Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

II

— Иде! — викна в това време сигналистът.

Полковият командир се изчерви, изтича до коня си, хвана с треперещи ръце стремето, прехвърли снага, натъкми се, извади шпагата с щастливо, решително лице, изкриви уста на една страна и се приготви да извика. Полкът трепна като птица, която оправя перушината си, и замря.

— Мир-р-р-но! — извика полковият командир с разтърсващ душата глас, радостен — за него, строг — за полка и приветлив за пристигащия началник.

По широкия, от двете страни с дървета, но без чакълена настилка път вървеше в бърз тръс, потропвайки леко с ресорите си, висока синя виенска каляска със запрегнати един зад друг коне. Зад каляската препускаше свитата и конвоят от хървати. До Кутузов беше седнал един австрийски генерал в бял мундир, който странно изпъкваше сред черните руски униформи. Каляската спря до полка. Кутузов и австрийският генерал си говореха тихо за нещо и Кутузов се усмихна слабо, когато, стъпвайки тежко, свали крака си от стъпалото, сякаш тук съвсем нямаше тия две хиляди души, които със спрян дъх гледаха него и полковия командир.

Чу се вик на команда, полкът отново трепна, като издрънча, и взе за почест. В мъртвата тишина се чу слабият глас на главнокомандуващия. Полкът ревна: „Здраве желаем ваше хо-хо-хо-ство!“ И пак всичко замря. Отначало, докато полкът се движеше, Кутузов стоеше на едно място; след това Кутузов и белият генерал, придружени от свитата, тръгнаха пешком по редиците.

От това, как полковият командир поздрави главнокомандуващия с впити в него очи, изпънат и прибран, как, приведен напред, тръгна след генералите по редиците и едва сдържаше подрусването си, как подскачаше при всяка дума и движение на главнокомандуващия, личеше, че изпълнява своите задължения на подчинен с още по-голяма наслада, отколкото задълженията на началник. Благодарение на строгостта и старателността на полковия командир полкът беше в прекрасно състояние в сравнение с другите, които пристигаха през това време в Браунау. Изостанали и болни имаше само двеста и седемнадесет души. И всичко бе в ред освен ботушите.

Кутузов мина по редиците, като се спираше тук-там и казваше по няколко любезни думи на ония офицери, които познаваше от турската война, а от време на време и на някои войници. Поглеждайки ботушите, той на няколко пъти поклащаше тъжно глава и ги сочеше на австрийския генерал с такова изражение, сякаш не укоряваше за това никого, но не можеше да не види, че е много лошо. Всеки път, когато ставаше това, полковият командир изтичваше напред от страх да не изпусне ни една дума на главнокомандуващия, която се отнася за полка. Зад Кутузов, на такова разстояние, че всяка тихо изречена дума можеше да се чуе, вървяха двадесетина души от свитата. Господата от свитата разговаряха помежду си и от време на време се смееха. Най-близо зад главнокомандуващия вървеше един красив адютант. Той беше княз Болконски. Редом с него бе другарят му Несвицки, висок щабофицер, извънредно дебел, с добро, усмихващо се красиво лице и влажни очи. Несвицки едва сдържаше смеха си, възбуждан от един малко мургав хусарски офицер, който вървеше до него. Хусарският офицер, без да се усмихва, без да променя израза на неподвижните си очи, гледаше със сериозно лице гърба на полковия командир и имитираше всяко негово движение. Всеки път, когато полковият командир трепваше и се навеждаше напред, точно така, съвсем по същия начин, трепваше и се навеждаше напред хусарският офицер. Несвицки се смееше и буташе другите да гледат тоя шегаджия.

Кутузов вървеше бавно и отпуснато покрай хилядите очи, които изскачаха от орбитите си, като следяха началника. Когато стигна наспоред трета рота, той изведнъж се спря. Свитата, която не бе предвидила това спиране, неволно се струпа около него.

— А, Тимохин! — рече главнокомандуващият, като позна капитана с червения нос, който бе пострадал заради синия шинел.

Човек сякаш не можеше да се изпъва повече, отколкото се изпъваше Тимохин, когато полковият командир му правеше бележка. Но когато главнокомандуващият се обърна към него, капитанът се изпъна толкова, че ако главнокомандуващият би го гледал още известно време, капитанът като че не би издържал и затова Кутузов, който очевидно разбра положението му и тъй като, напротив — желаеше на капитана всичко добро, бързо се извърна. По подутото, обезобразено от рана лице на Кутузов мина едва забележима усмивка.

— Още един другар от Измаил — каза той. — Храбър офицер! Доволен ли си от него?… — попита Кутузов полковия командир.

И полковият командир, отразяван, без да вижда това, като в огледало от хусарския офицер, трепна, излезе напред и отговори:

— Много съм доволен, ваше високопревъзходителство.

— Ние всички си имаме слабости — рече Кутузов усмихнат й се отдалечи. — Той беше привърженик на Бакхус.

Полковият командир се уплаши — дали самият той не е виновен за това, и нищо не отговори. В тоя миг офицерът съзря лицето на капитана с червения нос и прибран корем и с такава прилика имитира лицето и позата му, че Несвицки не можа да сдържи смеха си. Кутузов се обърна. Личеше, че офицерът можеше да командува лицето си, както иска: в същия миг, когато Кутузов се обърна, офицерът вече бе успял да направи гримасата си и след това да приеме най-сериозно, почтително и невинно изражение.

Трета рота беше последна и Кутузов, който очевидно си припомняше нещо, се замисли. Княз Андрей излезе от свитата и му каза тихо на френски:

— Заповядахте ми да ви напомня за разжалвания Долохов в тоя полк.

— Де е тук Долохов? — попита Кутузов.

Долохов, който бе облякъл вече сив войнишки шинел, не чака да го извикат. Стройната фигура на русия, със светли, сини очи войник излезе пред строя. Той се приближи до главнокомандуващия и взе за почест.

— Жалба? — леко намръщен, попита Кутузов.

— Това е Долохов — каза княз Андрей.

— А! — рече Кутузов. — Надявам се, че тоя урок ще те поправи, служи добре. Царят е милостив. И аз няма да те забравя, ако заслужиш.

Сините светли очи гледаха главнокомандуващия също тъй дръзко, както и полковия командир, сякаш раздираха със своя израз завесата на условността, отделяща на толкова голямо разстояние главнокомандуващия от войника.

— За едно нещо моля, ваше високопревъзходителство — рече той със своя звучен, твърд, небързащ глас. — Моля да ми се даде възможност да залича вината си и да докажа моята преданост на царя-император и на Русия.

Кутузов се извърна. В очите му пробягна същата усмивка, която се мярна, когато се бе извърнал от капитан Тимохин. Той се извърна и смръщи, сякаш с това искаше да изрази, че всичко, което му казваше Долохов, и всичко, което би могъл да му каже, той отдавна, отдавна го знае, че всичко това вече му е дотегнало и че всичко това съвсем не е необходимо. Той се извърна и тръгна към каляската.

Полкът се раздели на роти и тръгна към определените му близо до Браунау квартири, дето войниците се надяваха да се обуят, да се облекат и починат след тежките походи.

— Нали ми се сърдите, Прохор Игнатич? — каза полковият командир, като изпревари тръгналата към мястото си трета рота, и се приближи до вървящия пред нея капитан Тимохин. След щастливо миналия преглед лицето на полковия командир изразяваше неудържима радост. — Царска служба… не бива… По някой път смъмря някого в строя… Но сам пръв ще се извиня, нали ме познавате… Той благодари много! — И подаде ръка на ротния.

— Моля ви се, генерале, как ще се осмеля! — отговори капитанът и носът му се изчерви; той се усмихна и усмивката му откри липсата на два предни зъба, избити с приклад при Измаил.

— А на господин Долохов предайте, че няма да го забравя, нека бъде спокоен. И кажете, моля ви се, аз все се канех да ви попитам, как е той, как се държи? И всичко…

— В службата е много редовен, ваше превъзходителство… но характерът му… — рече Тимохин.

— А какво, какъв му е характерът? — попита полковият командир.

— Прихваща го, ваше превъзходителство, на дни — каза капитанът, — ту е и умен, и учен, и добър. Ту пък — звяр. В Полша насмалко не уби един евреин, както знаете…

— Е да, е да — рече полковият командир, — все пак трябва да съжалим момъка в това нещастие. Нали има големи връзки… Та вие, такова…

— Слушам, ваше превъзходителство — каза Тимохин и с усмивката си му показа, че разбира желанието на началника.

— Е да, е да.

Полковият командир намери Долохов в редиците и спря коня си.

— След първото сражение — еполети — каза му той.

Долохов погледна наоколо си, не каза нищо и не промени израза на подигравателно-усмихнатата си уста.

— Е, отлично — продължи полковият командир. — На хората по канче водка от мене — добави той така, че да чуят войниците. — Благодаря на всички! Слава Богу! — Изпревари ротата и се приближи до друга.

— Всъщност той е добър човек, с него може да се служи — рече Тимохин на младшия офицер, който вървеше до него.

— С една дума — орел!… (Бяха нарекли полковия командир орел.) — рече със смях младшият офицер.

Радостното настроение на началството след прегледа се предаде и на войниците. Ротата вървеше весело. От всички страни се обаждаха войнишки гласове.

— Абе нали разправяха, че уж Кутузов бил сляп с едното око, едноок бил?

— Че не е ли! Едноок си е съвсем.

— Не, братко… той е по-окат от тебе. И ботушите, и партенките — всичко видя…

— Като ми погледна, братче, краката… ей! Рекох си.

— А пък другият, австриецът с него, като че беше цял натъркан с тебешир. Бял като брашно. Като кога се чисти амуницията!…

— Е, Федешоу!… Каза ли той кога ще почнат сраженията? Ти беше по-близо. Все разправяха, че в Брунов бил самият Бунапарт.

— Бунапарт бил там! Ама че лъже глупакът! Как пък това да не знае! Сега прусакът се бунтува. А австриецът, значи, го усмирява. Като го усмири, тогаз ще се отвори войната с Бунапарт. А той разправя, че Бунапарт бил в Брунов! Личи си, че е глупак. Ти повече слушай.

— Какви дяволи са тия квартириери! Виж, пета рота рече завива към село, ще си сварят кашата, а ние още няма да сме стигнали.

— Дай едно сухарче, дяволе.

— Ами ти даде ли ми вчера тютюн. Така е, драги. Хайде, на ти, от мене да мине.

— Барем да бяхме направили почивка, а пък то — блъскай още четири-пет версти на гладно сърце.

— Ама че хубаво беше, когато немците ни даваха каляски. Пътуващ си — чудесно!

— А тук, братко, срещаш съвсем повилнял народ. Оттатък все пак като че ли бяха поляци, все пак поданици на руската корона; а сега, драги, почнаха само немци.

— Песнопойците напред! — извика капитанът.

И от разните редици пред ротата изтичаха двайсетина души. Барабанчикът-запевач се обърна с лице към песнопойците, махна с ръка и поде провлечена войнишка песен, която започваше: „Не заря ли, солнышко занималося…“ и завършваше с думите: „То-то, братцы, будет слава нам с Каменскиим отцом…“[1] Тая песен беше съчинена в Турция, а се пееше сега в Австрия само с една промяна: вместо „Каменскиим отцом“ слагаха думите „Кутузовым отцом“.

Като отряза по войнишки тия последни думи и махна с ръце, сякаш хвърляше нещо на земята, барабанникът, слаб и красив, около четиридесетгодишен войник, изгледа строго войниците-песнопойци и зажумя. Сетне, като се увери, че всички очи са устремени към него, той сякаш дигна предпазливо с две ръце над главата си някаква невидима скъпоценна вещ, подържа я така няколко секунди и изведнъж смело я хвърли:

Ах вы, сени мои, сени!

„Сени новые мои…“[2] — подхванаха двадесет гласа и войникът с дървени лъжици[3], макар че бе натоварен с тежка амуниция, изскочи чевръсто напред и тръгна заднишком пред ротата, като мърдаше рамене и се заканваше на някого с лъжиците. Войниците размахваха ръце в такт на песента, вървяха с широка крачка и без да щат, попадаха в крак. Зад ротата се чу звук от колела, скърцане на ресори и конски тропот. Кутузов се връщаше със свитата си в града. Главнокомандуващият даде знак войниците да вървят свободно и неговото лице, както и лицата на всички от свитата му, изрази удоволствие от звуците на песента, от гледката на играещия войник и на весело и пъргаво вървящите войници от ротата. Във втората редица на десния фланг, отдето каляската изпреварваше ротите, неволно се хвърляше в очи един синеок войник, Долохов, който особено пъргаво и грациозно вървеше в такт на песента и гледаше лицата на минаващите с такъв израз, сякаш съжаляваше всички, които не вървяха сега с ротата. Хусарският корнет от свитата на Кутузов, който подигравателно имитираше полковия командир, остана малко назад от каляската и отиде с коня си към Долохов.

Едно време в Петербург хусарският корнет Жерков беше от оная буйна компания, която бе ръководена от Долохов. В чужбина Жерков срещна Долохов като войник, но не сметна за необходимо да го познае. Сега, след разговора на Кутузов с разжалвания, той се обърна към него с радостта на стар приятел.

— Приятелю драги, как си? — рече той под звуците на песента, като изравни стъпката на коня си със стъпката на ротата.

— Аз ли как съм? — отговори студено Долохов. — Както виждаш.

От бодрата песен тонът на разпуснато веселие, с който говореше Жерков, и умишлената студенина на Долоховите отговори придобиваха особено значение.

— Е, как караш с началството? — попита Жерков.

— Караме я. Добри хора са. Ти как се завря в щаба?

— Командирован съм, дежуря.

Те помълчаха.

„Выпускала сокола да из правова рукава“[4] — разправяше песента и неволно възбуждаше бодро, весело чувство. Разговорът им навярно щеше да бъде друг, ако бяха разговаряли не под звуците на песента.

— Истина ли е, че австрийците са бити? — попита Долохов.

— Дявол ги знае, тъй се разправя.

— Доволен съм — отговори Долохов кратко и ясно, както налагаше песента.

— Ела при нас някоя вечер, ще заложиш на фараон[5] — рече Жерков.

— Да не сте завъдили много пари?

— Ела.

— Не мога. Зарекъл съм се. Докато не ме произведат — няма да пия и да играя.

— Е, значи, до първото сражение…

— Тогава ще видим.

Те пак млъкнаха.

— Ти наминавай, ако имаш нужда от нещо, в щаба все ще ти помогнат… — каза Жерков.

Долохов се усмихна.

— Ти по-добре не се безпокой. Ако имам нужда от нещо, няма да моля, а сам ще си го взема.

— Че аз само така.

— И аз — само така.

— Довиждане.

— Със здраве…

… И високо, и далеко.

На родиму сторону…[6]

Жерков бутна с шпори коня си, който два-три пъти притропа, като се горещеше и не знаеше с кой крак да пристъпи, след това се оправи, препусна също в такт на песента, изпревари ротата и настигна каляската.

Бележки

[1]

Не е ли зора, слънчицето трепка…

Тъй, тъй; братчета, ще се прославим

с нашия баща Каменски…

[2] Ах ти, къща моя, къща — моя къща нова…

[3] Войник, който акомпанира песента с дървени лъжици като с кастанети. — Б.пр.

[4] Пускаше сокола от десния ръкав…

[5] Хазартна игра на карти, подобна на бакарата. — Б.пр.

[6] … И високо, и далеко — е до родната земя…