Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.

Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

VII

Привечер, когато Илагин се сбогува с Николай, Николай беше толкова далеч от къщи, че прие предложението на вуйчото — всичките ловци и кучета да останат за нощуване в неговото, на вуйчото, село Михайловка.

— А ако се отбиете при мене — чиста работа марш! — рече вуйчото — ще бъде още по-добре. Нали виждате, времето е влажно — продължи вуйчото, — ще си починете, ще закараме малката графиня с бричка. — Предложението на вуйчото беше прието; изпратиха един ловец в Отрадное за бричката, а Николай, Наташа и Петя отидоха у вуйчото.

Пет души прислуга, големи и малки, изтичаха на парадната входна площадка да посрещнат господаря си. Десетки жени, стари, големи и малки, надничаха от задната входна площадка да гледат пристигащите ловци. Присъствието на Наташа, жена, господарка, на кон, изостри любопитството на вуйчовата прислуга до такава степен на учудване, че много от тях, без да се стесняват от нея, се приближаваха, гледаха я в очите и пред нея изказваха бележките си за нея, като за показно чудо, което не е човек и не може да чува и разбира какво говорят за него.

— Аринка, я погледни, на една страна седи! Тя седи, а полите й се развяват… Виж, и свирка!

— Божичко, я ножчето!…

— Гледай, татарка!

— Как не си се претърколила?… — каза й най-смелата, като се обърна направо към Наташа.

Вуйчото слезе от коня до входната площадка на своята дървена, потънала в градината къщица и като изгледа слугите си, извика повелително — ония, които нямат работа, да си вървят и да бъде сторено всичко каквото трябва за настаняването на гостите и ловците с кучетата.

Всичко се разтича. Вуйчото сне Наташа, от коня, хвана я за ръка и я поведе по разклатените дъсчени стъпала на площадката. В къщата, неизмазана отвътре, с дървени стени, не беше много чисто — не се виждаше, че целта на хората, които живееха тук, е била да няма петна, но не личеше и изоставеност. В пруста миришеше на пресни ябълки и висяха вълчи и лисичи кожи.

През вестибюла вуйчото заведе гостите си в малка зала със сгъваема маса и махагонови столове, след туй в салона с брезова кръгла маса и диван, а след това в кабинета с окъсан диван, вехт килим и с портретите на Суворов, на бащата и майката на домакина и на него самия във военен мундир. В кабинета силно миришеше на тютюн и на кучета.

В кабинета вуйчото помоли гостите да седнат и да се разположат като у дома си, а той излезе. Ругай с неизчистения си гръб влезе в кабинета и легна на дивана, като почна да се чисти с език и зъби. От кабинета водеше коридор, в който се виждаше параван с продрани завески. Зад завеските се чуваше женски смях и шепот. Наташа, Николай и Петя се съблякоха и седнаха на дивана. Петя се облакъти на ръка и тутакси заспа; Наташа и Николай седяха мълком. Лицата им пламтяха, те бяха много гладни и много весели. Те се погледнаха един друг (след лова, в стаята, Николай вече не смяташе за необходимо да показва пред сестра си своето мъжко превъзходство); Наташа смигна на брат си — и двамата не можаха да се сдържат дълго и се разсмяха звънливо, без да са измислили предлог за смеха си.

След малко влезе вуйчото в казакин[1], сини панталони и къси ботуши. И Наташа почувствува, че същият тоя костюм, в който с учудване и насмешка беше виждала вуйчото в Отрадное, бе истински костюм, който с нищо не беше по-лош от сюртуците и фраковете. И вуйчото беше весел; той не само не се докачи от смеха на брата и сестрата (и през ум не му минаваше, че те могат да се надсмиват на живота му), но сам се присъедини към техния безпричинен смях.

— Виж каква била младата графиня — чиста работа марш! — друга такава не съм виждал! — рече той, подавайки на Ростов една лула с дълъг чибук и с привичен жест, поставяйки между трите си пръста друг, къс, прерязан чибук.

— Цял ден язди, също като мъж, а сякаш нищо не е било!

Наскоро след вуйчото отвори вратата — според звука на нозете — очевидно боса прислужница и в стаята влезе с голяма наредена табла в ръце пълна, румена, хубава, към четиридесетгодишна жена с двойна брадичка и пълни румени устни. Тя с гостоприемна важност и приветливост в очите и във всяко движение огледа гостите и с любезна усмивка почтително им се поклони. Макар че беше пълна повече от обикновено, поради което трябваше да изпъчва напред гърдите и корема си и да държи главата си назад, тая жена (икономка на вуйчото) стъпваше извънредно леко. Тя се приближи до масата, сложи таблата и с белите си пълнички ръце изкусно взе и нареди по масата бутилки, мезета и други неща за ядене. Като свърши това, тя се дръпна и застана усмихната до вратата. „Ето ме на — и мене! Разбираш ли сега вуйчото?…“ — каза на Ростов нейното появяване. Как няма да го разбере: не само Ростов, но и Наташа разбра вуйчото — и значението на смръщените вежди, и щастливата, самодоволна усмивка, която едва-едва свиваше устните му, когато влезе Анися Фьодоровна. На таблата имаше питие от билки, домашни ликьори от плодове, гъби, питки от черно брашно със суроватка, пити мед, пенлива медовина, ябълки, орехи — сурови и печени, и орехи в мед. След това Анися Фьодоровна донесе сладко, приготвено с мед и захар, и шунка, и току-що опържена кокошка.

Всичко това беше произведено, стъкмено и приготвено от Анися Фьодоровна. Всичко това и миришеше, и лъхаше, и по вкус беше също като Анися Фьодоровна. Всичко бе облъхано от сочност, чистота, белота и приятна усмивка.

— Хапнете си, госпожичке-графинке — повтаряше тя, предлагайки на Наташа ту едно, ту друго. Наташа ядеше всичко и ней се струваше, че никога и никъде не е виждала и не е яла такива питки със суроватка, сладка с такъв аромат, орехи с мед и такава кокошка. Анися Фьодоровна излезе. Ростов с вуйчото пиеха след вечерята вишновка, разговаряха за миналия и за бъдещ лов, за Ругай и за Илагиновите кучета. Наташа седеше изправена на дивана и ги слушаше с блеснали очи. Няколко пъти тя се опита да събуди Петя и да му даде да хапне нещичко, но той приказваше нещо неразбрано и очевидно не се събуждаше. Толкова весело беше в душата на Наташа, толкова й беше хубаво в тая нова за нея обстановка, че единственото, от което се страхуваше, бе да не би изпратената за нея бричка да дойде много скоро. След случайно настъпилото мълчание, както почти винаги се случва с хора, които за пръв път приемат в къщата си познати, вуйчото, отговаряйки на мисълта, която беше в ума на гостите, каза:

— Та ето на, моят живот свършва… Умреш ли — чиста работа марш! — нищо няма да остане. Защо тогава да грешиш!

Когато казваше това, лицето на вуйчото беше много сериозно и дори хубаво. Ростов неволно си спомни всичко хубаво, което бе слушал за вуйчото от баща си и съседите. В цялата губерния вуйчото беше прочут като най-благороден и най-безкористен чудак. Викаха го да разрешава семейни дела, назначаваха го изпълнител на завещания, поверяваха му тайни, избираха го за съдия и за други длъжности, но той винаги упорито се отказваше от обществени служби, като прекарваше есента и пролетта из полето, яхнал своя светлокафяв кон, зиме — в къщи, а през лятото лежеше в буренясалата си градина.

— Защо не сте на някаква служба, вуйчо?

— Бях, но напуснах. Не ме бива — чиста работа марш! — не мога се оправи. Това е работа за вас, аз нямам толкова ум. Виж, ловът е друго нещо, чиста работа марш! Я отворете вратата — викна той. — Защо я затворихте! — Вратата в дъното на коридора (наричан от вуйчото колидор) водеше в ергенско-ловната стая: тъй се наричаше стаята за ловците. Босите крака бързо зашляпаха и невидима ръка отвори вратата за ловната. От коридора почнаха ясно да се чуват звуци от балалайка, на която свиреше очевидно някой майстор в тая работа. Наташа отдавна вече се вслушваше в тия звуци и сега излезе в коридора, за да ги слуша по-ясно.

— Това е моят Митка, кочияшът… Купих му хубава балалайка, обичам да слушам — каза вуйчото. У вуйчото бе наредено тъй, че когато той пристигнеше от лов, в ергенско-ловната стая Митка свиреше на балалайка. Вуйчото обичаше да слуша тая музика.

— Колко е хубаво! Наистина отлично — рече Николай с известно неволно пренебрежение, сякаш му бе срамно да признае, че тия звуци му бяха много приятни.

— Как отлично? — рече укорно Наташа, усещайки тона, с който брат й каза това. — Не отлично, а е истинска прелест! — Както гъбите, медът и домашните ликьори на вуйчото й се струваха най-хубави в света, тъй и тая песен в тоя миг й се струваше връх на музикалната прелест.

— Още, моля, още — рече Наташа през вратата, щом балалайката млъкна. Митка я настрои и отново задрънка Госпожата с извивки и съпроводи. Вуйчото седеше и слушаше, навел глава на една страна, едва-едва усмихнат. Мотивът на Госпожата се повтори сто пъти. Няколко пъти настройваха балалайката и пак дрънчаха същите звуци и на слушателите не омръзваше, а само им се искаше да слушат още и още тая песен. Анися Фьодоровна влезе и облегна пълното си тяло о рамката на вратата.

— Благоволявате да слушате, графинке — рече тя на Наташа с усмивка, която извънредно приличаше на усмивката на вуйчото.

— Той ни свири чудесно — каза тя.

— Ей в това място не свири добре — изведнъж с енергичен жест каза вуйчото. — Той трябва да удари нашироко — чиста работа марш! — нашироко!

— А вие нима можете? — попита Наташа. Вуйчото се усмихна, без да отговаря.

— Я, Анисюшка, виж дали струните на китарата са здрави? Отдавна не съм я пипвал — чиста работа марш! — зарязах я.

Анися Фьодоровна с удоволствие тръгна със своя лек вървеж да изпълни поръчката на господаря си и донесе китарата.

Без да гледа никого, вуйчото издуха праха, чукна с кокалестите си пръсти горната дъска на китарата, настрои я и се нагласи в креслото. Той хвана (с малко театрален жест, като дръпна встрани лакътя на лявата си ръка) китарата над шийката, смигна на Анися Фьодоровна, почна не Госпожата, а взе един звучен, чист акорд и плавно, спокойно, но сигурно почна със съвсем бавен темп майсторски да свири известната песен „По у-ли-ице мостовой“[2]. Изведнъж, в такт със солидното веселие (същото, което лъхаше от цялото същество на Анися Фьодоровна), мотивът на песента запя в душата на Николай и Наташа. Анися Фьодоровна се изчерви, закри лице с кърпичка и излезе от стаята, смеейки се. Вуйчото продължи чисто, внимателно и енергично-твърдо да свири песента, като гледаше с променен, вдъхновен поглед мястото, което бе напуснала Анися Фьодоровна. В лицето му, под едната страна на белия мустак, нещо едва забележимо се смееше; то почваше да се смее много повече, когато песента се засилваше, тактът се ускоряваше и когато в местата на извивките нещо се откъсваше.

— Прелест, прелест, вуйчо! Още, още! — викна Наташа, щом той спря. Тя скочи от мястото си, прегърна вуйчото и го целуна. — Николенка, Николенка! — рече тя, като се извърна към брат си, и сякаш го питаше: „Какво е това?“

На Николай също много му се хареса свирнята на вуйчото. Вуйчото втори път засвири песента. Усмихващото се лице на Анися Фьодоровна пак се появи на вратата, а зад нея и други лица…

За холодной ключевой,

Кричит, девица, постой![3]

засвири вуйчото, направи пак изкусна извивка, спря и мръдна рамене.

— Хайде, хайде, миличък вуйчо — простена Наташа с такъв умолителен глас, сякаш животът й зависеше от това.

Вуйчото стана и като че в него имаше двама човека — единият от тях се усмихна сериозно на веселяка, а веселякът направи наивна и стегната стъпка, преди да заиграе.

— Хайде, племеннице! — извика вуйчото, като махна към Наташа с ръката си, която бе откъснала акорда.

Наташа хвърли шала си, с който бе наметната, изтърча пред вуйчо си, сложи ръце на кръста, мръдна рамене и застана.

Де, как и кога бе всмукала от оня руски въздух, който дишаше тая малка графиня, възпитана от емигрантка-французойка, тоя дух, отде бе взела тя това държане, което pas de châle отдавна би трябвало да изгонят? Но духът и държането й бяха същите, неподражаеми, които не се учат, руски, тъкмо ония, които очакваше от нея вуйчото. Щом тя застана и се усмихна тържествено, гордо и хитро-весело, първият страх, който обзе за миг Николай и всички присъствуващи, страх, че тя ще извърши нещо, което не трябва, мина и те вече й се любуваха.

Тя направи същото, каквото вуйчото, и тъй точно, тъй съвсем точно го направи, че Анися Фьодоровна, която веднага й подаде необходимата за играта кърпа, се просълзи през смеха си, гледайки тая тъничка, грациозна, толкова чужда ней, отгледана в коприна и кадифе графиня, която можеше да проумее всичко, което имаше в Анися и в бащата на Анися, и в леля й, и в майка й, и във всеки русин.

— Е, малка графиньо, чиста работа марш! — каза вуйчото, смеейки се радостно, след като свърши играта. — Ах ти, племеннице! Само трябва да ти изберем за съпруг някой юначага, чиста работа марш!

— Избран е вече — каза, усмихвайки се, Николай.

— О? — рече, учудено вуйчото, загледал въпросително Наташа. Щастливо усмихната, Наташа кимна утвърдително с глава.

— И още какъв! — каза тя. Но щом каза това, друг, нов ред на мисли и чувства възникна в нея. Какво значеше усмивката на Николай, когато каза: „Избран е вече“? Доволен ли е от това, или не е доволен? Той сякаш смята, че моят Болконски не би одобрил, не би разбрал тая наша радост. Не, той би разбрал всичко. „Де е сега той?“ — помисли Наташа и лицето й изведнъж стана сериозно. Но това продължи само секунда. „Да не мисля, да не смея да мисля за това“ — каза си тя и усмихвайки се, отново приседна до вуйчото, молейки го да изсвири още нещо.

Вуйчото изсвири още една песен и валс; след това, като помълча, изкашля се и запя любимата си ловна песен:

Как со вечера пороша

Выпадала хороша…[4]

Вуйчото пееше тъй, както пее народът, с пълното и наивно убеждение, че цялото значение на песента е само в думите, че напевът идва сам по себе си, че отделно напев не съществува и че напевът е само тъй, за допълване. Поради това тоя несъзнателен напев и у вуйчото беше необикновено хубав, каквато е песента на птица. Наташа бе във възторг от пеенето на вуйчото. Тя реши, че няма вече да учи арфа, а ще свири само на китара. Поиска китарата от вуйчото и веднага намери съпровод за песента.

След девет часа за Наташа и Петя пристигна една линейка, бричка и трима конници, изпратени да ги търсят. Графът и графинята не знаели де са те и много се безпокоили, както каза изпратеният човек.

Изнесоха Петя и го сложиха като труп в линейката; Наташа и Николай седнаха в бричката. Вуйчото увиваше Наташа и се сбогуваше с нея със съвсем нова нежност. Той ги изпрати пеш до моста, който трябваше да избиколят и да минат през брода, и заповяда ловци с фенери да вървят напред.

— Довиждане, скъпа племеннице! — извика в тъмното гласът му, но не оня, който Наташа знаеше по-рано, а другият, който пееше: „Как со вечера пороша“.

В селото, през което минаха, имаше много червени светлини и весело миришеше на дим.

— Каква прелест е тоя вуйчо! — рече Наташа, когато излязоха на шосето.

— Да — каза Николай. — Не ти ли е студено?

— Не, много ми е хубаво, много. Толкова ми е хубаво — дори с недоумение рече Наташа. Дълго мълчаха.

Нощта беше тъмна и влажна. Конете не се виждаха; чуваше се само как шляпат в невидима кал.

Какво ставаше в тая по детски възприемчива душа, която тъй жадно ловеше и усвояваше всичките най-разнообразни впечатления от живота? Как се оформяше всичко това в нея? Но тя беше много щастлива. Когато приближаваха вече до къщи, изведнъж запя мотива на песента „Как со вечера пороша“, който се мъчеше да налучка през целия път и най-сетне го намери.

— Намери ли го? — каза Николай.

— Ти за какво мислеше сега, Николенка? — попита Наташа. Те обичаха да се питат така един друг.

— Аз ли? — рече Николай, като искаше да си спомни. — Ето какво, отначало мислех, че Ругай, червеникавото куче, прилича на вуйчо и че ако той беше човек, би държал вуйчото в къщи, ако не за неговия бърз бяг, за това, че е приятен, затуй би го държал. Колко приятен е вуйчо! Не е ли истина? Ами ти какво мислеше?

— Аз ли? Чакай, чакай. Да, отначало мислех, че, пътуваме и мислим, че пътуваме за в къщи, а пък пътуваме в тая тъмнина бог знае закъде и изведнъж ще пристигнем и ще видим, че не сме в Отрадное, а във вълшебно царство. А освен това мислех още за… Не, нищо повече.

— Знам, сигурно си мислела за него — рече Николай усмихнат, както Наташа разбра по звука на гласа му.

— Не — отговори Наташа, макар че наистина заедно с това мислеше и за княз Андрей, и дали вуйчото би му се харесал. — А още непрекъснато си повтарям, по целия път си повтарям: как хубаво пристъпваше Анисюшка, хубаво… — рече Наташа. И Николай чу нейния звънлив, безпричинен, щастлив смях.

— Знаеш ли — каза неочаквано тя, — аз знам, че никога вече няма да бъда тъй щастлива и спокойна както сега.

— Празна работа, глупости, приказки — рече Николай и помисли: „Каква прелест е тази моя Наташа! Нямам и няма да имам друг такъв приятел. Защо й трябва да се омъжва? Все двамата бихме пътували!“

„Каква прелест е тоя Николай!“ — мислеше Наташа.

— А! В салона още свети — рече тя, като посочи прозорците на къщата, които блестяха красиво в мократа, кадифена тъмнина на нощта.

Бележки

[1] Полукафтан с ширити за закопчаване, права яка и набор отзад. — Б.пр.

[2] „По калдъръмената улица“. — Б.пр.

[3] „За студената изворна вода момък вика: чакай, моме!“ — Б.пр.

[4] Какъв хубав тъничък сняг падна снощи. — Б.пр.