Виктор Островски
Лъвът от Мосад (24)

XXIV

Членовете на групата се разтропаха из кухнята и Нейтън се пробуди. Смесеният аромат на кафе и бекон с яйца му действаше зле. Слепоочията му пулсираха. Снощи малко попрекали с холандския джин. Но пък нямаше никакви проблеми със заспиването.

След като взе душ и се избръсна, той си обу джинсите, облече една спортна риза и отиде в кухнята. Там го посрещнаха с огромна чаша кафе и солидна порция бекон с яйца. Вече се чувстваше по-добре.

— Уж сме в страната на херингата — каза един едър черноок трийсетгодишен мъж със северноафрикански акцент, — а са наблъскали хладилника с разни американски боклуци. Защо е така? Може ли някой да ми каже?

— Хайде стига — обади се червенокосата дама, която правеше още кафе. — Все се оплакваш. Да беше взел майка си да ти готви.

— Остави майка ми на мира. Макар че като си помисли човек, идеята никак не е лоша. Какво ще кажеш, Дов? Да вземем майка ми да ни готви, а? — ухили се той и сипа огромно количество захар в кафето си.

— Нещо ново, откакто си легнахме? — обърна се Нейтън към Дов.

— Не знам. Ти си човекът, който отговаря за комуникациите. Ние само изпълняваме заповеди.

— Правилно — каза Нейтън с иронична интонация и с пресилено забързана стъпка се отправи към телефона.

Набра номера чрез централата и почти незабавно чу гласа на Муса.

— Какво има?

— Обаждам се да разбера дали има нещо около пристигането на пакета.

— Не, засега няма нищо. Тези снимки ги искам тук веднага. Щом ги получиш, и се прибираш.

— Какво стана с възнаграждението, което иска агентът?

— Един човек от посолството ще ти предаде дипломатическо куфарче. Ще му платиш колкото ти поиска. Накарай го обаче да се подпише.

— Много щедър си станал. И кога ще го получа това куфарче?

— Човекът трябваше вече да е дошъл. Може да е минал по някакъв обиколен маршрут.

В този момент на вратата се позвъни и Нейтън се обърна към Дов:

— Ще отвориш ли?

После добави в слушалката:

— Мисля, че е той. Чакай малко. — Той погледна в коридора и видя човек с дипломатическо куфарче, когото Дов въведе в кухнята. — Той е. Добре, ще чакам да ми се обадиш.

— Дочуване — каза Муса и затвори.

Дов подаде куфарчето на Нейтън и го изгледа, очаквайки да получи някакво обяснение.

— Това е възнаграждението на агента, ако ми донесе каквото трябва — каза Нейтън.

— Защо и ние не получаваме такива възнаграждения? — попита Дов.

Всички се разсмяха.

— Иди да работиш при сирийците и ще започнат да ти плащат — каза Нейтън.

Смехът още повече се усили.

 

 

Нейтън качи куфарчето горе в спалнята си и заключи вратата. Отвори го и установи, че е пълно с американска валута — по груба преценка около триста и петдесет хиляди долара. Той реши, че за нищо на света няма да позволи да отидат на вятъра толкова много пари.

Първо прехвърли банкнотите в малкия си куфар, след което се зае да напълни дипломатическото куфарче с книги от библиотечката до леглото. После извади малкото флаконче лепило, което винаги носеше със себе си, и залепи няколко петдесетдоларови банкноти върху лист дебела черна хартия. С така приготвеното приспособление покри книгите. На пръв поглед човек би останал с впечатлението, че куфарчето е пълно с пари.

Ако събитията не се развиеха по очаквания от него начин, той щеше да даде парите на Секирата. Но в противен случай щеше да ги употреби за далеч по-смислени цели.

 

 

Късно същия следобед към 17,30 звънна телефонът. Изведнъж всички погледи се впериха в Нейтън, който играеше табла с червенокосата дама. Дов кимна и му подаде слушалката. Напрежението в стаята беше съвсем осезаемо.

— Ало?

— Хлапе?

— Да.

Гласът, който идваше от другия край, беше силно изкривен, но Нейтън разбра, че не е Муса. Обаждаха се от центъра за съобщения на отдела за секретни комуникации. Може би Марк, но не беше сигурно. Щом обаче човекът знаеше кодовото име на Нейтън и се беше свързал с този номер, нямаше повод за безпокойство.

— Твоят приятел се обади преди малко. Можеш да го намериш на телефон пет осем две осем едно девет. Повтарям. Пет осем две осем едно седем. Запомни ли го?

— Да, благодаря ти. Кога точно се обади?

— Преди около пет минути. Казах му, че си излязъл, но след десетина минути ще се върнеш и веднага ще го потърсиш.

— Чудесно. Ей сега ще му звънна.

Линията прекъсна рязко. Марк даде на Нейтън два различни номера. Първият беше шифрован, а вторият даваше ключ към шифъра. Нейтън бързо извърши разшифроването и се обърна към Дов.

— Ще се обадя след около пет минути. Ще му кажа, че ще го потърся пак след… колко? Примерно половин час. Колко време ще ви трябва?

— Да ги направим четиридесет и пет минути — каза Дов. Нейтън набра номера.

— Хотел „Бел Ер“. Добър ден.

— Мога ли да говоря с мистър Шаби?

— Един момент, моля.

Чу се позвъняване, после прещракване и Шаби вдигна телефона.

— Здрасти, как си?

Шаби моментално разпозна гласа.

— О, здравей, Бред. Ти как си?

Макар да употреби името Бред, което означаваше, че всичко е наред, Нейтън усети леко колебание в тона на арабина. Но не му оставаше нищо друго, освен да продължи играта.

— Аз съм добре, приятелю. А как вървят нещата при теб?

— Inshallah (слава на Аллаха), всичко е наред.

— Ще трябва да уредя някои дребни работи, преди да си уговорим среща, приятелю. Нека ти се обадя пак след около един час. Стой там и чакай да те потърся.

— Добре, добре, ya ahi (братко мой). Но ще доведеш със себе си и другия човек, нали?

— Да. И той ще дойде.

— Значи ще чакам да ми се обадиш.

— До скоро виждане — каза Нейтън и затвори.

После попита Дов:

— Имаш ли негова снимка?

— Да. Ще започнем да го следим веднага щом излезе от хотела — каза Дов и се обърна към хората си. — Хайде, тръгвайте! Ти отиваш в хотел „Бел Ер“ и го чакаш да се появи. Трябва да сме сигурни, че е чист, когато излезе. Всички знаете какво да правите.

Младежът, когото посочи, излезе без никакви въпроси. После през интервали от по няколко минути се изнизаха и останалите. Четвърт час по-късно в стаята останаха само Нейтън и Дов.

След още половин час се обади младежът, който излезе пръв, за да съобщи, че е заел позиция пред хотела. После звъннаха от ресторанта, за да потвърдят, че вътре вече има човек, а останалите са се разположили пред заведението.

— Е — каза Дов, затваряйки телефона, — можеш да се обадиш, на твоя приятел и да му кажеш да тръгва.

— А какво ще правим с военния аташе?

— Ще го вземем по пътя — отговори Дов. — Не се притеснявай, за всичко е помислено. Сега иди да донесеш парите, а останалото е моя грижа.

Нейтън изтича горе и се върна с дипломатическото куфарче. Отвори го леко и Дов надникна вътре:

— Мамка му мръсна! — възкликна той. Може ли човек да изкара толкова много пари с честен труд?

— Никога — отвърна Нейтън. — Хайде да се обадим.

Шаби доста се притесни, когато разбра, че срещата няма да се състои в хотел, а на друго място.

— Слушай — каза той, — какво става тук? Ще има ли среща или не?

— Естествено, че ще има — увери го Нейтън. — Искам да се срещнем в ресторанта на ъгъла между улиците „Хогевал“ и „Зеестрат“. Заведението е малко, но лесно ще го намериш. Най-добре вземи такси.

— Какви са тези работи? Защо не се срещнем в някой хотел, както винаги досега? Откъде се взе този ресторант? Да не би нещо да не е наред?

Гласът на Шаби звучеше все по-развълнувано.

— Какво става с теб, Шаби? Май че те хвана шубето. — Нейтън втвърди тона. — Какво значение има? Казах ти, че ще се срещнем в този ресторант, и толкова. Какъв е проблемът? Криеш ли нещо от мен?

След тези думи Нейтън направи пауза, за да предупреди Дов. Специално подготви този момент, за да не предизвика подозрение у арабина. Той закри слушалката с ръка и каза:

— Тази работа не ми харесва. Надушвам нещо гнило — После отново поднови разговора с Шаби — Ти знаеш, че няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Но ако спотайваш нещо, аз не отговарям за последствията.

Дов изглеждаше напрегнат и притеснен. Той направи знак на Нейтън да прекрати разговора, за да обсъдят нещата, но Нейтън очевидно беше решил, че не се налага.

— Имаш ли лист и химикал? — попита той Шаби.

— Да.

— Запиши си името на ресторанта. — Нейтън го продиктува буква по буква. — Готов ли си вече да тръгнеш?

— Да, излизам.

— Добре. До скоро.

— Доскоро — отвърна Шаби и затвори.

— Нещо не е наред — каза Нейтън, очевидно притеснен.

— Какво значи това? Нямате ли си кодова дума за подобни ситуации? Та това са съвсем елементарни правила!

— Дов, ще ми се тази ситуация да беше толкова проста, че да може да се разреши с една кодова дума.

— Тогава не ти остава нищо друго, освен да се срещнеш с него и да видиш на място как стоят работите. Така поне ще разбереш дали е чист.

— Има и една друга възможност — възрази Нейтън.

— Така ли? Каква е тя?

— Да отменим срещата. Тук има нещо подозрително. Всъщност точно това и ще направим. Виж, изтегли обратно хората си. Аз ще се обадя в ресторанта… — Изведнъж Нейтън улови втренчения поглед на Дов и млъкна. — Какво има, по дяволите? — попита той.

— Нищо, само че втората възможност не съществува. Муса нареди срещата да се състои на всяка цена. Именно така и ще стане. Хайде да тръгваме, че ни чака доста път, а времето напредва.

— Какво значи „Муса нареди“? Аз съм офицерът, който е пряко отговорен, за тази операция. Само аз решавам какви действия да се предприемат и ти много добре го знаеш. Щом съм казал, че срещата се отменя, няма какво повече да умуваме.

Нейтън се накани да вдигне слушалката.

— Аз обаче имам други заповеди — каза Дов. — И понеже са от необичайно естество, ми ги дадоха в писмена форма. Скрепени с подписа на Муса, крал на вселената и дясна ръка на бога. Той ме предупреди, че може да поискаш да отложиш срещата. Хайде сега да престанем да си мерим силите и да действаме.

Нейтън нямаше друг избор, освен да отиде на срещата. Щом беше предвидил желанието му да провали срещата, Муса очевидно го смяташе за внедрения агент. Нейтън се сети за това още когато прикрепиха към него група за охрана, но сега осъзна съвсем ясно, че Муса цели да изработи ситуация, при която снимките ще попаднат в ръцете му независимо от каквито и да било обстоятелства и независимо кой ще опере пешкира.

 

 

Дов паркира бялото ауди до една телефонна кабина, слезе бързо и отиде да се обади.

Кабината беше толкова близо до колата, че Нейтън чуваше думите на Муса. Неговите хора видели Шаби да излиза от хотела. Бил сам и взел такси точно според инструкциите на Нейтън. След излизането му не се случило нищо подозрително. Не потеглила никаква кола, не видели и никакви хора да си разменят знаци.

Един от членовете на групата вече беше тръгнал да вземе аташето. Дов и Нейтън щяха да го чакат на определено място. Нейтън щеше да се прехвърли в колата с аташето.

Няколко минути по-късно телефонът в кабината звънна. Обаждаше се човекът от групата, който следеше от разстояние таксито на Шаби. Той докладва, че няма опашка. Самото такси също било чисто. Не било специално подготвено. Човекът на Дов каза:

— Измих си колата и сега направо свети.

— Чудесно. Сега отиваш на онова място, за което говорихме, нали? — попита Дов и очевидно остана доволен от отговора. — До скоро — добави той и се обърна към Нейтън: — След малко пак ще се обадиш на твоя човек. Дай ми пет минути, за да могат моите хора да се подготвят.

— А проверихте ли ресторанта? — попита Нейтън.

— Пратил съм там човек, преди още да съобщиш на Шаби мястото на срещата. Сигурни сме, че там е чисто. Сега вече знаем, че и по пътя нямаше опашка.

Докато двамата говореха, Шаби седеше в ресторанта и чакаше. Той въобще не подозираше, че неугледният тип до телефона е поставен там, за да го наблюдава. Притесняваше го по-скоро една двойка, която влезе след него. Хората си бяха съвсем обикновени туристи.

— Добре — каза Дов, — време е да се обадиш на Шаби и да го пратиш пак да се поразходи.

Дов и хората му бяха сигурни, че арабинът не води след себе си опашка. Нейтън пък не се съмняваше, че някой следи агента му. Но как, по дяволите, го правеше? Системата можеше да се заобиколи само ако Шаби сътрудничеше на противника или ако го подслушваха от разстояние. Нейтън изтръпна. Това беше разковничето. У арабина имаше подслушвателно устройство.

Макар и да беше сигурен в това, Нейтън реши, че няма смисъл да го споделя с Дов, тъй като той беше превключил на автоматичен режим. За нищо на света не би променил плановете си. Та нали имаше заповед от самия бог?

Нейтън се обади в ресторанта от съседния телефон. След няколко сигнала отсреща отговори някакъв дрезгав глас.

— Говорите ли английски? — попита Нейтън, въпреки че знаеше отговора, понеже вече бяха проверили.

— Да, да. С какво мога да ви бъда полезен?

— Имах среща с един господин във вашия ресторант, но няма да мога да дойда. Бихте ли го повикали на телефона? Името му е Шаби, мистър Шаби.

Само след няколко секунди отсреща долетя учуденият глас на арабина:

— Ало? С кого говоря?

— Извинявай, но ще трябва да променим мястото на срещата.

— Какво? Но това е абсурдно.

— Ще ти обясня всичко, като се видим. Сега няма време. Моля те, слушай ме внимателно. Става дума за общата ни безопасност.

— И какво трябва да направя сега? — попита Шаби с уморен и напрегнат глас.

Здравата се е паникьосал, помисли си Нейтън. Какво ли замисляха? Кои бяха тези хора? Нейтън знаеше, че в момента е длъжен да се концентрира, и затова моментално изтри тези мисли от съзнанието си. Съсредоточи вниманието си върху листа, който държеше в ръката си. Вече беше започнал да чете маршрута до новото място, когато Шаби смотолеви нещо.

— Какво каза? — засече го Нейтън.

— Ами… всичко наред ли е? Никога преди не сме правили такива работи. Това е… това е…

— Всичко ще бъде точно. Просто ме слушай внимателно и след няколко минути ще се срещнем.

— Казвай.

— Веднага щом излезеш от ресторанта, свий наляво. На първата пресечка свиваш пак наляво и вървиш направо, докато стигнеш първата пресечка. На ъгъла ще видиш голямо здание, което прилича на замък. Там ще свиеш надясно и след две пресечки ще стигнеш до един светофар. Ще свиеш този път наляво. Аз ще те чакам в рибния ресторант на ъгъла. Повтарям отново.

Маршрутът беше съвсем прост, но групата за охрана вече беше заела позиция и щеше да се справи с евентуалните преследвачи. Нейтън затвори телефона и в този момент до тях спря едно сребристосиво БМВ 750. Отпред седяха двама от членовете на групата. На задната седалка се мъдреше напълно обърканият военен аташе. Дов каза на Нейтън:

— Тръгваш след малко. Чакам само да потвърдят от ресторанта, че Шаби не се е обадил на никого след разговора с теб. Тогава ти ще можеш да потеглиш, а аз ще съобщя в централата, че представлението започва.

Хората на Дов позвъниха след няколко секунди.

— Добре — кимна той, — всичко е чисто. Като стигнете там, ще изчакаш да получиш сигнал, че Шаби е пристигнал без опашка. — После се обърна към шофьора — Няма да им позволяваш да влизат, преди да сте получили сигнала.

— Слушам, сър! — отговори младежът и всички се разсмяха.

Дори изнервеният военен аташе си позволи лека усмивка. Нейтън се качи на задната седалка.

— Привет. Вие сте навярно бригаден генерал Джилбоа.

Двамата се здрависаха.

— Да — отвърна аташето. — А вие сте…

— Просто приятел — усмихна се Нейтън. — Какво значение има името?

Не след дълго беемвето спря на две преки от ресторанта. Шаби трябваше да се появи след пет минути. Засега нещата вървяха добре.

— Когато влезем в ресторанта — обърна се Нейтън към офицера, — просто ще си мълчите. Ако човекът, с когото ни предстои да се срещнем, ви попита нещо, няма да му отговаряте. Само ще се усмихвате. Ще се представите и друго няма да говорите. Ясно ли е?

— Да. Можете ли да ми кажете какво всъщност правя тук?

— Нямам право да ви обясня. Но както знаете, ние не можехме да действаме без вас и наистина ви благодарим за помощта, която се съгласихте да ни окажете.

На двайсетина метра от колата Нейтън забеляза най-младия член на групата. На пръв поглед той оправяше някакъв мотопед, но всъщност внимателно наблюдаваше една точка някъде надолу по улицата. Най-много след минута младежът се обърна към беемвето и леко пооправи с две ръце яката на ризата си. После отново клекна до мотопеда. Това беше сигналът, който очакваха.

Шофьорът нагласи страничното огледало с лявата си ръка и потегли. Стотина метра преди ресторанта каза на Нейтън:

— Ще ви чакаме тук. След малко момчето също ще дойде в ресторанта.

Говореше за младока с мотопеда, който изглеждаше на не повече от двайсет години.

— Ние също ще наблюдаваме мястото от всички посоки — продължи шофьорът. — Ако искате след края на срещата да заведете агента някъде другаде, ние ще ви откараме. Осигурили сме специална стая в един хотел.

— Добре. Но ако не искаме да се качим при вас, просто ще подминем колата, все едно не ви познаваме.

— Няма да стане. Задължително трябва да вземем бригадния генерал. Ако искате да се поразходите с агента, това си е ваша работа. Нас ни интересуват генералът и пакетът.

— Чудесно — каза Нейтън. — Ще се видим пак, като свършим.

— Ако възникнат някакви проблеми, всеки се спасява сам — напомни шофьорът.

— Нищо ново — обади се приятелят му на предната седалка и си запали цигара.

Нейтън и генералът слязоха от колата.

— Какви проблеми очаквате да възникнат?

Аташето, който беше почти цяла глава по-висок от Нейтън, се наведе леко, за да не би да го чуе някой наоколо.

— Вие сте военен човек. Знаете, че цял куп неща могат да се объркат. Ако знаех кои са тези неща, щях да внимавам да ги избягна. Но не всичко може да се предвиди, нали? — Двамата спряха пред входа на ресторанта. — Само спокойно. Мълчите си, и толкова.

Големият салон беше слабо осветен. Стените бяха облицовани е тъмно дърво. Цялата обстановка напомняше за морето. На няколко места висяха картини с позлатени рамки, които изобразяваха внушителни платноходи. От няколко масивни дървени греди се спускаха дебели въжета, на които висяха корабни фенери.

В заведението имаше трийсетина кръгли маси с бели жакардови покривки и похлупени със стъкленици свещи. Повечето маси бяха заети. Собствениците се разхождаха в ежедневен тоалет. Нейтън се обърна към оберкелнера.

— Искаме маса за трима. Мисля, че нашият приятел ни чака на бара.

— Веднага ще ви намеря маса, господине — кимна сервитьорът. — Барът е насам.

Те го последваха и влязоха в едно още по-тъмно, пълно с хора помещение. Полираният дървен бар заемаше цялата срещуположна стена. Някакъв джазов оркестър свиреше доста шумно парче.

Шаби беше на бара, но веднага щом ги забеляза, се запъти към Нейтън. Лицето му имаше сивкав оттенък. Нейтън ги представи един на друг и в този момент се появи оберкелнерът.

— Тук ли ще останете, или ще заемете масата оттатък?

— Покажете ни масата — каза Нейтън, който искаше да се махне от шумния бар.

Масата се намираше под една картина на огромен кораб в бурно море. Оберкелнерът раздаде по едно меню на всеки.

— Ей сега ще дойде сервитьорът — каза той и се върна на мястото си до вратата в другия край на големия салон.

— Донесе ли парите? — нервно попита Шаби.

— Чакай, закъде си се разбързал? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е точно.

От дребния арабин се лееше пот. Изглеждаше страшно притеснен. Постоянно поглеждаше към вратата над рамото на генерала. Нейтън беше сигурен, че агентът му очаква да стане нещо. Но какво? Напрежението между двамата беше съвсем осезаемо.

— Какъв е проблемът, Шаби? — притисна го Нейтън. — Ще ми обясниш ли какво става? Искал си да дойда с този човек. Ето че го доведох. Казал си, че ще ми предадеш някакви снимки. Дай да ги видим.

Шаби извади един малък пакет и го остави пред себе си на масата.

— Кой е този човек? — каза той и изгледа Джилбоа, сякаш го виждаше за първи път.

— Това е аташето, когото си искал да доведа. За бога, Шаби, нали преди малко ти го представих?

— Аз… не чух какво ми каза там вътре.

— Добре. Хайде сега, успокой се и ми кажи каква е цялата тази работа?

Шаби започна да диша учестено. Взе да се задъхва и не можеше да превъзмогне заекването.

— Х-х-вана ме някакъв ч-човек. М-мисля, че е н-немец, но н-не съм с-сигурен. Говореше д-добър английски. Сега изпълнявам н-неговите нареждания.

Предположението на Нейтън излезе вярно. Трябваше да се махнат оттук, докато е време. Той грабна пакета, дръпна Джилбоа и извика:

— Тръгваме веднага. СТАВАЙ!

Преди Нейтън да успее да се изправи, откъм главния вход се чу силен шум и няколко души в сиви униформи връхлетяха в салона. На лицата им се смееха абсолютно еднакви клоунски маски. Отначало всички ги гледаха стъписано. В следващия момент един от тях свали с кратък откос огромния полилей, който висеше в центъра на тавана. Разхвърчаха се хиляди парченца кристал. Тежкото тяло се стовари върху една маса и затисна няколко души. Собствениците се разпищяха. Настана суматоха. Всички се завтекоха към изхода. Тъпчеха се един друг в паническия стремеж да избягат от стрелбата.

Единият от нападателите, който стоеше до вратата, изстреля няколко куршума във въздуха и изкрещя:

— Лягай долу! Всички да легнат долу!

После пак натисна спусъка, но този път откосът, му не беше насочен във въздуха. Повечето хора се хвърлиха на пода. Куршумите покосиха няколко души. Една млада двойка продължаваше да тича. Маскираният терорист, който се беше насочил към бара, се обърна и стреля. Улучи ги в гърба малко преди да се доберат до вратата.

В същия момент друг от тези въоръжени типове посочи към масата на Нейтън, който тъкмо присядаше на пода.

— Ето там! — извика той и насочи автомата си към него.

Нейтън инстинктивно се залепи за земята, за да избегне пороя от куршуми, който надупчи стената зад него. Сега всички нападатели откриха огън и откосите им направиха на решето няколко души, които се бяха скрили под съседните маси. Всичко потъна в кръв и натрошени стъкла.

Шаби лежеше на пода до Нейтън и в очите му се четеше недвусмислен ужас. В първия миг Нейтън не осъзна, че гледа лицето на мъртвец с малка кървава дупка между веждите. Нападателите продължаваха да стрелят. От масите хвърчаха трески, куршумите се забиваха в стените и рикошираха по пода. Нейтън се опита да се вмъкне под масата и чу стенанията на Джилбоа. Генералът беше ранен на няколко места и бързо губеше кръв. Изведнъж всичко утихна. Стрелбата секна. Разнесоха се отчаяни викове за помощ.

Нейтън вдигна глава. Над него се бяха надвесили три маски. Един от клоуните държеше пакета, а друг дипломатическото куфарче.

— Кои сте вие? Какво искате? — попита Нейтън. Вместо отговор най-близкият терорист вкара нов пълнител в своя автомат „Узи“ и се прицели.

Това е краят, помисли си Нейтън. Какъв късмет! Да те убият с израелско оръжие, което е попаднало в ръцете на врага!

Той впери поглед право в очите на маскирания, сякаш го окуражаваше да стреля. Беше бесен, не изпитваше никакъв страх. Изпод масата се чу стон, терористът обърна дулото леко наляво и изпразни целия пълнител в тялото на Джилбоа. Нейтън изкрещя и сграбчи автомата.

Четвъртият нападател, който стоеше зад гърба на Нейтън, го удари в тила с дървена палка. Той изгуби съзнание.