Лев Толстой
Война и мир (217)

XXXI

Генералът, след когото препускаше Пиер, слезе в подножието, сви рязко вляво и Пиер, загубвайки го от очи, навлезе в редиците на пехотни войници, които вървяха пред него. Той се помъчи да излезе от тях ту вляво, ту вдясно; но навсякъде имаше войници с еднакво загрижени лица, заети с някаква работа, която не се виждаше, но която очевидно беше важна. Всички с едни и същи недоволно-въпросителни очи гледаха тоя дебел човек с бяла шапка, който, кой знае защо, ги тъпчеше с коня си.

— Какво кара посред батальона! — викна му един. Друг блъсна с приклад коня му и Пиер, който се бе притиснал до дъгата на седлото и едва сдържаше подплашения кон, препусна и отиде пред войниците, дето беше широко.

Напреде имаше мост, а до моста бяха застанали и стреляха други войници. Пиер се приближи до тях. Без сам да знае, Пиер бе отишъл до моста над Колоча, който се намираше между Горки и Бородино и който французите атакуваха при първите действия на сражението (след като заеха Бородино). Пиер видя, че пред него има мост и че от двете страни на моста и по ливадата войниците правят нещо сред дима в откосите сено, които бе съзрял вчера; но въпреки незамлъкващата стрелба на това място, той съвсем не мислеше, че тъкмо тук беше полесражението. Той не чуваше звуците на куршумите, които пищяха от всички страни, и на снарядите, прелитащи над него, не виждаше неприятеля, който бе отвъд реката, и дълго време не виждаше убити и ранени, макар че мнозина падаха близо до него. С усмивка, която не се махаше от лицето му, той гледаше наоколо си.

— Защо кара тоя пред линията? — викна пак някой срещу него.

— Вляво, вдясно вземи — викаха му други.

Пиер зави вдясно и неочаквано се срещна с познатия му адютант на генерал Раевски. Тоя адютант ядосано го погледна и явно се канеше и той да му извика, но като го позна, кимна му.

— Вие как сте се озовали тук? — рече той и препусна по-нататък.

Пиер, който усещаше, че не е на мястото си и без работа, страхувайки се да не попречи пак някому, препусна след адютанта.

— Това тук какво е? Може ли да дойда с вас? — попита той.

— Ей сега, ей сега — отговори адютантът, препусна до дебелия полковник, изправен в ливадата, предаде му нещо и едва тогава се обърна към Пиер.

— Вие защо попаднахте тук, графе? — каза му той усмихнат. — Все любопитствувате ли?

— Да, да — каза Пиер. Но адютантът обърна коня и отмина по-нататък.

— Тук пак както и да е — рече адютантът, — но на левия фланг при Багратион жари ужасно.

— Така ли? — попита Пиер. — А де е то?

— Ами елате с мене на могилата, оттам се вижда. А на батареята при нас още е търпимо — рече адютантът. — Е, ще дойдете ли?

— Да, ще дойда с вас — каза Пиер, като гледаше наоколо и търсеше с очи берейтора си. Едва сега Пиер за първи път видя ранените, някои от които се мъкнеха пеши, а други — носени на носилки. На същата ливадка с дъхавите откоси сено, дето той бе минал вчера, напреко на откосите, извил неудобно глава, лежеше неподвижно един войник с паднал кивер. — А тоя защо не са го дигнали? — започна Пиер, но видя строгото лице на адютанта, който също погледна нататък, и млъкна.

Пиер не намери берейтора си и заедно с адютанта тръгнаха по дъното на дола към могилата на Раевски. Конят на Пиер изоставаше от адютанта и равномерно го тръскаше.

— Вие, графе, като че не сте свикнали да яздите? — попита го адютантът.

— Не, нищо, но той май много подскача — каза с недоумение Пиер.

— Е-е!… Ами че той е ранен — рече адютантът, — десният му преден крак, над коляното. Навярно куршум. Поздравявам ви, графе — рече той, — le bapteme du feu^[1].

Те минаха в дима пред шестия корпус зад артилерията, която бе изнесена напред и стреляше, като оглушаваше с гърмежите си, и стигнаха в малка гора. В гората беше хладно, тихо и миришеше на есен. Пиер и адютантът слязоха от конете и тръгнаха пеша към височината.

— Тук ли е генералът? — попита адютантът, когато наближи могилата.

— Преди малко беше, отиде нататък — отговориха му, като посочиха вдясно.

Адютантът се обърна и погледна Пиер, като че не знаеше какво да го прави сега.

— Не се безпокойте — рече Пиер. — Аз ще отида на могилата, може ли?

— Ами идете, оттам се вижда всичко и не е толкова опасно. Аз ще намина да ви взема.

Пиер отиде при батареята, а адютантът продължи по-нататък. Те не се видяха вече и много по-късно Пиер узна, че през тоя ден едната ръка на адютанта бе откъсната.

Могилата, на която се изкачи Пиер, беше онова прочуто място (известно по-късно между русите под името батареята на могилата или батареята на Раевски, а между французите под името la grande redoute, la fatale redoute, la redoute du centre^[2]), около която паднаха десетки хиляди хора и която французите смятаха за най-важния пункт на позицията.

Тоя редут беше могилата с изкопани от трите й страни ровове. В тия окопани места имаше десет стрелящи топа с дула, пъхнати в дупките на насипите.

На една линия с могилата, от двете й страни, бяха наредени топове, които също тъй непрестанно стреляха. Малко по-назад от топовете бяха пехотните войски. Когато отиде на могилата, Пиер съвсем не мислеше, че това окопано с малки ровове място, дето бяха поставени и стреляха няколко топа, беше най-важното място в сражението.

Напротив, на Пиер му се струваше, че това място (тъкмо защото той се намираше там) бе едно от най-незначителните места на сражението.

Като се изкачи на могилата, Пиер седна на края на рова, който заграждаше батареята, и с несъзнато-радостна усмивка гледаше онова, което ставаше наоколо му. От време на време Пиер все със същата усмивка ставаше и мъчейки се да не пречи на войниците, които пълнеха и придвижваха топовете, като непрестанно притичваха покрай него с паласки и патрони, се разтъпкваше из батареята. Топовете от тая батарея стреляха непрекъснато, един след друг, оглушавайки с гърмежите си и застилайки цялата местност с барутен дим.

В противоположност на страха, изпитван от пехотните войници на прикритието, тук, на батареята, дето по-малко хора, заети с работа, бяха оградени, отделени с ров от другите, тук се чувствуваше еднакво и общо за всички едва ли не семейно оживление.

Появяването на невоенната фигура на Пиер с бяла шапка отначало порази неприятно тия хора. Войниците, минавайки край него, учудено и дори уплашено поглеждаха изпод вежди фигурата му. Старшият артилерийски офицер, висок човек с дълги крака и сипаничаво лице, отиде до Пиер, уж като че искаше да види как действува крайното оръдие, и го погледна с любопитство.

Едно младичко, кръглолико офицерче, съвсем дете още, очевидно току-що излязло от корпуса, което се разпореждаше много усърдно с поверените му два топа, се обърна строго към Пиер.

— Господине, моля да се отстраните от пътя — каза му то, — тук не бива да се стои.

Войниците неодобрително клатеха глави, като гледаха Пиер. Но когато всички се увериха, че тоя човек с бялата шапка не само че не правеше нищо лошо, но или смирено седеше върху стръмнината на насипа, или с плаха усмивка, учтиво давайки път на войниците, се разхождаше из батареята под изстрелите тъй спокойно, както по булеварда, малко по малко чувството на недоброжелателно недоумение към него почна да се превръща в ласкаво и шеговито отношение, такова, каквото войниците имат към своите животни: кучета, петли, козли и изобщо към животните, които живеят при военните команди. Тия войници веднага мислено приеха Пиер в семейството си, присвоиха си го, нарекоха го „нашия господар“^[3] и с добро чувство му се присмиваха помежду си.

Едно гюлле разрови пръстта на две крачки от Пиер. Като изтърсваше полепналата пръст от дрехите си, той погледна с усмивка наоколо.

— Ама наистина как не ви е страх, господарю! — обърна се към Пиер един червендалест, широк войник, като показа здравите си бели зъби.

— А ти нима се страхуваш? — попита Пиер.

— Че как да не се страхувам? — отговори войникът. — Ами че то няма да те пожали. Цапне ли те, и червата ти — вън. Не може да не се страхуваш — рече той, като се смееше.

Неколцина войници с весели и ласкави лица се спряха до Пиер. Те сякаш не очакваха, че той ще говори както всички и това откритие ги зарадва.

— Нашата е войнишка работа. Ами господарят — виж, това е чудно. Бива си го господаря!

— По местата си! — извика младичкият офицер на събралите се около Пиер войници. Личеше, че тоя младичък офицер изпълнява службата си за първи или втори път и затова с особена настойчивост и формалност се обръщаше и към войниците, и към началника.

Тътнещите топовни и пушечни гърмежи се засилиха по цялото поле, особено вляво, дето бяха флешите на Багратион, но поради дима от изстрелите оттам, дето беше Пиер, почти нищо не можеше да се види. Освен това наблюдението върху тоя сякаш семеен (отделен от всички други) кръг от хора, които бяха на батареята, поглъщаше всичкото внимание на Пиер. Първата му несъзнателно-радостна възбуда, предизвикана от гледката и звуковете на полесражението, сега, особено след като видя оня самотно прострян войник в ливадата, се смени с друго чувство. Сега, седнал върху стръмнината на насипа до рова, той наблюдаваше обкръжаващите го лица.

Към десет часа от батареята бяха дигнали вече двайсетина души; две оръдия бяха разрушени и в батареята все по-често и по-често попадаха снаряди и долитаха с бръмчене и писък далечни куршуми.

— Пълничка! — извика един войник за приближаващата се граната, която летеше със свистене.

— Не тука! При пехотинците! — с висок смях добави друг, като видя, че гранатата прехвърча и улучи редиците на прикритието.

— Какво, позната ли ти е? — засмя се друг войник на един селянин, който се бе навел под прехвръкналата граната.

Неколцина войници се събраха при насипа да гледат онова, което ставаше напреде.

— Дигнаха веригата; виждаш ли, отидоха назад — думаха те, сочейки зад насипа.

— Гледай си твоята работа — викна им един стар унтерофицер. — Отишли са назад, значи, назад има работа. — И като хвана за рамото един войник, унтерофицерът го блъсна с коляното си. Чу се висок смях.

— Пето оръдие напред! — викнаха от една страна.

— От един път, дружно, вкупом — чуха се веселите викове на войниците, които придвижваха топа.

— Бре, насмалко да събори шапката на нашия господар — присмя се на Пиер озъбеният червендалест шегобиец. — Ех, пипкаво! — добави той укорно към гюллето, което улучи едно колело и крака на един войник.

— Хей вие, лисици! — смееше се друг на опълченците, които се изгърбваха, когато пристигаха на батареята да вземат ранени.

— Не е ли вкусна чорбата? Ах, гарвани такива, какво се туткате! — викаха на опълченците, които се бяха объркали около войника с откъснатия крак.

— Туй-онуй, момче — закачаха те селяните. — Хич не обичат!

Пиер забеляза, че след всяко улучило гюлле, след всяка загуба общото оживление все повече и повече се разгаряше.

Като от връхлитащ буреносен облак все по-често и по-често, все по-светло и по-светло избухваха по лицата на тия хора (сякаш като противодействие на онова, което ставаше) мълнии на скрит, разгарящ се огън.

Пиер не гледаше напред, към полесражението, и не се интересуваше да знае какво става там: той цял бе потънал в съзерцание на тоя все повече и повече разпалващ се огън, който също тъй (той усещаше) се разпалваше и в неговата душа.

В десет часа пехотинците, които бяха пред батареята, в храсталаците и по рекичката Каменка, отстъпиха. От батареята се виждаше как те изтичват назад, край батареята, положили ранените на пушките си. Някакъв генерал със свитата си се качи на могилата и след като поговори с полковника и погледна сърдито към Пиер, слезе пак долу и заповяда на прикритието от пехотинци, което бе зад батареята, да легне, за да не бъде много изложено на изстрелите. След това в пехотните редици, вдясно от батареята, се чу барабан, раздадоха се команди и от батареята се видя как пехотните редици тръгнаха напред.

Пиер гледаше над насипа. Едно лице особено му се хвърли в очи. Беше офицер, с бледо младежко лице, вървеше заднишком, като носеше шпагата си отпусната надолу и неспокойно гледаше наоколо си.

Пехотинските редици изчезнаха в дима, чу се техният проточен вик и честа пушечна стрелба. След няколко минути оттам минаха множество ранени и носилки. В батареята все по-често почнаха да падат снаряди. Няколко души лежаха неприбрани. Около топовете войниците се движеха все по-суетливо и по-бързо. Никой вече не обръщаше внимание на Пиер. Два пъти сърдито му извикаха да не стои на пътя. Старшият офицер, навъсен, с широки бързи крачки отиваше от едното оръдие до другото. Младичкото офицерче, още по-заруменяло, още по-старателно командуваше войниците. Войниците подаваха снарядите, обръщаха се, пълнеха и вършеха работата си напрегнато и наперено. Вървейки, те подскачаха като на пружини.

Буреносният облак се приближи и по всички лица гореше ярко огънят, разгарянето на който следеше Пиер. Той бе застанал при старшия офицер. Младичкото офицерче дотърча с ръка до кивера си при старшия.

— Имам чест да ви доложа, господин полковник, че имаме само осем снаряда, ще заповядате ли да продължаваме огъня? — попита то.

— Картеч! — без да отговаря, извика старшият офицер, загледан над насипа.

Изведнъж нещо се случи; офицерчето ахна, сви се й седна на земята, като улучена в летежа си птица. Пред очите на Пиер всичко стана странно, неясно и мрачно.

Едно след друго свиреха гюллетата и се удряха в бруствера, във войниците, в топовете. Пиер, който дотогава не чуваше тия звукове, сега чуваше само тия звукове. Встрани от батареята, вдясно, тичаха войници с викове „ура“, но не напред, както се стори на Пиер, а назад.

Едно гюлле удари в края на насипа, пред който бе Пиер, отрони пръст и пред очите му се мярна черна топка и в същия миг шляпна в нещо. Опълченците, които току-що бяха дошли на батареята, побягнаха обратно.

— Всички с картеч! — извика офицерът.

Унтерофицерът изтича до старшия офицер и с изплашен шепот (както мажордомът докладва на обяд на домакина, че няма вече от това вино, което иска) каза, че няма вече снаряди.

— Разбойници, какво правят! — викна офицерът, като се обърна към Пиер. Лицето на старшия офицер беше червено и потно, намръщените му очи блестяха. — Тичай до резервите, докарай сандъците! — извика той на войника си, като изгледа сърдито Пиер.

— Аз ще отида — рече Пиер.

Офицерът не му отговори и тръгна към другата страна с големи крачки.

— Не стреляй… Чакай! — викна той.

Войникът, на когото заповядаха да отиде за снаряди, се сблъска с Пиер.

— Ех, господарю, не ти е мястото тук — рече той и отърча надолу.

Пиер изтича подир войника, като избиколи мястото, дето седеше младичкото офицерче.

Едно, второ, трето гюлле прелитаха над него, удряха напреде, встрани, отзад. Пиер отърча долу. „Къде отивам?“ — изведнъж се сепна той, тичайки вече към зелените ракли. Спря в нерешителност — напред ли да върви, или назад. Изведнъж страшен тласък го отхвърли назад, върху земята. В същия миг блясъкът на силен огън го освети и едновременно се чуха оглушителен гръм, трясък и свистене, които забучаха в ушите му.

Когато се съвзе, Пиер се видя седнал на задника си, опрян с ръце на земята; раклата, до която беше по-рано, сега я нямаше; по обгорената трева се търкаляха само зелени, изгорени дъски и парцали и един кон, разтърсвайки остатъците от оковете, се отдалечи, препускайки, а друг, също като Пиер, лежеше на земята и пронизително, проточено цвилеше.