Виктор Островски
Лъвът от Мосад (26)

XXVI

— Влизай, влизай.

Еймъс стана да въведе в стаята Ави. След като затвори вратата зад гърба му, натисна комутатора на разговорната уредба и нареди на секретарката си да не пуска никого при него.

Еймъс не беше в особено добро настроение, но се надяваше, че Ави ще го подобри, като хвърли някаква светлина върху събитията, които се разиграваха зад закрити врати, при положение че от години насам всички врати пред него бяха отворени. Ави, компютърен оператор от отдела за секретни комуникации, разполагаше с информация за някаква операция, която се провеждаше в Европа. Публична тайна беше, че я ръководи Муса, близък приятел на шефа. Докато протичаше в рамките на „Масада“, операцията не засягаше пряко Еймъс. Но след като загина цяла група за охрана и един агент, когото той считаше за свой подчинен, нещата се промениха драстично.

Той, Еймъс, шефът на най-важния отдел в „Мосад“ — оперативния — нямаше информация за хода на събитията. Държаха го в неведение. В „Мосад“ незнанието означаваше слабост и Еймъс не можеше да понесе подобен шамар.

Преди няколко часа му се обади Ави с новината, че е открил нещо, което може да го заинтересува.

— Дай сега да видим какво си ми приготвил.

Скоро щяха да местят Ави на чиновническа длъжност в лондонската централа. Просто Марк беше разбрал, че принадлежи към кликата на Еймъс и не искаше да държи такъв човек в отдела си. Но Еймъс се погрижи да му намери синекурна работа в Лондон. Той винаги полагаше грижи за протежетата си.

— Тъкмо обяснявах кодовете на файловете на онова хлапе, което ще ме замести, когато започна да постъпва информация за нещастието в Хага.

— Какво говориш? При вас идва само информация от земята на мъртвите, нали? Инцидентът с групата за охрана е станал в Европа. Защо ще минава през отдела за секретни комуникации?

— Точно там е въпросът. Информацията предаде един екип от „Кидон“, който е бил изпратен в Амстердам. Снели са ги от задача по наблюдение на някакъв обект в Гърция и са ги поставили в изчаквателна позиция в Амстердам. След покушението в Хага им поставиха задача да преследват някакъв внедрен агент. Така гласеше съобщението.

Еймъс застина и зяпна от учудване. Ави не знаеше как да реагира. Усещаше, че е направил голям удар, но не разбираше каква лична изгода би могъл да извлече от тази ситуация. Накрая Еймъс се подпря с ръце на бюрото и впери поглед в очите на Ави.

— Чакай сега да видим дали правилно съм те разбрал — каза той съвсем тихо. — В Амстердам е изпратен екип на „Кидон“ със задача да унищожи някакъв внедрен агент, така ли? Това ли беше всичко?

Еймъс се надяваше да удари шестица.

— Не, има още.

— Добре, казвай тогава. Не ме карай да ти вадя с ръжен думите от устата. Говори, момчето ми, говори.

— Ами очевидно внедреният агент е избягал и сега не знаят къде се намира. — Ави хвърли бърз поглед към Еймъс. — Муса не позволява на Марк да обяви „червен балтон“.

Това бяха кодовите думи, които биха въвлекли в издирването всички централи.

— Защо не му позволява?

— Не знам. Арик ми го каза.

— Чакай малко. Откъде-накъде Арик ще ти разправя такива неща? Аз мислех, че е човек на Марк.

— Така е, но мисля, че той надушва нещо не съвсем редно и гледа да се застрахова. Накрая винаги дребните риби сърбат попарата, която забъркват големите клечки.

— Така, така — ухили се Еймъс. — Давай нататък.

— Ами той ми каза, че в началото целта на операцията е била да се държат под наблюдение терористите в Гърция, за да не насочат удара си по нашите хора.

Еймъс не беше сигурен, че разбира какво говори Ави, но не даде да се разбере, че е така. С всяко следващо изречение от разказа на Ави картината все повече се изясняваше.

— Споменаха ли името на внедрения агент?

Еймъс затаи дъх. Не смееше дори да си помисли, че ще научи толкова много.

— Разбира се. Става дума за Нейтън от „Ал“.

— Хубав виц. — На Еймъс не му беше до шеги. Изведнъж пребледня. — Без малко да се хвана на въдицата ти, Ави, но… Нали не искаш да кажеш…

— Сериозно говоря. Нейтън е. Кълна се, че казвам истината.

— Кой друг знае за това?

— Само Марк, Муса, Арик и един тип от „Масада“, но не му знам името.

— На никой друг няма да разправяш тази история, нали?

В гласа на Еймъс прозвуча многозначително предупреждение.

— Защо ми е да я разправям?

— Браво. Усилията ти ще бъдат възнаградени. — Еймъс изпрати Ави до вратата с ръка върху рамото му. — Може тези дни да се видим в Лондон.

Еймъс затвори вратата и се върна при бюрото си. Този път ще му натрия носа на този кретен Муса, а също и на онзи мръсник Марк, мислеше си той. Значи не искат да има издирване. Но Еймъс щеше да им разиграе такова издирване, че нямаше дори да усетят какво става. Щеше да пипне този внедрен агент и така да си осигури директорския пост. Отдавна чакаше подобна благоприятна възможност.

Близкото бъдеще изплува в главата му с цялото си великолепие. Човекът на върха на пирамидата отстъпва пред силата и му предава цялата власт в „Мосад“. Денят наближаваше. Явно има Бог, помисли си той и се ухили цинично. После си запали цигара и се залови да обмисли по-нататъшните си действия. След няколко минути повика секретарката си.

— Отивам до академията. Ще се забавя около един час. Искам да ми намериш място за първия възможен полет до Лондон и да ми запазиш стая в хотел. Отмени всички срещи за днес и за утре. Прехвърли ги в графика за следващата седмица. Аха, още нещо. Обади се на жена ми и й кажи, че довечера няма да мога да отида на вечерята в дома на родителите й. Предай й, че ще й се обадя.

Няколко минути по-късно Еймъс излезе с колата си от портала на управлението и се отправи към Тел Авив. Трябваше да се обади по телефона от място, където не можеха да го подслушват. Времето наистина имаше значение, ако искаше пръв да се добере до Нейтън. Но, от друга страна, Еймъс разполагаше с повече средства от конкурентите си.

Той стигна в града и паркира колата си пред хотел „Клал“ точно зад централния киносалон. После отиде пеш до една жилищна сграда на няколко преки от паркинга. Влезе в един апартамент на втория етаж и се отправи директно към спалнята. Взе телефона и набра някакъв номер в Лондон. Отсреща отговориха след третия сигнал.

— Бих искал да предадете нещо на мистър Еджуърт — каза Еймъс. — Кажете му, че го е търсил Фред. Трябва да ми се обади спешно. Аз ще чакам.

— Веднага ще му предам, сър.

— Благодаря — каза Еймъс и затвори.

Много му харесваха тези англичани. Такива изискани маниери и всеки си знаеше мястото. Ситуацията в Израел беше коренно различна. Ето например случая с него самия — шеф на най-важния отдел в „Мосад“, една от най-влиятелните личности в страната, а всички се обръщаха към него на малко име. Ако вземеше да настоява за по-учтиво обръщение, щяха да го сметнат за сноб.

Когато Адмони беше директор, нещата бяха малко по-различни и вървяха към оправяне. Но после се появи този борсук Аврам и отново смъкна летвата. Доста неща ще се променят, като стана шеф, помисли си Еймъс. Беше уверен, че в този момент перспективите му са по-благоприятни отвсякога. Телефонът иззвъня. Еймъс грабна слушалката.

— Ало?

— Как си, приятелю? — попита Еджуърт.

— Добре съм — отвърна Еймъс, — но искам да обсъдим една работа. Свързана е с въпроса, по който говорихме при последната ни среща. Тук се случиха нови неща, за някои от които не бях осведомен. Сега имам нужда от помощта ти.

— Ако мога, с удоволствие ще ти помогна. Кога искаш да се срещнем?

— Ще дойда в Лондон утре сутринта.

— Утре имам няколко заседания в… Нали знаеш, че все съм зает? Но тази среща няма да е официална, нали?

— Разбира се, че няма да е официална.

— Затрупаха ме с доста работа напоследък, но… — Той замълча за малко. — Какво ще кажеш за 17,30 на обичайното място?

— До утре — каза Еймъс и затвори телефона.

После излезе от апартамента и се върна в кабинета си. Със сигурност можеше да разчита на Еджуърт. Англичанинът неведнъж му беше помагал през всичките тези години.