Виктор Островски
Лъвът от Мосад (9)

IX

Нейтън беше изцяло потопен в купчината бумаги върху бюрото, когато сигналното устройство в джоба му се задейства. Той се опитваше да изведе някаква схема на действията на подкрепяните от Източна Германия терористи. Макар че в архивите на „Мосад“ откри повече информация за тези действия, отколкото очакваше, единственият общ знаменател между отделните акции сякаш беше пълното отсъствие на логическа връзка.

— Мамка му! — измърмори той, захвърли една папка в кашона пред себе си и се затича към телефонната зала.

Веднага щом влезе, Номер 9 му подаде слушалката.

Номер 1 се обаждаше, за да му каже, че яхтата е пуснала котва в пристанището на яхтклуба „Ламини Марина“. От прозорчето й ясно се виждал балконът на Халим. Червеният сенник го правел още по-лесно забележим.

— Приятелят на Халим пристигна преди малко. В момента ядат долу в ресторанта. Хванахме ги няколко пъти в кадър двамата заедно. Сега се надяваме да се качат пак горе, за да можем и да ги чуем.

— Не можеш ли да пратиш някой от твоите хора в ресторанта?

— В никакъв случай! — твърдо заяви Номер 1. — Не мога ей така да пусна някой да „изгори“. Играта тъкмо започва. Ще трябва да изчакаме да се качат горе. Да се надяваме, че нещата ще потръгнат.

— Все пак мисля, че трябва да поставиш там твой човек. Защо да не си позволим един да изгори? После ще го държиш настрана.

— Както кажеш. След не повече от пет минути мога да имам човек в ресторанта. Само че когато излезе оттам, всички се връщаме обратно вкъщи. И тъй, какво решаваш?

— Много гадно поставяш нещата — с раздразнение каза Нейтън.

— Съжалявам, приятелю. Виж сега, щом се качат в апартамента, веднага ще ти прехвърля линията. Ще можеш да чуваш разговора им едно към едно. Линията е обезопасена, така че няма никакви проблеми.

— Само един — обади се Нейтън. — Аз не знам и една дума на арабски.

— Но Номер 9 знае. Тя ще ти превежда симултанно. Просто включи разговорната уредба и ще можете заедно да следите разговора. Ще ви се обадим след по-малко от час. Затова ви моля да не мърдате оттам.

След тези думи той затвори телефона.

— Искаш ли да ти донеса нещо за хапване от кухнята? — попита Нейтън.

Номер 9 бе много красива жена и той с голямо усилие устояваше на желанието да я изпие с поглед.

— Не, благодаря. На диета съм — отвърна тя с усмивка.

— Не може да бъде. — Той се възползва от възможността да я огледа от глава до пети. — Видът ти крие доста опасности за самата теб, защото навярно всички други жени искат да те убият.

Тя се засмя. Нейтън посочи сигналното устройство в джоба си и тръгна нагоре по стълбите.

— Повикай ме, ако звъннат, преди да съм се върнал. Аз определено не съм на диета.

Петнайсет минути по-късно сигналното устройство отново започна да пиука, Нейтън се върна в телефонната зала и разбра, че Номер 1 и няколко души от групата му в момента наблюдават от яхтата как двамата мъже излизат от ресторанта, пресичат улицата, спират край морето и се заглеждат към яхтите в пристанището.

— Гледат право към мен. Сега се опряха на парапета и са се надвесили точно над съседната яхта. Тази работа не ми харесва. Твърде близо са.

Номер 1 говореше съвсем тихо, сякаш се опасяваше, че двамата на кея могат да го подслушат.

— Чуваш ли какво си говорят? — попита Нейтън.

— Не. Как да се сети човек, че ще дойдат толкова близо? Сигурен ли си, че не искаш да ги прибера. Няма да е никак трудно.

— Веднъж вече ме пита за това. Мама му стара, искам да разбера за какво си говорят.

— Чакай малко — каза Номер 1. — Халим сочи към апартамента. Обърнаха се и тръгнаха към ресторанта. Ако пак влязат там, вече ще изпратя човек, защото… не чакай, подминаха ресторанта и… да, прибират се вкъщи. Ще бъдат в апартамента след около три минути. Ще те включа към подслушвателното устройство. Ако имаш нещо да ми казваш по време на разговора им, говори. Ще поддържам връзка с теб. Ето сега, включвам те.

Чу се леко прещракване, след което стана тихо. Долавяше се само някакъв постоянен монотонен шум.

— Какъв е този звук? — попита Нейтън.

— Сигурно е будилникът — отговори Номер 1. — Инсталирахме подслушвателното устройство под едно шкафче. По-късно Халим постави нещо тиктакащо отгоре.

Още няколко минути не се чуваше нищо освен ритмичния звук на часовника, който създаваше зловеща, напрегната атмосфера и сякаш изваждаше цялата ситуация извън чертите на действителността. Изведнъж доловиха превъртането на ключа и веднага след това в ушите им нахлуха дебели гласове.

Номер 9 започна да превежда.

— Искаш ли кафе? — попита Халим.

— Да, с малко кардамон^[1], ако имаш — отвърна гостът му.

— Разбира се, че имам.

Чу се дрънчене на чинии и шум на течаща вода.

— Взимай си от баклавата — каза Халим. — Нали знаеш каква баклава прави Тариф в онова заведение в Наблус? Тази е почти същата.

През следващите няколко минути тишината беше нарушавана от силното сърбане, с което двамата араби поглъщаха горещото сладко кафе.

— Кафето е чудно — обади се гостът. — И баклавата я бива.

— Нали ти казах? Трябва да благодарим на Аллаха, че в тази страна човек може да задоволи много свои желания.

— Недей да се заседяваш тук, приятелю. Не забравяй, че нашите братя страдат и само ние можем да им помогнем. Трябва да внимаваме с изкушенията на лекия живот, защото може да се окаже, че когато дойде време да вдигнем меча, ръката ни е омекнала и нямаме сили.

— Прав си, братко. Но какво друго да правя, докато чакам? Толкова малко действаме в последно време, а и сега тези мирни преговори… Не знам вече какво да мисля.

— Остави ги преговорите. Мирът не е наша работа. Ние не бива да забравяме кой е истинският ни враг. Врагът, който заграби земята на нашите прадеди. Измъкнаха я изпод краката ни. Само ясените ни останаха да я пазят, а ние се разбягахме като последните страхливци. Намериха се обаче хора, които да преговарят с убийците на нашите братя. Ние сме длъжни да изтребим тези, които се представят за мирни овчици, а всъщност са насочили кинжала си в сърцето на нашия народ.

— И какво трябва да направим?

— Сигурен ли си, че тази квартира е чиста?

— За подслушвателни устройства ли говориш?

— Да — каза гостът, леко изнервен.

— Кой ще постави тук такова нещо? Никой не знае за тази квартира.

— Това няма значение. Казах ти да провериш. Направи ли го?

— Естествено.

Нейтън чу смеха на Номер 1 и групата му.

— Нещата навлизат в решителна фаза — каза гостът. — Искам от теб да събереш нашите хора. Поддържаш ли връзка с тях?

— Да, всички са в Кипър и чакат нареждания. Почти всеки ден говоря с тях.

— Това е списък с квартири като тази тук. Искам да ги заредиш с провизии. След това ще повикаш хората от Кипър, и ще ги настаниш в тези квартири. Апартаментите са общо пет. Няма да ги водиш на това място. Тук ще ни бъде командният пункт. Групите трябва да са отделени една от друга, а членовете им не бива да общуват помежду си на улицата. Аз ще повикам една моя племенничка, която ще изпълнява функциите на свръзка между групите. Ще отседне при тебе и ти ще се грижиш за нея.

— Всичко това ще струва много пари. Откъде да ги взема?

— Утре или вдругиден, преди да си тръгна, ще ти дам петдесет хиляди долара. Веднага щом получиш парите, ще започнеш да организираш нещата. А по-нататък ще чакаш заповеди от мен.

— Каква точно ще бъде задачата ни?

При този въпрос Нейтън инстинктивно се наведе напред. Ако гостът отговореше, това би означавало огромна крачка напред без почти никакви усилия.

— Какви са тези въпроси? — чу се сърдитият глас на арабина. — Нали знаеш, че за такива неща не се пита? Ще ти бъде съобщено, когато му дойде времето. Ти и хората ти сте обучени във всички възможни бойни и подривни техники. Тъй че едва ли има задача, с която да не можете да се справите.

— Аз друго исках да кажа…

Това сякаш още повече вбеси госта.

— Какво значение има каква е задачата? Или има задача, с която не би се захванал?

— Няма такава, братко Назир. Готов съм да изпълня всяка заповед на Лисицата. Същото се отнася и за останалите. Кълна се в гроба на майка ми…

— Да не съм чул вече да ме наричаш с това име. Разбра ли?

Нямаше съмнение, че гостът е страшно ядосан. Нейтън почти подскочи от радост при споменаването на думата „Лисицата“, защото си даде сметка, че в ръцете им е самият ръководител на операцията. Направо на тепсия поднесен.

Силно беше изкушението да нареди на Номер 1 да го залови, но Нейтън знаеше, че е възможно някой друг, а не Лисицата да дърпа конците. Ако това беше вярно и се окажеше, че са го прибрали малко преди подходящия момент, всичко щеше да отиде по дяволите.

— Надявам се, че ще го запомниш добре — продължи Назир. — Дано не се налага да ти го втълпявам с други средства.

Той замълча и единственият звук остана тиктакането на будилника върху шкафчето. След малко отново долетя гласът му:

— Ще остана при теб няколко дни, Халим. После ще ти дам парите и ще те оставя да организираш нещата според плана. Надявам се да ми остане малко време да си отдъхна на някой от островите. Там поне няма да се налага постоянно да се озъртам зад гърба си.

— Мога ли с нещо да ти помогна? Реши ли вече къде ще отидеш?

— Не, още не съм. Ще видим. Очаквам един приятел да ми съобщи нещо и тогава ще реша. Сетих се още нещо. Докато ме няма, племенничката ми навярно ще се свърже с теб. Ще ти се представи от мое име. Можеш напълно да разчиташ на нея. Говори английски, френски и арабски. Просто гледай да й осигуриш всичко, от което има нужда. Аз ще имам грижата да я въведа в ситуацията, като се върна. После пак ще поговорим за това.

Към 19,00 часа двамата решиха, че е време да излязат да вечерят и да се разтушат в някое заведение.

— Напуснаха сградата и в момента чакат такси. Знаем прекрасно къде отиват и затова няма да ги следваме — каза Номер 1.

— Правилно — обади се Нейтън.

— А, между другото — добави Номер 1 — току-що се качиха в таксито.