Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

IV

Ана Павловна се усмихна и обеща да се погрижи за Пиер, който, тя знаеше това, беше роднина по баща на княз Василий. Възрастната дама, която седеше преди това с ma tante, бързо стана и настигна княз Василий във вестибюла. От лицето й бе напълно изчезнал досегашният израз на престорен интерес. Нейното добро лице на много плакала жена изразяваше сега само безпокойствие и страх.

— Какво ще ми кажете, княже, за моя Борис? — каза тя, като го настигна във вестибюла. (Тя изговаряше името Борис с особено ударение на „о“-то.) — Не мога повече да стоя в Петербург. Кажете ми, какви известия мога да занеса на клетото ми момче?

Макар че княз Василий слушаше възрастната дама неохотно и почти неучтиво и дори проявяваше нетърпение, тя му се усмихваше любезно и трогателно и за да не си отиде, хвана го за ръката.

— Какво ви струва да кажете една дума на царя и веднага ще го преведат в гвардията — помоли се тя.

— Вярвайте, княгиньо, ще сторя всичко, каквото мога — отговори княз Василий, — но мъчно мога да моля царя; бих ви посъветвал да се обърнете към Румянцев чрез княз Голицин: това ще бъде по-умно.

Възрастната дама княгиня Друбецка носеше името на един от най-добрите родове в Русия, но беше бедна, напуснала бе отдавна висшето общество и бе загубила предишните си връзки. Тя бе пристигнала сега, за да издействува за своя единствен син назначение в гвардията. Само за да види княз Василий, тя се натрапи да я поканят и пристигна на приема у Ана Павловна и само затова слуша историята на виконта. Тя се уплаши от думите на княз Василий; по нейното хубаво някога лице се изписа озлобление, но то беше само за миг. Тя пак се усмихна и по-здраво хвана ръката на княз Василий.

— Вижте, княже — рече тя, — аз никога не съм ви молила, никога няма да ви моля, никога не съм ви припомняла за приятелските чувства на баща ми към вас. Но сега ви заклевам в Бога, направете това за сина ми и аз ще ви смятам за благодетел — прибави бързо тя. — Не, не се ядосвайте, а ми обещайте. Аз молих Голицин, той отказа. Soyez le bon enfant que vous avez été[1] — каза тя, като се мъчеше да се усмихне, но в очите й имаше сълзи.

— Папа, ще закъснеем — рече княжна Елен, която чакаше до вратата, като изви своята хубава глава на античните си рамене.

Но влиянието във висшето общество е капитал, който трябва да се пести, за да не изчезне. Княз Василий знаеше това и след като бе размислил, че ако почне да моли за всички, които молят него, скоро не би могъл да моли за себе си, рядко употребяваше влиянието си. Ала по работата на княгиня Друбецкая, след като княгинята наново се обърна с молба към него, той почувствува нещо като угризение на съвестта. Тя му бе припомнила една истина: за първите си стъпки в службата той беше задължен на нейния баща. Освен това по нейното държание той видя, че тя е от ония жени, особено майки, които, щом веднъж си пъхнат нещо в главата, няма да се махнат, докато желанията им не бъдат изпълнени, а в противен случай са готови всекидневно, всекиминутно да дотягат и дори да правят сцени. Последното съображение го поколеба.

— Chère[2] Ана Михайловна — каза той с обикновената си фамилиарност и отегчение в гласа, — почти ми е невъзможно да направя онова, което искате; но за да ви докажа колко ви обичам и колко почитам паметта на покойния ви баща, ще направя невъзможното: синът ви ще бъде преведен в гвардията, давам ви думата си. Доволна ли сте?

— Мили, вие сте мой благодетел! Друго не можех и да чакам от вас; знаех колко сте добър.

Той понечи да излиза.

— Чакайте, две думи. Une fois passé aux gardes…[3] — Тя се смути. — Вие сте близък с Михаил Иларионович Кутузов, препоръчайте му Борис за адютант. Тогава ще съм спокойна и тогава вече…

Княз Василий се усмихна.

— Това не обещавам. Вие знаете как обсаждат Кутузов, откак е назначен главнокомандуващ. Той сам ми казваше, че всички московски госпожи са се надумали да му дадат всичките си деца за адютанти.

— Не, обещайте ми, няма да ви пусна, мили мой благодетелю.

— Папа — повтори със същия тон красавицата, — ще закъснеем.

— Е, au revoir[4], сбогом. Нали виждате?

— И тъй, утре ще доложите на царя, нали?

— Без друго, но за Кутузов не обещавам.

— Не, обещайте, обещайте, Basile[5] — каза подире му Ана Михайловна с усмивката на млада кокетка, с каквато някога навярно се бе усмихвала, но която сега съвсем не отиваше на нейното изтощено лице.

Очевидно тя беше забравила годините си и по навик пускаше в ход всичките стари женски средства. Но щом той излезе, лицето й отново прие същия студен, престорен израз, какъвто имаше преди това. Тя се върна в групата, дето виконтът продължаваше да разправя, и пак се престори, че слуша, очаквайки сгоден миг да си отиде, тъй като нейната работа бе уредена.

— Но как ви се струва цялата тая последна комедия du sacre de Milan?[6] — рече Ана Павловна. — Et la nouvelle comédie des peuples de Gênes et de Lucques, qui viennent présenter leurs voeux à M. Buonaparte. M. Buonaparte assis sur un trône, et exauçant les voeux des nationsl Adorable! Non, mais c’est à en devenir folle! On dirait, que le monde entier a perdu la tête.[7]

Княз Андрей се усмихна, като погледна Ана Павловна право в очите.

— „Dieu me la donne, gare à qui la touche“ — каза той (това бяха думите на Бонапарт, казани при слагането на короната). — On dit qu’il a été très beau en prononçant ces paroles[8] — добави той и повтори още веднъж тия думи, сега на италиански: — „Dio mi la dona, guai a chi la tocca.“

— J’espère, enfin — продължи Ана Павловна, — que ça a été la goutte d’eau qui fera déborder le verre. Les souverains ne peuvent plus supporter cet homme, qui menace tout.[9]

— Les souverains? Je ne parle pas de la Russie — каза учтиво и безнадеждно виконтът. — Les souverains, madame! Qu’ont ils fait pour Louis XVI, pour la reine, pour madame Elisabeth? Rien — продължи той, като се разпалваше. — Et croyez-moi, ils subissent la punition pour leur trahison de la cause des Bourbons. Les souverains? Ils envoient des ambassadeurs complimenter l’usurpateur.[10]

И като въздъхна презрително, той пак промени положението си. Княз Иполит, който дълго гледа виконта през лорнета си, при тия думи изведнъж се обърна цял към малката княгиня, помоли я да му даде игличката и почна да й показва герба на Конде, като рисуваше по масата с игличката. Той почна да й обяснява тоя герб с такъв важен вид, като че княгинята го бе помолила за това.

— Bâton de gueules, engrêlé de gueules d’azur — maison Conde[11] — рече той.

Княгинята го слушаше и се усмихваше.

— Ако Бонапарт остане още една година на френския престол — продължи почнатия разговор виконтът с вид на човек, който не слуша другите, но по тоя въпрос, който познава по-добре от всички, следи само вървежа на своите мисли, — работите ще отидат много надалеч. С интрига, с насилие, с изгнания, със смъртни наказания обществото, аз разбирам доброто френско общество, ще бъде унищожено завинаги и тогава…

Той сви рамене и разпери ръце. Пиер понечи да каже нещо: разговорът го интересуваше, но Ана Павловна, която дебнеше, го пресече.

— Император Александър — каза тя с тъга, която винаги придружаваше думите й, когато заговореше за императорското семейство — обяви, че ще остави французите сами да си изберат начина на управление. И аз мисля, че без съмнение, когато се освободи от узурпатора, цялата нация ще се хвърли в ръцете на законния крал — каза Ана Павловна, като искаше да бъде любезна с тоя емигрант и роялист.

— Съмнително е — рече княз Андрей. — Monsieur le vicomte[12] с пълно право смята, че работите са отишли вече прекомерно далеч. Мисля, че мъчно ще могат да се върнат към старото.

— Доколкото съм чувал — вмеси се отново в разговора Пиер, като се изчерви, — почти всички благородници са минали вече на страната на Бонапарт.

— Така разправят бонапартистите — рече виконтът, без да погледне Пиер. — Мъчно е сега да се узнае общественото мнение на Франция.

— Bonaparte l’a dit[13] — каза насмешливо княз Андрей. (Личеше, че виконтът не му харесва и че макар и да не го поглеждаше, отправяше срещу него думите си.)

— „Je leur ai montré le chemin de la gloire — каза той след кратко мълчание, като повтори отново думите на Наполеон, — ils n’en ont pas voulu; je leur ai ouvert mes antichambres, ils se sont précipités en foule…“ Je ne sais pas à quel point il a eu le droit de le dire.[14]

— Aucun[15] — възрази виконтът. — След убийството на херцога дори най-пристрастните хора престанаха да виждат в него герой. Si même ça été un héros pour certaines gens — рече виконтът, като се обърна към Ана Павловна, — depuis l’assassinat du duc il y a un martyr de plus dans le ciel, un héros de moins sur la terre.[16]

Преди още Ана Павловна и другите да одобрят с усмивка думите на виконта, Пиер отново се вмеси стремително в разговора и Ана Павловна, макар да предчувствуваше, че той ще каже нещо неприлично, не можа вече да го спре.

— Смъртното наказание на Ангиенския херцог — каза Пиер — бе държавна необходимост; и тъкмо в това, че Наполеон не се е побоял да поеме лично отговорността за тая постъпка, аз виждам душевно величие.

— Dieu! Mon dieu![17] — прошепна ужасена Ана Павловна.

— Comment, monsieur Pierre, vous trouvez que l’assassinat est grandeur d’âme?[18] — рече малката княгиня, като се усмихна и приближи ръкоделието до себе си.

— Ah! Oh! — чуха се разни гласове.

— Capital![19] — рече на английски княз Иполит и почна да тупа с длан коляното си. Виконтът само сви рамене.

Пиер погледна тържествено слушателите над очилата си.

— Смятам, че е така — продължи той с отчаяна решителност, — защото Бурбоните избягаха от революцията, като изоставиха народа на анархията; а единствен Наполеон можа да проумее революцията и да я победи и затуй заради благото на всички той не можеше да се спре пред живота на един човек.

— Не искате ли да минете на оная маса? — рече Ана Павловна. Но Пиер продължи, без да й отговори.

— Не — каза той, като се въодушевяваше все повече и повече. — Наполеон е велик, защото се издигна над революцията, стъпка нейните злоупотребления, но запази всичко хубаво, което имаше в нея — и равенството на гражданите, и свободата на словото и на печата, — и само затова взе властта.

— Да, ако след като взе властта, без да я използува за убийства, я беше дал на законния крал — рече виконтът, — тогава бих го нарекъл велик човек.

— Той не би могъл да стори това. Народът му даде властта само за да го избави той от Бурбоните и защото народът го смяташе велик човек. Революцията, беше велико дело — продължи мосьо Пиер, показвайки с това крайно смело и предизвикателно вметнато изречение, че още е много млад, както и желанието си да изкаже по-скоро всичко.

— Революцията и цареубийството ли са велико дело?… След това… но не искате ли да дойдете на оная маса? — повтори Ана Павловна.

— Contrat social[20] — рече с кротка усмивка виконтът.

— Не говоря за цареубийството. Говоря за идеите.

— Да, идеите за грабеж, за убийство и за цареубийство — прекъсна го отново нечий ироничен глас.

— Разбира се, това бяха крайности, но важното не е в тях, а в правата на човека, в еманципацията от предразсъдъците, в равенството на гражданите; а Наполеон запази изцяло силата на тия идеи.

— Свобода и равенство — рече презрително виконтът, решен сякаш да докаже най-сетне сериозно на тоя момък цялата глупост на неговите приказки, — все гръмки думи, отдавна вече компрометирани. Та кой не обича свободата и равенство? Ами че още нашият спасител проповядваше свобода и равенство. Нима след революцията хората станаха по-щастливи? Напротив. Ние искахме свобода, а Бонапарте я унищожи.

Княз Андрей поглеждаше усмихнат ту Пиер, ту виконта, ту домакинята. В първия миг, при неочакваната постъпка на Пиер, Ана Павловна се ужаси, макар че бе свикнала с висшето общество; но щом видя, че въпреки произнесените от Пиер светотатствени думи виконтът не кипна, и когато се убеди, че тия думи не могат вече да се потулят, тя се реши, присъедини се към виконта и нападна оратора.

— Mais, mon cher monsieur Pierre[21] — каза Ана Павловна, — как смятате велик човека, който можа да изпрати на смърт един херцог, и дори — просто един човек, без съд и без да е виновен?

— Аз бих попитал — рече виконтът, — какво мисли monsieur за осемнадесети брюмер? Нима това не е измама? C’est un escamotage qui ne ressemble nullement à la manière d’agir d’un grand homme.[22]

— Ами пленниците в Африка, които той изби? — каза малката княгиня. — Това е ужасно! — И сви рамене.

— C’est un roturier, vous aurez beau dire[23] — каза княз Иполит.

Мосьо Пиер не знаеше на кого да отговори, изгледа всички и се усмихна. Неговата усмивка не беше както усмивката на другите хора — не се сливаше с неусмивка. У него, напротив, щом дойдеше усмивката, сериозното и дори малко навъсено лице мигновено изчезваше и се появяваше друго — детско, добро, дори глупавичко, което сякаш молеше за прошка.

Виконтът, който го виждаше за пръв път, разбра, че този якобинец съвсем не е тъй страшен, както са думите му. Всички млъкнаха.

— Че как искате да отговаря на всички отведнъж? — каза княз Андрей. — Освен туй в постъпките на държавния мъж трябва да се разграничават постъпките на частното лице, на пълководеца или на императора. Така ми се струва.

— Да, да, разбира се — поде Пиер, зарадван от помощта, която получи.

— Не може да не се признае — продължи княз Андрей, — че като човек Наполеон е велик на Арколския мост, в болницата на Яфа, дето се ръкува с чумавите, но… но има други постъпки, които мъчно могат да се оправдаят.

Княз Андрей, който очевидно искаше да смекчи несръчната проява на Пиер, стана да си ходи и даде знак на жена си.

Неочаквано княз Иполит стана и като почна да прави на всички знаци с ръце да ги спре с молба да поседнат, каза:

— Ah! aujourd’hui on m’a raconté une anecdote moscovite, charmante: il faut que je vous en régale. Vous m’excusez, vicomte, il faut que je raconte en russe! Autrement on ne sentira pas le sel de l’histoire.[24]

И княз Иполит започна да разправя на руски с такъв изговор, с какъвто говорят французите, живели около година в Русия. Всички се спряха: тъй оживено и настойчиво искаше княз Иполит внимание към историята, която щеше да разказва.

— В Moscou има една госпожа, une dame. И тя е голяма скъперница. Необходимо й било да има два valets de pied[25] за карета. И много едър. Такъв бил неин вкус. И имала une femme de chambre[26] още по-едър. Тя казала…

Княз Иполит се замисли, като очевидно мъчно съобразяваше.

— Тя казала… да, тя казала: „Момиче (à la femme de chambre), облечи livrée[27] и ела с мене, зад карета faire des visites.[28]

Сега княз Иполит прихна и шумно се изсмя много по-рано от слушателите си, което направи неблагоприятно за разказвача впечатление. Ала мнозина, между които възрастната дама и Ана Павловна, се усмихнаха.

— Тя тръгнала с колата. Внезапно станало силен вятър. Момиче загубило шапка и дълги коси се развели…

Сега той не можеше вече да се сдържа и почна да се смее отривисто и през тоя смях каза:

— И цял свят разбрал…

Анекдотът свърши с това. Макар че не можеше да се разбере за какво го разказва и за какво трябваше да го разказва непременно на руски, Ана Павловна и другите оцениха светската любезност на княз Иполит, който тъй приятно завърши неприятната и нелюбезна постъпка на мосьо Пиер. След анекдота разговорите се разпокъсаха на дребни, незначителни приказки за бъдещия и за миналия бал, за спектакъла, както и де и кога пак ще се видят.

Бележки

[1] Бъдете тъй добър, както бивахте по-рано.

[2] Скъпа.

[3] Щом мине в гвардията…

[4] Довиждане.

[5] Базил.

[6] Коронацията в Милано.

[7] И новата комедия: народите на Генуа и Лука изразяват желанията си на господин Бонапарте. И господин Бонапарте седи на трона и изпълнява желанията на народите! О, това е чудесно! Не, можеш да полудееш от това. Човек би казал, че целият свят се е побъркал.

[8] „Бог ми даде короната, тежко ономува, който посегне към нея.“ Разправят, че той бил много хубав, когато произнасял тия думи.

[9] Надявам се, че най-сетне това е капката, която ще препълни чашата. Царете не могат повече да търпят тоя човек, който заплашва всичко.

[10] Царете ли? Не говоря за Русия. Царете! Но какво сториха те за Людвик XVI, за кралицата, за Елисавета? Нищо. И вярвайте ми, те понасят наказанието си за измяната към каузата на Бурбоните. Царете ли? Те изпращат посланици, за да поздравяват узурпатора на престола.

[11] Щит с червени и сини назъбени ивици — родът Конде.

[12] Господин виконтът.

[13] Това е казал Бонапарт.

[14] „Аз им показах пътя на славата, но те не го пожелаха; отворих им чакалните си — те се втурнаха като тълпа…“ Не знам до каква степен е имал право да каже това.

[15] Никакво право.

[16] Дори да е бил герой за някои хора, след убиването на херцога на небето има един мъченик повече, а на земята — един герой по-малко.

[17] Боже мой!

[18] Как, господин Пиер, в убийството вие виждате величие на душата?

[19] Отлично!

[20] „Общественият договор“ на Русо.

[21] Но, любезни господин Пиер.

[22] Това е мошеничество и един велик човек съвсем не действува така.

[23] Това е простак, който се е издигнал, каквото щете да казвате.

[24] Ах, днес ми разказаха един прекрасен Московски анекдот; трябва да ви угостя с него. Извинявайте, виконте, ще говоря на руски. Инак ще се загуби всичката сол на анекдота.

[25] Лакей.

[26] Прислужница.

[27] Ливрея.

[28] Да прави посещения.