Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lion of Judah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop
Корекция и форматиране
yoda

Издание:

Виктор Островски. Лъвът „Мосад“

Първо издание

Превод: Любомир Терзиев

Библиотечно оформление и корица: Тандем G

ИК „Атика“ — София, 1993 г.

Набор и печат: „Образование и наука“ ЕАД

Формат: 32/84/108

История

  1. — Добавяне

XVII

Вашингтон

20-ти септември, 10,45 часа

След като пристигна във Вашингтон с ежедневния полет от „Ла Гуардия“, Нейтън избра за място на срещата с приятеля си хотел „Шератон“. Той прекара нощта в хотела, който се намираше от другата страна на улицата — „Омни Шорхем“. И двата хотела бяха големи, със солидна клиентела, дискретно сгушени сред пищна зеленина, далеч от човешкото гъмжило.

Тази сутрин Нейтън се чувстваше ободрен. Дългото пътуване го беше изтощило и спа като заклан. Времето беше слънчево и топло. Той прекоси краткото разстояние до „Шератон“ с цигара в уста. Спортно облечен, влезе в изисканото фоайе и седна да чака приятеля си. Вътре имаше стълпотворение от млади гости на хотела, които очевидно отиваха да играят тенис и ходеха насам-натам с разноцветните си сакове. От мястото на Нейтън прекрасно се виждаха спиращите таксита.

Точно в 11,00 Сид слезе от едно такси. Като швейцарски часовник е, помисли си Нейтън. Той дълбоко уважаваше този човек, макар че двамата не винаги се разбираха. Сид задължително представяше нещата такива, каквито са и оставяше читателите сами да си вадят заключения. За разлика от много други журналисти той никога не изопачаваше фактите, за да постигне някаква собствена дребна цел. След като се увери, че никой не следи Сид, Нейтън се приближи до него.

— Охо! — възкликна Сид, усмихна се и здраво стисна ръката на Нейтън. — Здравей, момчето ми. Как се отнася светът към моя юнак?

Сид наближаваше шейсетте. Беше среден на ръст, набит. Сребристобялата коса контрастираше със загорялото му лице.

— По същия начин, както и той се отнася към света — каза Нейтън, давайки готовия си отговор на въпроса, който Сид винаги задаваше.

— Добре, казвай какво има.

Сид винаги бързаше.

— Спокойно, приятелю — каза Нейтън. — Дай да си вземем нещо за хапване и ще ти разкажа всичко. Научи се да разпускаш.

— Животът е прекалено кратък. Като се изниже, не можеш да го повториш. Да не би пък да си научил нещо, което не знам?

— Не — усмихна се Нейтън.

Сид излъчваше, някаква стабилност, която караше хората да се чувстват добре. Двамата прекосиха фоайето и излязоха на двора, където беше откритият ресторант на хотела. Масите бяха заети от участниците в някакъв конгрес по компютърно програмиране, които говореха доста шумно. Нейтън постоянно трябваше да се навежда напред, за да може Сид да го чува. След като си поръчаха огромни, богато гарнирани хамбургери и по една бира, Нейтън премина към същността на разговора.

— Имам нужда от помощта ти, Сид — каза той. — Няма към кого друг да се обърна.

— Добре, за какво става дума? Знаеш, че ако мога, ще ти помогна.

— Първо трябва да стане ясно, че няма да можеш да публикуваш нещата, които ще ти разкажа. Ти имаш връзки, които могат да ми помогнат. Ето това искам в момента от теб.

— И какво ще получа в замяна?

— Ще разбереш. Всъщност, независимо дали ще ми помогнеш, съм готов да ти разкажа една друга страхотна история. Но трябва първо да ми обещаеш, че няма да публикуваш това, което сега ще обсъждаме.

— А имам ли друг избор?

— Разбира се. Можеш да кажеш „не“ и тогава ще чуеш от мен нещо, което можеш да използваш. Другата тема въобще няма да я зачекваме и ще се разделим по живо, по здраво.

— Тази история, която няма да мога да публикувам… Мога ли да стигна до нея сам или чрез някакъв друг източник?

— В никакъв случай. Можеш да ми вярваш.

— Е, добре — усмихна се Сид. — Обещавам, че няма да я публикувам.

— Чудесно. Искам от теб да ме свържеш с някой палестинец, на когото имаш доверие и който би поел определени рискове в името на народа си.

— Какви ги приказваш? Откъде мога да имам такава връзка? Аз съм просто един вестникар от доброто старо време.

— Хайде, Сид, не ме будалкай. Не би могъл да напишеш тези статии за войната в Ливан зад бюрото си в центъра на Вашингтон. А със сигурност знам че по онова време не си ходил в Ливан. Тъй че не ми ги пробутвай тия.

— Откъде знаеш, че не съм черпил информация от твоите колеги?

— Знам, защото ти си в черния списък на „Мосад“ и никой от тях не би разговарял с теб. Виж какво, нямам време за дребни игрички. Ще ми помогнеш ли, Сид?

— Какво ти става, по дяволите? Аз съм човекът, който обикновено няма време. Да речем, че те свържа с някого — той сниши глас, — как мога да бъда сигурен, че този човек няма да попадне на разпит при Муса Садер като шейх Обаид и стария Вануну?

— Можеш — моментално отговори Нейтън, — защото в момента работя извън рамките на организацията. Самият факт, че седя тук с теб, може да ми съсипе живота. Не съм тръгнал да залавям някакъв нещастен палестинец с евтини трикове. Тази работа мога и сам да я свърша. Повече не мога да ти кажа.

— Навярно си даваш сметка, че човекът, с когото бих те свързал, ще иска да знае повече.

— Сигурно. Само че на него информацията ще му е нужна, за да ми помогне. Ти я искаш за други цели.

— Какво те кара да мислиш, че дори и да те свържа с него, човекът ще е готов да ти помогне? Та ти си му враг. Да не би напоследък да си преминал в другия лагер? Това вече би било страхотен сюжет — изкиска се Сид.

— Страшен майтап. — Нейтън започваше да се изнервя. — Не мога никого да насилвам да работи с мен, но ако той вярва в мирното разрешение на онзи гаден конфликт, съм почти убеден, че ще ми помогне. Трябва ми човек с именно такива убеждения.

— Да не би да искаш да кажеш, че знаеш как да прекратиш кръвопролитията в Близкия изток?

— Не. Но мога да предотвратя едно страшно посегателство върху мирния процес. Подривният план е вече в ход и аз установих, че никой не желае да го спре. Ако не прекратим кръвопролитията в онзи регион, един ден ще се прехвърлят и тук. За бога, Сид, не ми задавай други въпроси. Просто ми кажи, ще ми помогнеш ли или не?

— Добре, добре. Ще завъртя няколко телефона довечера. Утре сутринта може би ще имам новини за теб. Това устройва ли те?

— Благодаря ти. Устройва ме идеално.

— Не бързай да ми благодариш. Още нищо не съм направил. Кажи сега каква история си ми приготвил.

— Хайде да се преместим в моята стая — предложи Нейтън. — Тук ще ни се изкривят вратовете.

— Къде си отседнал? — попита Сид.

— В „Омни“. Ако минем през задния изход, само пресичаме улицата и сме там.

Двамата си допиха бирите и на излизане Нейтън плати сметката.

— Да вървим — каза той. — Тази история наистина ще ти хареса, приятелю.

 

 

След като се настаниха удобно до прозореца, който гледаше към басейна на хотел „Омни“, Нейтън си запали цигара. Сид отвори големия си жълт бележник и извади дебела черна писалка, за която обичаше да казва, че му служи вярно, откакто е измислено мастилото. За разлика от младото поколение репортери той никога не използваше магнетофон. Нейтън започна разказа си веднага.

— Няколко дни преди подписването на кемпдейвидското споразумение[1] президентът Садат изразил нежеланието си да приеме факта, че палестинският проблем не е намерил ясно разрешение в мирния договор.

Нейтън се изправи, застана до големия прозорец, дръпна леко пердетата и се загледа в плуващите в басейна хора. После продължи:

— Садат поискал да се конкретизират и да се обвържат със срокове стъпките по признаването автономията на Палестина, предвидени в резолюции 242 и 338 на ООН. Премиерът Бегин настоявал въпросът със статута на териториите да се остави открит. За Садат това означавало предателство спрямо палестинския народ. Не бил съгласен и с израелското искане Египет да гарантира, че ще снабдява Израел с петрол на приемливи цени в замяна на петролните рафинерии, които ние им върнахме. Но по този въпрос бил готов да отстъпи. С приближаването на церемонията по подписването президентът Картър все по-настойчиво притискал Садат да приеме документите без промени. На 14 март 1979 двамата провели разговор на четири очи.

— На четири какво? — попита Сид.

— На четири очи. В Израел използваме този израз, когато двама души се срещат насаме. Та значи на четири очи. Разбираш ли?

— Да, да. Давай нататък.

— Така, на тази среща двамата ръководители сключили сделка. Картър убедил Садат, че става дума за временна ситуация и подписването на договора е абсолютно наложително. Обещал му, че след като го преизберат ще прокара нужното разрешение на палестинския въпрос. Уверил Садат, че ще настоява за трайно и цялостно разрешение, което не подлежи на различни интерпретации. Всичко това обвързано с конкретни срокове във времето. Тъй че в по-далечна перспектива договорът щял да помогне на палестинците, а не да ги предаде, както си мислел Садат. След като получил това обещание в отсъствието на всякакви свидетели, Садат се съгласил да подпише. Тогава президентът Картър се обадил на Менахем Бегин от летището в Кайро и му казал, че всичко е уредено. Още същия ден Бегин уведомил кабинета си за този разговор.

— Чакай, спри малко — каза Сид и поклати глава. — Щом срещата е била на четири очи, ти откъде знаеш какво са си говорили?

Нейтън отмести поглед от прозореца и се обърна с лице към Сид.

— След като излязъл от срещата, Садат се доверил на тогавашния си министър-председател Мустафа Чалил, а също и на един друг министър, който твърдо се противопоставял на мирния процес. Премиерът се изненадал, че Садат не е поискал писмено потвърждение от Картър, но президентът му казал, че вярва на Джими. Другият министър, който преди няколко години се хвърли от прозореца на една висока сграда в Кайро, предал информацията на своя оперативен офицер от „Мосад“.

— Какво значи това?

— Какво точно не ти е ясно?

— Преди малко ми каза, че този министър бил противник на мирния процес. А сега твърдиш, че е бил израелски шпионин, така ли?

— Точно така, Сид. Правилно си разбрал. Същият този министър изпрати онова предупреждение, което се забави по пътя и не пристигна навреме. В него се съдържаше точният план на войната Йом Кипур[2] през 1973 г. За да не го заподозрат, му беше наредено да се противопоставя на преговорите с Израел. След като застана на тази позиция, получи още по-свободен достъп до всякаква информация.

— Добре, сега ми е ясно. Давай нататък.

— И тъй, поради компромиса с Картър и давайки си сметка, че Бегин няма никакво намерение да работи за справедливо разрешение на палестинския въпрос, Садат не се съгласил да приеме Бегин в Кайро и отказал да отиде в Ерусалим. Затова споразумението беше подписано във Вашингтон. Няколко дни след церемонията Бегин научил за обещанието, което Картър е дал на Садат.

— Тук нещо куца. — Сид потропваше с писалката по бележника си. — Защо тази информация е стигнала до него толкова късно?

— Египетският министър се срещал с оперативния си офицер по строго определен график. По онова време поредната среща била планирана за дата, след подписването. Щом информацията постъпила, незабавно била предадена на министър-председателя. Бегин, който вече съжалявал, че е отстъпил земя за мир, страшно се ядосал на Картър. Той се опасявал, че американският президент ще изпълни обещанието си и това ще струва още земя на Израел. Затова повикал Ицках Хофи, тогавашния шеф на „Мосад“, и му казал: „Картър не бива да бъде преизбран. Касае се за националната ни сигурност.“

— Дал ли му е някакви конкретни нареждания?

— Доколкото знам, не. По мои сведения му е казал да направи каквото може, за да осуети преизбирането на Картър, без, разбира се, да го убива.

— Хайде сега! — Сид махна с ръка и изпусна бележника си на земята. — Само не ми разправяй, че еврейските тайни служби биха убили президента на Съединените щати.

Нейтън се усмихна мрачно:

— Ако се задействат съответните канали, „Мосад“ може да убие всекиго. Всъщност навярно биха елиминирали Картър, ако изрично не им бяха забранили.

— Трудно ми е да го повярвам.

Сид вдигна бележника си от земята и попита:

— А ти откъде ги знаеш тези работи? По онова време си бил младши офицер в морската пехота. Всички тези сведения са строго секретни.

— „Мосад“ прилича на куха стоманена топка — каза Нейтън и се усмихна. — Навън нищо не излиза, но вътре няма никакви тайни. Ако има някакво сито, то се отнася до тактическата информация за конкретни операции. Стратегическите ходове са широко известни. Та значи по онова време „Мосад“ бил замесен в една оръжейна сделка с иранците. Иран вече имал доста крупен дълг към Израел, натрупан от неизплатени суми за различни строителни обекти, както и за невероятно количество азбест, изразходвано за козирки на балкони. Всичко това по времето на аятолах Хомейни. Говоря за дълга. Тогава в Израел бил изработен план да се настоява за авансово плащане на оръжията и когато иранците платят, да им бъде заявено, че сумата покрива дълга им и че ако искат да си получат оръжията, ще трябва да внесат още пари.

Нейтън запали втора цигара и започна да крачи из стаята.

— Кой е ръководел тази операция?

— Още не е било операция, а само план, защото всички опити да влязат във връзка с иранците пропадали. Те отказвали да преговарят с Израел. След неколкоседмична работа върху плана някой в управлението на „Мосад“ случайно видял една телевизионна реклама за американските избори, в която някакъв актьор се правел на говорителя на Конгреса Тип О’Нийл. Това навело нашите хора на мисълта да изиграят ролята на американци, които искат да сключат сделка с иранците. Нашите тайни служби знаели, че, в момента текат разговори между пратеници на Картър и някакви иранци във Франция. Целта на тези разговори била да се освободят американските заложници. Нямало смисъл нашите хора да преговарят за същото. Затова решили да ги представят за сътрудници на Рейгън, които целят заложниците да не бъдат освободени. Понеже Рейгън все още не бил президент, щял да му е нужен посредник при доставката на оръжията. Тази роля била отредена на Израел, който трябвало да изпълни поръчката от неприкосновените си запаси, а после с получените пари щял да попълни изпразнените си арсенали. По думите на един служител на „Мосад“, с един куршум три заека плюс още един вързан заек в гората. Уилям Кейси, ръководителят на предизборния щаб на Рейгън, се намирал в този момент на кратко посещение в Лондон. Тази подробност великолепно се вписвала в плана. Кейси бил поканен на гости на един богат евреин, който сътрудничел на „Мосад“. Там му обещали значителна финансова подкрепа за кампанията на Рейгън, ако се съгласи да присъства на неофициална среща с друг богат евреин, който имал вила в покрайнините на Рим. Докато Кейси бил във вилата, един негов двойник осъществил две срещи с иранците. Двойникът не бил съвсем съвършен — Нейтън се усмихна, — но колко хора по онова време били виждали Кейси отблизо? Първата среща се състояла в Мадрид, а втората в Барселона, където „Кейси“ поставил началото на разговорите, които продължили и след неговото отпътуване, но уж под неговата егида. Така била сключена оръжейната сделка. „Американците“ казали, че нямат достъп до замразените авоари на Иран, тъй като още не са на власт, и затова се налагало иранците да платят предварително. Освен това трябвало да се обвържат с обещанието, че няма да освободят заложниците преди изборите. Това на практика осуетявало преизбирането на Картър.

— Но това е тъй наречената октомврийска изненада, обърната с главата надолу!

Сид се беше отпуснал назад в креслото, замислено търкаше брадичката си и гледаше леко навъсено.

— Изненада, и то каква! — Нейтън отново седна срещу събеседника си. — Това са истинските събития и затова американците и досега се чудят какво точно се е случило. А от друга страна, няколко висши ирански чиновници са готови да се закълнат в Корана, че са преговаряли с американците. И това е вярно, само че са се срещнали е израелци, които са се представяли за американци.

— Добре, но как да докажа всичко това?

— Не съм ти обещавал, че ще чуеш лесна за доказване история. Разказах ти какво се е случило. Сега мога да ти дам името на човека, в чиято вила е гостувал Кейси. Оттам нататък ти поемаш нещата. И не забравяй — Нейтън направи пауза и изгледа Сид право в очите — ти си единственият, който знае какво се е случило в действителност.

— А какви са тези истории около Буш?

— Мисля, че Буш не е бил сред любимците на тогавашния министър-председател Шамир, нито пък в „Мосад“ са го обичали.

— Колкото повече прехвърлям фактите, толкова по-смислена ми се струва твоята версия. — Очите на Сид светнаха. — Няма ли все пак да ми кажеш защо искаш да се свържеш с този палестинец?

— В никакъв случай.

— Добре. Сега отивам в кабинета си и ще се обадя на някои места. Между другото ще трябва да ти търся хора в Ливан.

— Нямаш ли предвид някого тук или в Европа?

— Имам, но как биха могли да ти помогнат, ако не са в Близкия изток?

— Престани да мислиш като журналист, Сид. На мен не ми трябват връзките на човека, а самият човек.

— В такъв случай може някой тукашен да свърши работа. Защо не се чакаме в пет часа долу в бара? Аз ще се опитам да измисля нещо.

Без да задава повече въпроси, Нейтън стисна ръката на приятеля си и двамата се разделиха. Ако Сид успееше да го свърже с подходящ човек, планът на Нейтън може би щеше да се задвижи. Но въпреки това той се чувстваше по-сам от когато и да било.

 

 

В 16,50 Нейтън беше седнал на една маса в дъното на бара и очакваше Сид.

— Задачата е изпълнена — каза Сид и се настани до него.

— Значи успя да намериш човека, който ни трябва, така ли?

— Да. В седем часа ще ни чака в бара на „Шератон“. Бързо действам, нали?

— Светкавично. Искаш ли сега да вечеряме? Тъкмо ще ми разкажеш малко повече за човека.

— Друга ни беше уговорката, Нейтън. Вечерята си е вечеря. Но аз ти обещах да те свържа, не и да ти давам информация за моя човек. Той знае само откъслечни неща за теб и се съгласи да дойде да те изслуша. Без да се обвързва с обещания естествено. Както разбираш, нямам право да го поставя в неизгодно положение спрямо теб. Ще ти кажа само, че е палестинец, който е живял в Ливан. Изселил се е по време на израелското нападение през 1982. Ако искаш да знаеш повече, ще трябва него да питаш.

— Има логика — съгласи се Нейтън.

Половин час по-късно двамата седнаха в едно съседно бистро. Храната беше добра, а разговорът безкрайно приятен. Нейтън всъщност отдавна не беше разговарял за световния ред с човек, който няма нищо общо с „Мосад“. В този момент за него беше изключително важно да чуе една нова гледна точка, тъй като му вдъхваше увереност, че разсъждава в правилна посока.

Малко след седем Сид и Нейтън отидоха в „Шератон“ и се качиха в бара. Избраха си една маса с добър изглед към фоайето.

— Само ще те представя на Ибрахим и изчезвам — каза Сид, леко изнервен.

— Защо бързаш?

— Трябва да довърша една статия, момчето ми. А и щом няма да мога да публикувам разговора ви, предпочитам да не присъствам на него.

— Ами ако нещата не потръгнат? Мога ли след това да ти се обадя в кабинета?

— Ако добре те познавам — усмихна се Сид, — няма начин да не потръгнат. Но с едно нещо трябва да си наясно. Този палестинец е добър човек. Честен и почтен. Но не знам доколко обича израелците. Навярно не особено много.

— Е, аз все пак съм американец каза Нейтън.

Двамата се усмихнаха съучастнически.

— Както и да е, аз съм длъжен да ти благодаря — каза Сид и протегна ръка.

— Да ми благодариш ли? За какво?

— Че ми се довери, че ме потърси и най-много за това, че ми даде в ръцете репортажа на моя живот. Ако успея да намеря доказателства, разбира се. — В този момент Сид отмести поглед. — А, ето го.

Той се изправи и посочи един снажен мъж със светлокафяв пуловер. Човекът тръгна към тях и се усмихна на Сид, при което на фона на мургавата му кожа светнаха идеално подредени бели зъби.

— Здравей, приятелю — каза палестинецът и разтвори ръце да прегърне Сид. — Страшно се радвам, че те виждам. Страхотно изглеждаш.

— Мерси, мерси — отвърна Сид, отговори на прегръдката и го потупа по гърба.

Макар че непознатият беше далеч по-млад от Сид, двамата очевидно бяха добри приятели.

— Доволен съм, че прие да се срещнеш с нас. Нейтън, това е моят приятел Ибрахим. — Сид се обърна към палестинеца. — Това е Нейтън. Приятел, на когото вярвам. А сега аз трябва да тръгвам.

— Защо? — попита Ибрахим с разочарован тон. — Мислех, че ще можем да си поговорим.

— Вие двамата имате за какво да си говорите, а аз имам да върша работа. — Той ги изгледа последователно. — И внимавайте, ако един от вас причини зло на другия, никога няма да ви го простя. Много сте ми близки и дано това ви помогне да преодолеете някои различия.

След като Сид си тръгна, настана кратко мълчание. Нейтън проговори пръв:

— Много съм ви благодарен, че се съгласихте да дойдете на тази среща.

— Съгласих се само да ви изслушам. Фактът, че сте приятел на Сид, не ви издига автоматично в моите очи. Той има безброй приятели, тъй че най-добре ми дайте някои допълнителни данни.

— Значи — започна Нейтън — изправени сме пред заплаха за…

— Не, нямах това предвид. Искам да знам кой сте вие и за кого работите.

— Твърде сложно е да се обясни.

— Само лъжите са сложни. Аз не бързам. Слушам ви.

— Аз съм израелец.

— Това го знам. За кого работите?

— Работя в израелското разузнаване.

— От „Мосад“ ли сте?

След кратко колебание Нейтън отговори:

— Да.

— И очаквате, че аз ще се съглася да работя с човек, който за мен представлява олицетворение на злото? Как си я представяте тази работа? — каза Ибрахим и се надигна от стола.

— Чакайте, моля ви. — Нейтън го подкани с ръка да седне. — Не бързайте. Винаги можете да си тръгнете, след като чуете какво ще ви кажа. Но първо ме изслушайте.

Ибрахим се поколеба, но накрая приседна на ръба на стола. Явно нямаше намерение да се задържа дълго.

— Аз наистина съм от „Мосад“, но в момента върша нещо без тяхната благословия. Самата ми среща с вас е изключително опасна за мен. Да не говорим какви рискове поемам, като ви разказвам нещата, които искам да чуете. Просто ме изслушайте внимателно, а после сам преценете.

— Слушам ви.

Нейтън разказа историята, без да спестява никакви подробности, тъй като реши, че Ибрахим трябва да е наясно с цялостната картина. Но ако палестинецът откажеше да му съдейства, щеше да се наложи да го убие, преди да е предал информацията на някого. Вторият вариант не му харесваше особено, но залогът беше прекалено висок.

Когато привърши разказа си, Нейтън видя, че Ибрахим е изцяло погълнат от току-що чутото. През следващите няколко минути палестинецът и дума не пророни. Явно смилаше информацията. В един момент той погледна Нейтън право в очите.

— Мисля, че говорихте убедително и историята ви звучи правдоподобно. Но аз не мога да ви помогна. Имам роднини, които живеят в Ливан, и не мога да подлагам на рискове живота им. — Младият палестинец имаше страшно притеснен вид. — Мога обаче да ви уредя среща с един човек, който би се съгласил да ви съдейства.

Нейтън усети, че губи опора под краката си. Кръгът се разширяваше, но друг изход нямаше. Чувстваше се като любител.

— Кой е този човек?

— Мой приятел, който има добри връзки и освен, това е много активен.

— Не ми трябват връзки. Трябва ми човек, който да действа.

— Нищо повече не мога да направя.

Нейтън изгледа палестинеца.

— Кога мога да се срещна с вашия приятел?

— Мога да ви заведа при него още сега.

Нейтън хвърли на масата една двайсетдоларова банкнота и се изправи.

— Да тръгваме.

Ибрахим сложи ръка върху ръката на Нейтън и каза:

— Само една минута. Ще трябва първо да му се обадя. Не можем да се появим изневиделица. — Той стана от стола — Ей сега ще се върна.

Нейтън изчака палестинеца да излезе и бавно го последва, като гледаше да спазва дистанция. Ибрахим отиде до един автомат в другия край на бара и набра някакъв номер. Нейтън беше на няколко метра от него и когато забеляза, че го е проследил, младият палестинец се усмихна, но не прекъсна разговора си. В един момент затвори телефона и се приближи до Нейтън.

— След няколко минути ще ни вземат с кола. Трябва да чакаме пред главния вход.

Операцията тръгваше по напълно непредвидими пътеки, но Нейтън нямаше друг избор. Можеше естествено да се откаже, но съвсем скоро щеше да стане късно и за тази алтернатива.

— Кой ще ни вземе?

— Един мой приятел.

Нямаше смисъл да се задават други въпроси. Нейтън беше решил да рискува докрай. Съзнаваше, че е доста ценен трофей за всеки терорист, но той още от самото начало знаеше, че щом работи сам, ще се сблъсква със сериозни опасности. След не повече от десет минути пред входа спря един бял шевролет. Човекът до шофьора слезе и се ръкува с Ибрахим. После отвори задната врата и ги покани да влязат.

— Тази работа започна да се превръща в сборище — сърдито каза Нейтън. — Какви са тези хора?

— Моят приятел ги е изпратил да ни вземат — отговори Ибрахим с леко виновен тон. — Няма страшно. Сред приятели си.

— Чии приятели?

— Качваш ли се, или оставаш?

— Какво ли му мисля? — каза Нейтън и се качи в колата.

Всички мълчаха. В един момент човекът на предната седалка подаде на Ибрахим една кърпа, посочи Нейтън и каза нещо на арабски.

През следващите десет минути Нейтън се вози с вързани очи. Вече се беше поуспокоил, защото реши, че ако искаха да го заловят, щяха най-малко вече да са го упоили. Явно го водеха при някоя важна клечка. Сега го притесняваше мисълта, че тези хора може да са агенти на „Мосад“, ако наистина работят за достатъчно влиятелен човек.

Колата спря и Ибрахим внимателно му помогна да си свали превръзката.

— Пристигнахме — каза той и отвори вратата.

Намираха се в огромен подземен гараж. Нейтън присви очи, докато се адаптира към светлината.

— Заповядайте — каза Ибрахим и изчака Нейтън да слезе. — Моят приятел ви очаква.

Всички заедно се отправиха към асансьора, но малко преди да стигнат до него, се отвори вратата на една паркирана лимузина и Ибрахим направи знак на Нейтън да влезе в нея.

— Добре дошли в моя малък кабинет — обади се някакъв глас от задната седалка тъкмо когато Нейтън се канеше да се качи.

Вътре беше тъмно, но над главата на непознатия светеше силна лампа, насочена право към Нейтън. Тъй че той въобще не виждаше лицето на човека, който говореше.

— Заповядайте — каза непознатият, като видя, че Нейтън се суети — влезте.

Нейтън се качи и седна срещу тайнствения домакин. Ибрахим влезе след него и затвори вратата.

— Кой сте вие? — попита Нейтън, без да очаква отговор.

— Това няма значение. Да кажем, че съм човек, който се интересува от вашия регион.

Нейтън не успя да долови никакъв акцент. В произношението на непознатия имаше нещо британско и в същото време арабско. Той продължи:

— Занимавам се главно с това да събирам помощи за моя народ. Не се меся в механиката на региона. Нали ме разбирате?

След тези думи си дръпна от една дебела пура, която освети за миг лицето му. Нейтън видя тъмните му очила и съзря нещо познато в чертите му, но не успя да го свърже с конкретен образ.

— Знаете ли от какво имам нужда? — попита Нейтън.

— Не съвсем. Знам само това, което Ибрахим ми каза по телефона, както и това, което Сид е разказал на Ибрахим, преди да се срещнете.

— Значи вие сте източникът на Сид — каза Нейтън — Защо тогава той не ми уреди среща направо с вас?

— Защото не ме познава — дойде отговорът.

Нейтън усети, че събеседникът му се усмихва.

— Сид мисли, че Ибрахим е неговият източник.

— Какви са убежденията ви по въпроса за мира? — попита Нейтън и бръкна в джоба си за цигара.

Преди още да е извадил пакета, Ибрахим го сграбчи за ръката.

— А сега бавно — каза палестинецът. — Бавно си извади ръката.

Нейтън усещаше допира на нещо метално в ребрата си. Той разбра какво става и каза:

— Исках само да запаля.

— После ще пушите — обади се непознатият. — Първо искам да ми разкажете историята от начало до край. А що се отнася до мирния процес, аз съм за неговото развитие. Мирът се отразява добре на бизнеса, не мислите ли? Важното е моят народ да го желае и да е уверен, че преговаря със страна, която също иска мир.

Нейтън повтори това, което разказа на Ибрахим. След като приключи, се отпусна назад в меката кожена седалка на лимузината в очакване на отговор.

— Да речем, че повярвам на думите ви и съм готов да ви помогна. Какво точно бихте искали от мен?

— Нужен ми е човек, който да проникне в терористичната група. Трябва да знам какво точно замислят, за да мога да ги спра.

— И как си я представяте тази работа? При тях има здрава конспирация. Не можете просто ей така да влезете в организацията им. Няма защо да обяснявам тези неща на човек от „Мосад“.

— Прав сте. Но в нашия случай се открива една възможност, макар и за съвсем кратко време.

— Какво искате да кажете?

— Една жена трябва да се включи в групата като посредник. Разполагам с всички данни за действителната жена, но идеята ми е да пратим на нейно място друга. Разбира се, по някакъв начин ще блокираме действителната посредничка. Ако успеем да го направим, нашата пратеничка ще бъде извън всякакво подозрение.

— Това би било изключително опасно за нея — каза непознатият.

— Така е — потвърди Нейтън.

— Защо просто не уведомите гръцките власти, които биха арестували тези хора?

— Първо, защото те не са извършили никакво престъпление. Второ, ако ги задържим по този начин, те задължително ще сформират друг екип със същата задача. А за новата група ние няма да знаем абсолютно нищо.

— Мисля, че мога да ви помогна. Ако можех само да съм сигурен, че сте честен!

— Как да ви докажа, че говоря истината?

— Така може би няма да се съгласите да направите това, което ще ви предложа. Аз съм готов да ви повярвам, ако вие ми повярвате.

— Добре, казвайте.

— Предлагам ви вдругиден да се срещнете с един човек в Бейрут.

Непознатият записа нещо на едно листче хартия. Нейтън светкавично оцени ситуацията. Бейрут беше вражеска територия, гъсто населена със сирийски полицаи. Това беше част от „земята на мъртвите“. Там щеше да се чувства в ролята на въжеиграч.

— Ето — каза човекът в тъмното и му подаде бележката. — Идете вдругиден на този адрес, а после ще видим.

— Давате ли си сметка какви опасности крие това за мен? — попита Нейтън.

Ибрахим се готвеше да отвори вратата. Непознатият каза:

— Трябва да ми вярвате.

— Искам да знам дали ще ми помогнете, ако отида там.

— Хем ви се иска, хем не ви стиска.

Нейтън се наведе леко напред.

— Вие вярвате ли на всички тези хора около вас? — попита той с едва загатната иронична интонация.

— Не — отговори събеседникът му. — Те нищо не знаят, ако това ви притеснява. Освен Ибрахим никой друг не знае кой сте. Не забравяйте, че аз общувам със страшно много хора.

Нейтън слезе от колата и погледна адреса. Добре, че поне не беше в християнския анклав Джуния, където гъмжеше от фалангисти, с които беше работил.

В следващия момент осъзна, че човекът в колата има страшно бърз комбинативен ум. Той успя да нагоди ситуацията така, че Нейтън да загуби силните си козове. В резултат на това един потенциално опасен за събеседника му сценарий се превърна в смъртоносна авантюра за Нейтън. Той си даваше сметка, че прави стъпка, за която може да съжалява до края на живота си, ако въобще краят беше толкова далеч. Но вече беше нагазил твърде надълбоко. Беше решил да доведе нещата докрай.

Бележки

[1] Кемпдейвидско споразумение — наречено на името на президентската резиденция, където Картър събира (1975 г.) ръководителите на Египет и Израел за преговори, които завършват с мирен договор (1979 г.). — Б.пр.

[2] Войната Йом Кипур — наречена на името на най-големия еврейски празник, Йом Кипур (Денят на изкуплението), когато на 6 октомври 1973 г. Египет и Сирия нападат Израел. — Б.пр.