само да ти кажа, че там го очакваха, защото го посрещнаха още пред сградата. Нашите хора мислят, че охраната на посолството ги е забелязала, но не са сигурни, защото побързаха да се покрият.

— Този човек срещна ли се с някого? Въобще какво правеше, преди да влезе в посолството? — попита Муса.

Току-що чутото изцяло го извади от равновесие.

— Тъкмо това се канех да разкажа. Ние не бяхме единствените, които го следят. Край посолството имаше и някакъв друг човек. Именно затова моите момчета трябваше да се държат на разстояние. За щастие този непознат преследвач не ги забеляза. Очевидно е добър, но не чак дотам. Отначало следеше момичето, а после се прехвърли на мъжа.

— Онези идиоти от посолството видели ли са нашите хора?

— Мисля, че са ги видели, но не съм сигурен. Знаеш как е. Човек никога не знае какво точно са видели другите.

— Значи е възможно другият преследвач да е останал, без охраната на посолството да подозира за съществуването му, така ли?

— Даже повече от възможно, но все пак не съм сигурен. Както вече ти казах, почти съм готов да се обзаложа, че онези от посолството не знаят.

Муса потъна в дълбок размисъл. Ситуацията не беше никак проста. В един момент грабна слушалката.

— Дайте ми парижката централа.

След малко му отговориха от Париж и той изрева:

— Кой се обажда?

— Какво става? Не можеш поне едно здрасти да кажеш? — чу се метален глас отсреща. — С кого говоря?

— Аз ще задавам въпросите — каза Муса.

— Роли на телефона. А ти кой си?

— Муса. Кой е човекът, когото сте пуснали в посолството днес следобед, без да поискате разрешение от отдела за оперативна сигурност?

— Един пасивен агент, който се събуди. Какво толкова е станало? Придържахме се стриктно към правилата.

— Знаехте ли, че има опашка?

— Да.

— Слава богу! Още ли го държите при вас?

— Не, замина си преди малко.

— Какво? Знаеш ли кой го е проследил?

— Не, но си мисля, че е някой от твоите хора. Иначе едва ли щеше да ми се обадиш, нали така?

В гласа на Роли прозвучаха жлъчни нотки. Между оперативните работници и висшите офицери от отдела за сигурност не съществуваше особена симпатия.

— Точно така — просъска Муса — Но ти не знаеше, че ние сме го проследили, преди да ти се обадя, нали? А знаеш ли, че е имало и втора опашка?

— Не. Само че най-добре ще е да обсъдиш тези въпроси с моя шеф. Той беше тук и лично одобри операцията.

— Еймъс е там?

— Да, приятелю. Убеди ли се сега, че всичко е минало по нормалния ред?

Муса реши, че няма смисъл да влиза в спорове с един подчинен, който е действал с разрешението на шефа си.

— Има ли някакъв конкретен повод, който е накарал този пасивен агент да се събуди? — попита Муса.

— Да. Той ни предаде информация, с която до днес не разполагахме. Става дума за една терористична група, която планира акция тук, в Париж. Според него атентатът няма да е насочен към наши хора. Каза ни освен това, че в групата има някаква жена, която изпълнява ролята на свръзка и предава сведения на някого извън базата на терористите.

— Това ли е всичко? — процеди Муса през зъби.

— Доколкото разбирам, вие там, в страната на чудесата, сте ги знаели тези неща, но не сте счели за необходимо да сведете тази информация тук при нас, в реалния свят. Прав ли съм?

— Какви ги приказваш?

— Знаели сте, че тези типове действат под ръководството на Абу Набил и подготвят атентат срещу някакви палестински лидери, но…

— Абу Набил ли каза?

— Само недей да ми излизаш с версията, че не си знаел за неговото участие. Еймъс не изглеждаше изненадан. Не разбирам защо ти се изненадваш.

— Ще бъда честен с теб, Роли… — започна Муса.

— Сега пък започваш да се правиш на честен. Без такива номера. — Роли рязко повиши глас. — Стой настрана от мен и от моите хора. Ще ти съобщавам само това, което ми се струва важно за работата ти и толкова. Разбра ли?

— Ах ти, педераст долен. Ти даваш ли си сметка с кого разговаряш? — избухна Муса.

— Аз съм шеф на парижката централа. Подчинен съм пряко на Еймъс. При всичкото ми уважение към отговорния ти пост, мога само да ти кажа, че ти не знаеш нищо за предната линия. Никога не си бил оперативен офицер. Нямаш представа какво означава тази работа. Ще ти докладвам само това, което според мен трябва да знаеш. Ако искаш да научиш нещо повече, обръщай се към шефа ми. Момичето от терористичната група е дъщерята на Абу Набил. Казва се Надин. А сега виж какво, ако твоите хора са подхванали някаква операция във Франция, за която аз не съм бил уведомен предварително, ще ги издъня веднага щом ги открием. Тогава ще трябва сам да се разправяш с французите, защото и отделът за международни връзки няма да ти помогне.

— Роли — започна Муса, позеленял от яд, — в момента вършиш пълна глупост. Ти си идиот. Чули ме добре? Аз ще прибера всички мои хора в базата и ако утре ти се наложи да поставиш някакъв обект под наблюдение, ще трябва да повериш задачата на твоите безценни оперативни офицери.

— Не можеш да направиш такова нещо! „Мосад“ не е на баща ти!

— Ще видим дали не мога.

Муса тръшна телефона. Дежурният офицер стоеше безмълвен и неподвижен. Никога досега не беше виждал толкова безпардонна демонстрация на власт в „Мосад“. Муса го изгледа стръвнишки.

— Иди бързо долу в подземието и ми донеси проектите на всички, абсолютно всички операции, които се провеждат на територията на Франция. Недей да пропускаш тези, които са планирани за следващия месец. Искам да видя и молбите на другите централи за охраняващи групи. Искам освен това да съставите нов график, в който до второ нареждане няма да се включват групи за охрана на френска територия. Това не се отнася само за групата, която в момента следи терористите. Ще изготвиш писмо до всички централи, в което ще ги предупредиш в близко бъдеще да не очакват подкрепа от нас във Франция. Ще го обясниш с някои пробиви в сигурността на френска територия. Освен това на парижката централа ще се оказва помощ само с мое разрешение. Подчертавам, независимо за каква помощ става дума. Накрая ще изготвиш списък на всички операции по вербуване на агенти във Франция, в който участват екипи от нашия отдел. Ще ги уведомиш, че трябва да се изтеглят до второ нареждане.

— Но…

— Да съм ти искал мнението?

— Не.

— Действай тогава. Няма време за губене.

Младият офицер изчезна от стаята по същия внезапен начин, както се и появи. Муса удари с юмрук по масата и процеди през зъби:

— Мамка му!

После грабна слушалката и когато отсреща му отговориха, произнесе само една дума:

— Ром.

Само след няколко секунди долетя гласът на Аврам:

— Какво има?

— Изправени сме пред доста интересна ситуация. Има един играч, който се намира на лошо място по лошо време и не мога да си обясня присъствието му.

— Кажи за какво говориш?

— Става дума за действието, което се развива в Париж.

— Да?

— Ами, изглежда, че момичето, което е пристигнало от Бейрут, не е онова, за което си мислехме. Това момиче е дъщерята на Абу Набил.

— Това същият Абу Набил ли е?

— Така изглежда. Има няколко възможни версии, една от които е, че той самият ръководи операцията. Съмнявам се, че би използвал дъщеря си, но кой знае. Другата възможност е тя да действа без негово знание.

— Но това е още по-малко логично — отбеляза Аврам.

— Не знам какво да мисля. Ще наредя на Амир и на хората му да се заемат със случая. Засега обаче реших да затворя Франция за всякакви операции.

— Наистина ли смяташ, че е необходимо?

— Да, уверен съм. Всъщност вече издадох заповед.

— Сам ще си сърбаш попарата, ако нещо изгърми. Аз съм вън от играта.

— Знам. Искам обаче да поговорим, защото намирисвам нещо гнило…

— Тази вечер имам едно заседание, което ще продължи до късно, но утре сутринта може. Като дойда в управлението, ще ти се обадя.

След тези думи на шефа нямаше какво друго да се каже. Муса не искаше допълнително да усложнява положението. Той получи своето — началството не го смъмри за силовия подход към парижката централа. Той смяташе още малко да издуе мускулите си. Беше готов, ако трябва, да разнебити напълно централата. При това щеше да се погрижи да се разчуе.

Почти цялата нощ мина в подписване на писма и пренасочване на операции към други централи. Когато се увери, че е свършил с всички бумаги и заповедите му съвсем скоро ще се разпространят по целия свят, Муса реши, че е време да си почине. Оставаше да се свърши само още едно нещо.

Свърза се с шефа на отдела в „Шабак“, който отговаря за сигурността на израелските посолства по целия свят. Макар че го разбуди от дълбок сън, той обеща веднага да изпълни молбата на приятеля си.

Преди да се срещне с Аврам на другата сутрин, Муса искаше да изгледа всички видеозаписи на разговорите с новопробудения агент Гамил. Предоставиха му оригиналните касети и това му даде възможност не само да вижда от няколко различни ъгъла какво става в стаята, но и да чува какво се говори. Хората от охраната на посолството нямаха тази привилегия, защото разговорите с агентите трябваше да останат строго секретни.

В един момент Муса повика Амир, представи му част от последните събития и му нареди да насочи екипа на „Кидон“ към Париж.