Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

XVIII

На Ростов беше заповядано да търси Кутузов и царя край селото Прац. Ала там не само че ги нямаше, но нямаше и ни един началник, а имаше само разнородни тълпи от разстроени войски. Той шибаше уморения си вече кон, за да мине по-скоро през тия тълпи, но колкото по-нататък отиваше, толкова по-разстроени ставаха тия тълпи. По шосето, дето излезе, се трупаха каляски, всевъзможни коли, руски и австрийски войници от всички родове войски, ранени и неранени. Цялото това множество шумеше и размесено гъмжеше под мрачните звуци на хвърчащите гюллета от френските батареи, настанени по Праценските възвишения.

— Де е царят? Де е Кутузов? — питаше Ростов всички, които можеше да спре, и не можа да получи отговор от никого.

Най-сетне той хвана за яката един войник и го принуди да му отговори.

— Е-ех, драги! Отдавна всички са ей там, офейкаха напред! — каза войникът на Ростов, като се смееше, кой знае защо, и се мъчеше да се отскубне.

Ростов пусна тоя войник, който очевидно беше пиян, спря коня на един вестовой или берейтор на някакво важно лице и почна да го разпитва. Вестовоят каза на Ростов, че по същия тоя път преди един час прекарали с най-голяма бързина царя в карета и че царят е опасно ранен.

— Не може да бъде — каза Ростов, — сигурно е бил някой друг.

— Видях го с очите си — отговори вестовоят със самоуверена усмивка. — Аз барем мога да познавам царя: толкова пъти съм го виждал в Петербург — ей така на. Седи в каретата от бледен по-бледен. Като препусна оная ми ти четворка врани коне — прогърмя покрай нас, и барем царските коне и Иля Иванович мога да позная; Иля, кочияшът, освен царя другиго май не кара.

Ростов пусна коня му и понечи да върви по-нататък. Един ранен офицер, който минаваше край него, го запита:

— Но кого търсите вие? Главнокомандуващия ли? Убит е от гюлле, ударен в гърдите и убит при нашия полк.

— Не е убит, ранен е — поправи го друг офицер.

— Но кой? Кутузов ли? — попита Ростов.

— Не Кутузов, ами как го казваха — е, все едно де, малцина останаха живи. Вървете хе нататък, към онова село, там са се събрали всички началства — каза тоя офицер, сочейки селото Гостиерадек, и отмина.

Ростов караше ходом, без да знае защо и при кого ще отиде сега. Царят е ранен, сражението загубено. Сега вече не можеше да не вярва това. Ростов тръгна в посоката, която му казаха, дето в далечината се виждаше кула и църква. Закъде трябваше да бърза? Какво щеше да каже сега на царя и на Кутузов дори да бяха живи и не ранени?

— По оня път карайте, ваше благородие, че тук сигурно ще ви убият — викна му един войник. — Тук ще ви убият!

— Хе, какво приказваш! — рече друг. — Къде нататък ще върви? Тук е по-близо.

Ростов помисли и подкара тъкмо в оная посока, дето му казваха, че ще го убият.

„Сега е все едно! Щом царят е ранен, нима аз трябва да се пазя?“ — помисли той. Навлезе в пространството, дето бяха загинали най-много бягащи от Працен хора. Французите още не заемаха това място, а русите, ония, които бяха живи или ранени, отдавна го бяха напуснали. По земята, като кръстци в хубава нива, лежаха по десет-петнадесет убити и ранени на всяка десетина[1] земя. Ранените се събираха пълзешком по двама-трима и се чуваха техните неприятни и от време на време, както се струваше на Ростов, престорени викове и стенания. Ростов пусна коня в тръс, за да не вижда всички тия страдащи хора, и му стана страшно. Той се страхуваше не за живота си, а за онова мъжество, което му беше необходимо и което, той знаеше това, нямаше да издържи вида на тия нещастници.

Французите, които бяха престанали да обстрелват това осеяно с мъртви и ранени поле, защото в него вече нямаше никакъв жив човек, щом видяха адютанта, който яздеше там, насочиха оръдията срещу него и хвърлиха няколко гюллета. Тия свирещи, страшни звуци и съзнанието за окръжаващите го мъртъвци се сля у Ростов в единствено усещане на ужас и на съжаление към себе си. Той си спомни последното писмо на майка си. „Какво ли би почувствувала тя — помисли той, — ако ме видеше сега тук, сред това поле, и с насочени срещу мен оръдия?“

В село Гостиерадек имаше макар и объркани, но в по-голям ред руски войски, които се отдалечаваха от полесражението. Тук вече не стигаха френските гюллета и стрелбата се чуваше далечна. Тук всички вече ясно виждаха и казваха, че сражението е загубено. Към когото и да се обърнеше Ростов, никой не можеше да му каже нито де беше царят, нито де беше Кутузов. Едни казваха, че слухът за раняването на царя е верен, други казваха, че не е и обясняваха тоя лъжлив и разпространен слух с това, че наистина в царската карета, която преминала бързо назад от полесражението, бил оберхофмаршалът граф Толстой, блед и изплашен, навлязъл в полесражението заедно с другите от царската свита. Един офицер каза на Ростов, че зад селото, вляво, видял някого от висшето началство и Ростов тръгна нататък, вече без да се надява, че ще намери някого, но само за да успокои съвестта си. След като извървя около три версти и отмина и последните руски войски, при една зеленчукова градина, оградена с канавка, Ростов видя двама конника, застанали срещу канавката. Единият, с бели пера на шапката, кой знае защо, се стори на Ростов познат; другият, непознат конник, яхнал чудесен дорест кон (тоя кон се стори познат на Ростов) приближи до канавката, пришпори коня и като пусна поводите, прескочи леко канавката на зеленчуковата градина. Само задните копита на коня отрониха пръст от насипа. Той рязко обърна коня, отново прескочи канавката и почтително каза нещо на конника с белите пера, като очевидно му предлагаше да стори и той същото. Но конникът, чиято фигура се бе сторила позната на Ростов и неизвестно защо, неволно задържа вниманието му, направи с глава и ръка отрицателен жест и по тоя жест Ростов мигновено позна своя оплакан и обожаван цар.

„Но това не може да бъде той, самичък сред това пусто поле!“ — помисли Ростов. В същото време Александър изви глава и Ростов видя врязалите се тъй живо в паметта му любими черти. Царят беше блед, бузите и очите му — хлътнали; но в лицето му имаше сега още по-голяма прелест и кротост. Ростов бе щастлив, като се увери, че слухът за раняването на царя е неверен. Беше щастлив, че го вижда. Той знаеше, че може, че дори е длъжен да се обърне направо към него и да му предаде онова, което Долгоруков бе му заповядал да предаде.

Но както влюбен младеж, когато е настъпил желаният миг и е насаме с нея, трепери и примира, без да смее да изкаже онова, за което мечтае по цели нощи, и се озърта подплашено, търсейки помощ или възможност за отсрочване и бягство, тъй и Ростов сега, достигнал онова, за което бе мечтал повече от всичко, не знаеше как да доближи до царя и в ума му изникваха хиляди съображения, че това е неудобно, неприлично и невъзможно.

„Как! Аз сякаш съм готов да използувам случая, че той е сам и натъжен. Може да му бъде неприятно и тежко в тоя тъжен миг да види непознато лице; и после, какво мога да му кажа сега, когато само като го погледна, сърцето ми замира и устата ми пресъхва?“ Той не можеше да си спомни сега ни една от безбройните речи към царя, които бе съчинявал във въображението си. Повечето от тия речи се казваха при съвсем други условия, повечето от тях бяха, за да се произнесат в мигове на победи и тържества, и предимно на смъртен одър от получените рани, когато царят му благодари за геройските му постъпки, а той, умирайки, му изказва потвърдената с дела своя обич.

„После как ще питам царя какви заповеди ще даде за десния фланг, когато вече минава три часът следобед и сражението е загубено? Не, решително не трябва да се приближавам до него, не трябва да нарушавам неговата замисленост. По-добре хиляди пъти да умра, отколкото той да ме погледне лошо и да си състави лошо мнение за мене“ — реши Ростов и с тъга, и с отчаяние в сърцето се отдалечи, като непрестанно се извръщаше към царя, който все още стоеше в положение на нерешителност.

Докато Ростов прехвърляше в ума си тия съображения, капитан фон Тол случайно се озова на същото място, видя царя, отиде направо при него, предложи му услугите си и му помогна да мине пешком през канавката. Царят, който искаше да си почине и се чувствуваше болнав, седна под едно ябълково дърво, а Тол застана до него. Със завист и разкаяние Ростов видя отдалеч как фон Тол дълго и разпалено говореше нещо на царя, как царят явно заплака, закри очи с ръце и стисна ръката на Тол.

„Аз можех да бъда на негово място!“ — помисли си Ростов и едва сдържайки сълзите на жалост към участта на царя, в пълно отчаяние подкара коня, без да знае накъде и защо тръгва сега.

Отчаянието му беше по-силно, защото той чувствуваше, че собствената му слабост беше причина на скръбта му.

Той можеше… не само можеше, но беше длъжен да отиде при царя. И това бе единственият случай да покаже на царя своята преданост. И не се възползува от него… „Какво направих?“ — помисли той. И обърна коня и препусна назад към мястото, дето бе видял императора; но отвъд канавката нямаше вече никого. Вървяха само каруци и екипажи. От един обозен каруцар Ростов узна, че щабът на Кутузов е наблизо, в селото, дето отиваха обозите. Ростов тръгна след тях.

Пред него вървеше берейторът на Кутузов, повел коне с попони. Зад берейтора се движеше каруца, а зад каруцата вървеше един старец-прислужник с фуражка, полушубка и криви крака.

— Тит, хей, Тит! — каза по едно време берейторът.

— Какво? — отговори разсеяно старецът.

— Тит! Вършей, не стой скрит!

— И-их, глупако, фу-у! — като се изплю ядосано, отвърна старецът. След като се движиха известно време мълчаливо, същата шега се повтори.

Към пет часа следобед сражението беше загубено на всички пунктове. Повече от сто оръдия бяха паднали вече в ръцете на французите.

Пржебишевски със своя корпус сложи оръжие. Други колони, след като бяха загубили около половината от хората си, отстъпваха в разстроени, размесени тълпи.

Остатъците от войските на Ланжерон и Дохтуров се бяха смесили и се трупаха по насипите на бентовете около езерата и по бреговете до селото Аугест.

Към шест часа само до бента на Аугест се чуваше още силната канонада, и то само на французите, които бяха наредили многобройни батареи по надолнището на Праценските височини и биеха по нашите отстъпващи войски.

В ариергарда Дохтуров и другите събираха батальони и отговаряха със стрелба на френската кавалерия, която преследваше нашите. Почна да се мръква. По тесния бент на Аугест, върху който толкова години бе седял кротко старецът-мелничар с домашна шапчица и с въдица, а внукът му, запретнал ръкави на ризата си, преглеждаше в черпака сребристата, мятаща се риба; из тоя насип, по който толкова години на двуконните си каруци, натоварени с пшеница, мирно минаваха моравците с власати калпаци и сини куртки и се връщаха пак по същия насип, изпрашени с брашно и побелели каруци — сега по тоя тесен насип между тежките коли и топовете, под конете и между колелата се трупаха хора, обезобразени от страха пред смъртта, мачкаха се един друг, умираха, прекрачваха умиращи и се убиваха един друг само за да минат няколко крачки и да бъдат и те също така убити.

През всеки десет секунди сред това гъсто множество, притискайки въздуха, шляпваше гюлле или се пукаше граната, като убиваше и опръскваше с кръв ония, които бяха наблизо. Ранен в ръката, Долохов, пешком, заедно с десетина войници от ротата си (той беше вече офицер) и полковият му командир на кон бяха остатъците от целия полк. Повлечени от тълпата, те се пъхнаха във входа към насипа и притиснати от всички страни, спряха, защото напред под един топ бе паднал кон и множеството го измъкваше. Едно гюлле уби някого отзад, друго падна напред и опръска с кръв Долохов. Тълпата отчаяно почна да напира, сгъсти се, мръдна няколко крачки и отново спря.

„Премина ли тия сто крачки, сигурно съм спасен; остана ли още две минути, сигурно съм загинал“ — мислеше всеки.

Изправен сред тълпата, Долохов се втурна към края на бента, като събори двама войника, и изтича върху покрилия езерото мокър, плъзгав лед.

— Завивай! — викна той, като подскачаше на леда, който пукаше под него. — Завивай! — извика той към оръдието. — Ще издържи!…

Ледът го удържаше, но се огъваше и пращеше и беше очевидно, че не само под оръдието или под множеството, ами и под самия него ей сега ще се продъни. Другите го гледаха и се притискаха към брега, но не се решаваха още да стъпят на леда. Полковият командир, който бе застанал на коня си пред насипа, дигна ръка и отвори уста, за да каже нещо на Долохов. Изведнъж едно от гюллетата засвистя толкова ниско над множеството, че всички се наведоха. Нещо шляпна в мокрото и генералът падна от коня в локва кръв. Никой не погледна генерала и не помисли да го дигне.

— Тръгвай по леда! Тръгвай по леда! Тръгвай! Обръщай! Не чуваш ли? Тръгвай! — чуха се веднага след гюллето, което бе ударило генерала, безброй гласове, без сами да знаят какво крещят и защо.

Едно от задните оръдия, което навлизаше по насипа, зави на леда. Тълпи войници от насипа почнаха да слизат тичешком на замръзналото езеро. Под един от предните войници ледът се пропука и единият му крак хлътна във водата; той искаше да го измъкне и затъна до пояс. Най-близките войници се смутиха, оръдейният ездач спря коня си, но отзад все още се чуваха викове: „Върви по леда, какво спря? Върви! Върви!“ И викове на ужас се чуха в множеството. Войниците, които окръжаваха оръдието, махаха срещу конете и ги биеха, за да завиват и вървят. Конете тръгнаха от брега. От леда, който удържаше пешаците, се отчупи грамаден къс и четиридесетина души, намиращи се на леда, хукнаха кой напред, кой назад, като се давеха един друг.

Гюллетата все тъй равномерно свиреха и шляпаха по леда, във водата и най-често в множеството, което покриваше насипа, езерата и брега.

Бележки

[1] Стара руска мярка за пространство (земя) около 1 хектар. — Б.пр.