Виктор Островски
Лъвът от Мосад (15)

XV

Халим откара Назир и Хелън до западния терминал на летище „Хелиникон“. Назир настояваше да отидат с кола под наем, а не с такси. Макар че не разбираше какви са съображенията му, Халим предпочете да не го разпитва.

Назир му предаде парите според уговорката. Нарежданията за действията на групата, която трябваше да се събере в Гърция, бяха съвсем ясни. След като паркира колата, Халим слезе да помогне на Назир и Хелън за багажа. Днес виждаше тази жена за пръв път, но вече му беше ясно защо Назир е хлътнал по нея. Наистина си я биваше.

Самолетът им излиташе след по-малко от половин час. С тях щяха да пътуват група туристи от Хелзинки. Когато наближиха контролния пункт, Назим се обърна към Халим.

— Приятелю — каза той на английски със съзнанието, че летището не е най-доброто място за разговори на арабски, — няма защо да чакаш повече. Иди да се увериш, че всичко е наред. Довечера ще ти се обадя от хотела да проверя как вървят нещата.

— Оо — нацупи се Хелън, — довечера едва ли ще ти се иска да говориш с някого, скъпи. Нали обеща да ми покажеш какво можеш.

Тя се усмихна многозначително.

— Така е, бонбонче. — Той я хвана за ръката, а после се обърна към Халим и му намигна. — Не се притеснявай, ако не се обадя.

След като минаха през контролния пункт, Назир се насочи направо към вратата, през която щяха да ги пуснат към самолета. Не му се искаше да се задържа прекалено дълго изложен на показ, понеже беше стар познайник на някои тайни служби. Опитваше се да изглежда спокоен, докато чакаха пред вратата. Накрая тя се отвори и обявиха, че пасажерите могат да се качват. Един стюард пропусна първо някаква жена в инвалидна количка, а после и останалите се насочиха към самолета. Не след дълго вече стягаха коланите си.

— Не обичам да летя — тихо сподели Назир.

— Нямаш вид на страхливец — каза Хелън.

— Не съм казал, че ме е страх. Казах, че не обичам да летя.

Щом самолетът се отлепи от пистата и надписът „Пушенето забранено“ изгасна, Назир си запали цигара. Няколко минути по-късно той се отправи към тоалетната в задната част на малкия турбовитлов самолет. Промъкваше се с рамо напред по тясната пътечка между седалките и оглеждаше другите пасажери, повечето от които съзерцаваха красотите на Егейско море.

Малко преди да стигне до дъното на салона Назир забеляза трима души, чийто вид леко го обезпокои. Може би въобще не е важно, помисли си той, но тримата небръснати мъже, който си говореха на арабски и носеха фланелки с арабски надписи, не се качиха в Атина. Навярно просто са продължили транзитно, реши Назир. И все пак присъствието им го смущаваше. Усещаше, че ще направят някоя беля. На връщане спря да запали втора цигара и точно в този момент настана пълна суматоха. От двата края на салона се разнесоха писъци. Назир хвана ужасения поглед на Хелън и отначало помисли, че самолетът се е повредил. Дано само не се забием във водата, каза си той.

Вдигна глава, за да види какво става оттатък хората, които се бяха скупчили между седалките. В този момент съзря един от тримата съмнителни араби. Стоеше насред пътеката и държеше голям пистолет високо над главата си, за да могат всички да го видят. Крещеше нещо, но думите му се губеха сред виковете на пасажерите. После по разговорната уредба долетя мощен глас, който заповяда всички да си седнат по местата. Беше третият. Навярно се бе придвижил напред, докато Назир се намираше в тоалетната. Говореше на завален английски.

— Всички веднага да седнат. Без номера. Ако не слуша, ще умре. Сядай! Веднага!

Думите му оказаха очакваното въздействие. Тук-там се чуха ужасени вопли. Арабинът продължи:

— Ние сме братята на революцията и не искаме нарани вас, мирни хора. Ние искаме нашите братя свободни и имат пари да зареди с гориво революция на палестинския народ.

В салона се възцари тишина. Всички започнаха да разбират, че самолетът е отвлечен.

— Какво ще правим? — попита Хелън с треперещ глас.

— Нищо. Ще седим и ще се молим — изсъска Назир.

Останалите двама терористи тръгнаха бавно напред по пътеката. Насочваха оръжията си към различни хора. Третият отново се обади.

— Предайте паспорти на мои хора! Веднага! — изкрещя той.

Паспортите почти незабавно се озоваха в ръцете на пасажерите и двамата араби започнаха да ги събират. След края на тази операция водачът на групата пъхна пистолета в колана си и попита:

— Има ли израелци?

Не последва отговор.

Вратата на кабината беше отворена. Водачът на терористите държеше някакво въже, завързано за пилота. Той вдигна ръка, за да го покаже.

— Ако някой реши удари или бутне мен, аз пада на земята. Това издърпва — той посочи с поглед въжето — предпазител от граната. Цяла кабина отива на кино. Ако някой иска опита, да заповяда.

Усмивката му беше смразяваща.

В следващия момент той се появи с микрофон в ръката, обърна се назад и се провикна към пилота:

— Имаме ли връзка с израелците?

Отвътре дойде някакъв отговор, който Назир не успя да чуе. Терористът доближи микрофона до устата си и изкрещя:

— Чувате ли ме, еврейски боклуци? Говорят братята на революция. Обадете се.

Никакъв отговор. Той ги повика отново и след още няколко неуспешни опита реши да говори на арабски:

— Държим един самолет. Ще убием всички пасажери, ако не освободите нашите братя.

След тези думи той изчете списък от около двайсет имена.

— Кой сте вие? — дойде въпрос от земята.

— Радарът ви ще ме засече след малко. Сега ще наредя самолетът да завие на юг и след една минута ще ме видите.

Той извика нещо на пилота и самолетът рязко се наклони. При тази маневра терористът едва се задържа на крака и всички затаиха дъх в очакване да се случи най-лошото.

— Вървете по дяволите! — дойде отговорът. — Ние не преговаряме с отрепки като вас.

Водачът на групата очевидно побесня. Той се обърна към пасажерите и отново премина на английски:

— Имена, които прочета, отива отзад! Веднага!

Той прочете шест имена, като след всяко хвърляше по един паспорт на пода. Назир беше пети в списъка.

— Недей да отиваш. Стой си кротко — каза Хелън и го стисна за ръката.

— Тъй или иначе ще ме подберат. По-добре сам да отида. Когато стигна до края на салона, той застана от едната страна на тоалетната, а четиримата пред него бяха от другата страна заедно с двамата терористи. Той не виждаше сънародниците си, но започваше да се досеща какво са наумили. Водачът на групата отново се обърна на арабски към контролния център на земята:

— Ще ви пращам по едно подаръче от небето на всеки три минути. Започваме точно след три минути. Няма да ви се обаждам пак. Когато поискате да спра да разтоварвам, вие ще ми се обадите.

После пак на арабски нареди на помощниците си:

— Почвайте да ги пускате.

Назир усети, че му премалява. Всичката кръв нахлу в главата му, а коленете му се подкосиха. Той беше навярно единственият пасажер, който знае арабски и разбира какво предстои.

Без предупреждение единият от терористите рязко отвори задната врата. Самолетът се олюля и отново се разнесоха писъци. Този път водачът едва ги потуши. В следващия момент изгаснаха лампите. Няколко чанти паднаха от етажерките и се стовариха върху главите на пътниците. От дъното на салона долетя вик, който прерасна в неистов писък. Назир се озърна и видя как първият нещастник полита надолу. Човекът направи отчаян опит да се задържи за корпуса, но получи ритник в пищяла и изчезна. Тогава терористът се обърна към втория в редицата и насочи пистолета си в главата му.

— Ако не шаваш, няма да те ритам — каза той, надвиквайки воя на вятъра.

После погледна часовника си и добави:

— След две минути пускаме следващия.

Назир разбра, че скоро ще дойде неговият ред. Целият трепереше, беше облян в пот, повръщаше му се, едва се сдържаше да не напълни гащите. Опита се да отвори тоалетната. За миг му мина през ум, че може да се скрие вътре, но вратата беше заключена. В отчаянието си той започна да блъска по нея с юмрук. Единият от терористите го чу и се приближи до него. Насочи късото дуло на автоматичната си пушка в слепоочието му и извика:

— Какво намислил? Ти излизаш оттам.

Терористът посочи отворената врата и се разсмя.

— И аз съм палестинец като вас! — изкрещя Назир на арабски. — Аз също се боря за свободата на нашата земя.

— Я млъквай, копеле такова! Ей сега ще я целунеш тази земя. Давай! — подкани той приятеля си до вратата.

Вторият нещастник беше получил удар по главата и лежеше по корем до отворената врата.

— Чуй ме какво ще ти кажа! — извика Назир с все глас. — Изслушай ме, моля те! Точно сега подготвяме…

Той падна на колене и прегърна краката на сънародника си. Пасажерът до вратата плачеше и молеше за милост, съзнавайки каква ще бъде участта му.

Терористите започнаха да подреждат други хора зад Назир. Той се разплака. Не успя повече да се сдържи и напълни гащите. А когато човекът полетя през вратата, той се разтрепера неудържимо.

Страхът обаче му помогна да се окопити. Той избута хората зад себе си и се затича към кабината. Съпровождаха го писъците на пасажерите. Почти беше стигнал до водача на групата, когато вторият терорист го сграбчи за яката и го събори в краката на шефа си. Назир успя да събере сили и с устремени нагоре очи започна да се моли за живота си.

— Защо трябва да ти вярвам? — спокойно попита терористът.

Назир полагаше усилия да се съвземе. Шокът от относителната тишина в предната част на салона го вцепени допълнително.

— Откъде да знам, че не си от онези предатели, които ни продават, за да сключат мир с ционистките говеда?

Назир осъзна, че това е единственият му шанс да си спаси живота. Човекът беше готов да му повярва, но му трябваха доказателства. И той щеше да иска същото, ако ролите бяха сменени.

— Аз участвам в акция, която вече се подготвя — изломоти Назир. — Всичко, всичко ще ти кажа. После можеш да провериш. Изслушай ме, моля те.

Водачът на терористите му даде знак да продължи и той говори без прекъсване цели петнайсет минути. Изложи плана на операцията и обясни докъде е стигнала подготовката. Целта на акцията била да се унищожат именно предателите, за които говореше сънародникът му. Неговата терористична група трябвало да отстрани умерените палестинци преди започването на нов решителен кръг от мирните преговори.

Назир се взираше в лицето на другия с надеждата да открие някакъв знак, че му вярват. Той си даваше сметка, че принадлежността му към определена освободителна организация едва ли значеше много за членовете на друга фракция, но се молеше да е така.

Изведнъж по радиото долетя глас. Обаждаха се очевидно от контролната кула на израелското летище „Бен Гурион“.

— Спрете да хвърляте пасажерите. Готови сме да преговаряме. Повтарям. Готови сме да преговаряме.

Водачът на терористите направи знак на хората си да прекратят екзекуциите и да затворят вратата. После се наведе над Назир.

— Хайде, приятелю — каза той и му помогна да се изправи, иди в тоалетната да се измиеш. Страшно миришеш.

Щом Назир влезе в тоалетната, водачът на похитителите се вмъкна в кабината. Той се обърна към човека, който седеше на мястото на помощник-пилота, и каза:

— Е, Нейтън, видя ли, че като напълни гащите, изведнъж проговори? Научи ли всичко, което искаше?

Йегал повдигна вежди и се усмихна.

— От малкото, което твоят човек ми е превел досега, мога да кажа, че научихме повече, отколкото очаквахме — отговори Нейтън на съучастника си в тази конспирация.

— Нали ти казах, че нищо не може да се сравни с истинския страх?

— Къде е той?

— В тоалетната. Като излезе след малко, ще му сложим усмирителна риза, за да не се нарани.

— Я ми кажи как успяхте да пребоядисате този самолет толкова бързо?

— Заслугата не е моя. Направи го твоят приятел Муса. Смъкна го направо от Олимп. Без малко да ударим на камък след кацането. Приятелят ми от гръцките контролни служби закъсня за работа и се наложи да се оправяме едва ли не сами при смяната на изходите.

Нейтън кимна и си запали цигара.

— Като му сложите ризата, ми се обадете. Искам да дойда в салона да благодаря на всички тези хора, които за пръв и навярно за последен път дадоха своя принос в една опасна акция на „Мосад“.

— Какви са те?

— Секретарки и служители от няколко наши централи в Европа. Въобще не се наложи да ги убеждаваме да участват.

— Е, прекрасно се справиха.

— А какви бяха хората, които изхвърлихте навън?

— Добре го бяхме измислили, нали? Те са мои приятели от парашутистите. Оборудвахме ги със специални скрити парашути, каквито използват каскадьорите. Само да ги беше видял. Страхотни бяха!

— Между другото, той спомена ли нещо за някакво момиче, което трябва да пристигне от Ливан, за да координира действията им?

— Да, само че какво по-точно те интересува?

— Искам да знам паролата, с която ще я посрещнат.

— Ще видя какво може да се направи — каза Йегал и се отправи към тоалетната.

С цялата тази информация и със зашеметения Назир, който лежеше в усмирителната си риза в задната част на микробуса, те се придвижиха бързо от съседната на летище „Бен Гурион“ военна база до сградата на „Кидон“. Едва когато влязоха вътре, Нейтън се изправи лице в лице с Назир. Без да е психолог, той разбра, че нервите на арабина са абсолютно съсипани. Очите му светеха и му придаваха изражение на човек, който е толкова замаян от някаква ужасяваща сцена, че не може дори да премигне. При тези обстоятелства нямаше смисъл да го разпитва, а всъщност не се и налагаше. Колкото по-скоро го пратеха на острова, толкова по-добре. Един от бойците се беше регистрирал на името на Назир, след като предварително го дегизираха да изглежда като него. Той пристигна на острова с действителния полет, който човекът на Йегал на атинското летище беше отклонил през друг изход.

След като се озовеше на острова, Назир щеше да се удави при гмуркане. Един турист щеше да намери трупа му и да уведоми полицията. В този момент Хелън щеше да позвъни на Халим, за да му каже, че Назир е мъртъв и тя не знае какво да прави. Щеше да го помоли да дойде на острова или да намери човек, който ще се погрижи за трупа на приятеля му. След този разговор тя щеше да си замине и да излезе извън кадър.

Направиха снимки на Назир и му взеха отпечатъци от пръстите. Йегал се опита да измъкне още нещо от него, макар и да знаеше, че са изцедили всичката информация. Щеше му се да попълни някои дупки в други разследвания, но нищо не се получи. Назир беше в шоково състояние и нямаше да проговори. Време му беше да си довърши почивката на острова.

Нейтън беше доволен, че този етап от операцията приключи, въпреки че той не разкри внедрения агент. Сега топката беше в половината на Муса. Нейтън си представяше, че остава да се види какво им е приготвил Секирата и с това неговото участие в тази афера се изчерпваше. Искаше му се да се върне към обичайната си работа на предната линия, където се вербуват агенти.

Освен това имаше да ползва повече от две седмици годишен отпуск. Ситуацията с терористите, общо взето, се изясни и Нейтън се надяваше, че ще може да се измъкне. Последната му задача беше да опише всичко в подробен доклад до Муса и той моментално се залови с него.