Лев Толстой
Война и мир (134)

VI

Старият граф си тръгна за дома. Наташа и Петя останаха с ловците, като обещаха, че веднага ще си дойдат. Ловците и кучетата продължиха да вървят по-нататък, тъй като беше още рано. По пладне пуснаха копоите в един дол, обрасъл с млада гъста гора. Застанал в една пожъната нива, Николай виждаше всичките си ловци.

Срещу Николай бяха зимни посеви и там стоеше неговият ловец, сам в един трап зад издадения лесков храст. Едва бяха пуснали копоите, когато той чу редкия лай на познатото му куче Волторн, което гонеше дивеч и други кучета се присъединиха, като ту млъкваха, ту отново почваха да гонят. След една минута от гората се чу сигнал срещу лисица и всички кучета, като се струпаха заедно, хукнаха към един от върховете, по посока на зимните посеви, по-далеч от Николай.

Той виждаше ловци с червени калпаци, които препускаха по краищата на тревясалия дол, виждаше дори кучета и всяка секунда очакваше, че отвъд, в зимните посеви, ще се появи лисица.

Ловецът, който стоеше в трапа, се раздвижи и пусна кучетата и Николай видя една червеникава, ниска, чудновата лисица, която бе наперила опашка и бързо тичаше из посевите. Кучетата почнаха да я настигат. Ето че се приближиха, ето, лисицата почна да се върти в кръгове между тях, продължи все по-бързо и по-бързо да прави тия кръгове, като въртеше около себе си пухкавата си опашка; и ето че налетя нечие бяло куче, след него черно и всичко се смеси, и като се отделиха едно от друго със задниците си, кучетата се подвоумиха за малко и се събраха във вид на звезда. Двама ловци препускаха към кучетата; единият с червен калпак, другият — чужд, в зелен кафтан.

„Какво ли пък е това? — помисли Николай. — Отде се взе тоя ловец? Той не е вуйчов.“

Ловците хванаха лисицата и без да я връзват, дълго стояха спешени. Конете бяха около тях, държани с поводи и с гърбиците на седлата, а кучетата лежаха. Ловците размахваха ръце и вършеха нещо с лисицата. Пак оттам се чу звук на рог — условният сигнал за сбиване.

— Илагиновият ловец се кара нещо с нашия Иван — рече конярят на Николай.

Николай прати коняря да извика сестра му и Петя да дойдат при него и подкара ходом към мястото, дето ловците събираха копоите. Неколцина ловци препуснаха към мястото на сбиването.

Николай слезе от коня, спря се до копоите заедно с пристигналите Наташа и Петя, очаквайки да му съобщят как ще се свърши разправията. Иззад окрайнината излезе ловецът с вързаната лисица, който се беше бил, и се приближи на кон до младия господар. Той отдалеч свали калпак и се мъчеше да говори почтително, но беше блед, задъхваше се и лицето му беше зло. Едното му око беше ударено, но той навярно не знаеше това.

— Какво правихте вие там? — попита Николай.

— Как не, ще гони дивеч, когато нашите копои са там! А пък и моята сива кучка я улови. Върви ме съди! Грабна лисицата! А пък аз — него с лисицата. Ето я, вързана. А това иска ли ти се? — рече ловецът, като посочи кинжала и навярно си въобразяваше, че все още говори с врага си.

Без да разговаря с ловеца, Николай помоли сестра си и Петя да го почакат и отиде на мястото, дето бяха тия враждебни Илагинови ловци и кучета.

Ловецът-победител отиде сред струпаните ловци и там, обкръжен от съчувствуващи любопитни, почна да разправя подвига си.

Работата се състоеше в това, че Илагин, с когото Ростови бяха скарани и се съдеха, бе тръгнал на лов в места, които по обичай принадлежаха на Ростови, и сега като че нарочно бе заповядал да отидат до гората, дето бяха на лов Ростови, и позволил на своя ловец да гони дивеч, когато там има чужди копои.

Николай никога не беше виждал Илагин, но тъй като винаги в съжденията и чувствата си не знаеше средина, от приказките за свадливия нрав и опърничавостта на тоя помешчик го мразеше от цялата си душа и го смяташе за свой най-върл враг. Сега той, озлобено развълнуван, караше към него, стиснал здраво камшика в ръка, в пълна готовност за най-решителни й опасни действия срещу своя враг.

Едва отминал издатината на гората, той видя, че насреща му на прекрасен вран кон иде един пълен господин с боброва шапка, придружен от двама коняри.

Вместо враг Николай видя в Илагин един представителен, учтив господин, който особено много искаше да се запознае с младия граф. Като се приближи до Ростов, Илагин подигна бобровата си шапка и каза, че много съжалява за това, което се бе случило; че ще заповяда да накажат ловеца, който си е позволил да гони дивеч, когато е имало чужди кучета, помоли графа да се смята познат и му предложи да ходи на лов в неговите места.

Наташа, която се страхуваше да не би брат й да направи нещо ужасно, яздеше развълнувана близо до него. Като видя, че враговете се кланят дружелюбно, тя се приближи до тях. Илагин вдигна още по-високо бобровата си шапка пред Наташа и като се усмихна приятно, каза, че графинята е Диана — както по страстта си към лова, така и по красотата си, за която бил слушал много.

За да заглади вината на своя ловец, Илагин настоятелно помоли Ростов да отиде в имота му, горе, на разстояние една верста, който той пазел за себе си и дето, според него, било пълно със зайци. Николай се съгласи и ловната група, сега удвоена, пое нататък.

До имота на Илагин трябваше да вървят из нивята. Ловците се пръснаха. Господата вървяха заедно вуйчото, Ростов и Илагин поглеждаха скришом чуждите кучета, като се мъчеха другите да не забележат това, и неспокойно търсеха да намерят между тия кучета съперници на своите.

Ростов бе особено поразен от красотата на една дребна чистопсова^[1] кучка от Илагиновите — тъничка, но със стоманени мускули, остра муцунка и черни изпъкнали очи, с червеникави петна. Той беше слушал за бързите Илагинови кучета и в тая красавица-кучка виждаше съперница на своята Милка.

Посред сериозния разговор за тазгодишната реколта, започнат от Илагин, Николай му посочи шарената, с червеникави петна кучка.

— Хубава ви е кучката! — каза той с небрежен тон. — Бързохода ли е?

— Тая ли? Да, тя е хубаво куче, лови — рече с равнодушен глас Илагин за своята с червеникави петна Ерза, за която преди година беше дал на съседа си три семейства от прислугата си. — Значи, и у вас, графе, не могат да се похвалят с овършаното зърно? — продължи той започнатия разговор. И като сметна за учтиво да се отплати на младия граф със същото, Илагин изгледа неговите кучета и избра Милка, която му се хвърли в очи със своята широчина.

— Хубава е вашата, тая с черните петна — добра е!

— Да, бива я, тича — отговори Николай. „Да се случи само да припне из полето някой едър, стар заек, че тогава ще ти покажа какво куче е тя!“ помисли той. И се обърна към коняря, като каза, че ще даде една рубла на онзи, който ще издебне, тоест намери легнал заек.

— Не разбирам — продължи Илагин — как другите ловци си завиждат и за дивеча, и за кучетата. Ще ви кажа за себе си, графе. Мене, знаете ли, ми става весело, като се поразходя на, ще намериш такава компания… Че какво по-хубаво от това (той пак свали бобровата си шапка пред Наташа) а да броя колко кожи съм донесъл — това не ме интересува!

— Е, да.

— Или да ми е криво, че чуждо куче ще хване лова, а не моето. Мене само ми се ще да се порадвам на гонитбата, не е ли тъй, графе? Освен това аз мисля…

— Дръж го! — чу се в това време проточеният вик на един от спрелите се ловци. Дигнал камшика, той бе застанал на една могилка в пожънатата нива и още веднъж повтори проточено: — Дръж го! (Тоя звук и вдигнатият камшик значеха, че той вижда пред себе си легнал заек.)

— А, видял е, изглежда — рече небрежно Илагин. — Е, ще го гоним ли, графе?

— Да, трябва да се приближим… но заедно ли? — отговори Николай, като се загледа в Ерза и в червеникавия Ругай на вуйчото — двамата свои съперници, с които досега не му се бе случвало да сравни своите кучета. „Ами ако го хванат под носа на моята Милка!“ — помисли той, вървейки заедно с вуйчото и с Илагин към заека.

— Едър ли е? — попита Илагин, движейки се към ловеца, който бе открил заека, и с известно вълнение оглеждаше наоколо и подсвиркваше на Ерза…

— Ами вие, Михаил Никанорич? — обърна се той към вуйчото. Вуйчото караше намръщен.

— Какво ще се пъхам и аз! За вашите — чиста работа марш! — сте плащали по цяло село, вашите струват хиляди. Вие премерете силите на вашите, пък аз ще погледам.

— Ругай! Хайде, хайде! — извика той. — Ругайчо! — добави той и с това умалително име неволно изразяваше своята нежност и надеждата, която възлагаше на това червеникаво куче. Наташа видя и почувствува скриваното от тия двама старци и от брат й вълнение и сама се развълнува.

Ловецът на могилата стоеше с дигнат камшик, а господата яздеха ходом към него; копоите, които вървяха чак на хоризонта, завиваха, отдалечавайки се от заека; ловците, не господата, също си отиваха. Всичко се движеше бавно и важно.

— Накъде е обърнал главата си? — попита Николай, когато се приближи на стотина крачки до ловеца, който бе видял заека. Но преди ловецът да отговори, заекът, усетил, че утре сутринта ще се застуди, не остана да лежи и скочи. Група копои, вързани на двойки, с рев хукнаха подир заека из нанадолнището; хрътките, който не бяха вързани, се хвърлиха от всички страни след копоите срещу заека. Всички бавно движещи се ловци-водачи от хайката с викове: „Стой!“, обърквайки копоите, и другите водачи, насочвайки хрътките с викове: „Дръж!“, препуснаха из полето. Спокойният Илагин, Николай, Наташа и вуйчото летяха, без сами да знаят как и накъде, виждайки само кучетата и заека, и се страхуваха само да не изгубят от очи, макар и за миг, хода на гонитбата. Заекът се бе случил стар и бърз. Като скочи, не хукна веднага, а мръдна уши, вслушвайки се във виковете и тропота, които се чуваха изведнъж от всички страни. Той скочи десетина пъти не бързо, оставяйки кучетата да го наближат, и най-сетне, като избра посока и разбра опасността, сви уши и се понесе, колкото краката му държаха. Той беше легнал в стърнището, но пред него имаше поникнала зимница, по която се затъваше. Двете кучета на издебналия го ловец, които бяха най-близо от всички, първи го съзряха и затичаха след заека; но още преди да го приближат, Илагиновата Ерза с червеникавите петна изхвръкна пред тях, приближи се до заека на разстояние колкото едно куче, ускори със страшна бързина тичането си, реши да го улови за опашката и смятайки, че го е уловила, изтърколи се презглава. Заекът изви гръб и хукна още по-бързо. Иззад Ерза излезе напред шарената, с черни петна и широка задница Милка и почна бързо да настига, заека.

— Милушка, миличка! — чу се тържествуващият вик на Николай. Изглеждаше, че Милка ей сега ще удари и улови заека, но тя го настигна и отмина. Заекът се отдалечи. Красавицата Ерза отново го настигна и се приведе над самата му опашка, сякаш премерваше, та да не се излъже сега и да го улови за задния бут.

— Ерзинке! Сестричко! — чу се плачещият, нечовешки глас на Илагин, Ерза не чу молбата му. Тъкмо в тоя миг, когато се очакваше, че ще хване заека, той кривна и се изтърколи на синора между посевите зимница и стърнищата. Ерза и Милка, като впрегната двойка, отново се изравниха и почнаха бързо да приближават до заека; по синора на заека му беше по-леко, кучетата не се приближаваха толкова бързо към него.

— Ругай! Ругайчо! Чиста работа марш! — викна в това време нов глас и Ругай, червеникавото изгърбено куче на вуйчото, като се изпъваше и извиваше гръб, се подравни с първите две кучета, излезе пред тях, със страшна самоотверженост, ускори бяг до самия заек, събори го от синора на поникналата зимница, още по-злобно забърза втори път из калните посеви, затъвайки до колене, и се видя само как той, изцапвайки гърба си с кал, се претърколи заедно със заека. Кучетата ги наобиколиха във форма на звезда. След миг всички застанаха около струпаните кучета. Само щастливият вуйчо слезе и отряза до глезена един от задните крака на заека. Подрусвайки заека, за да изтече кръвта, той оглеждаше тревожно с неспокойни очи наоколо си, не можеше да намери място на ръцете и краката си и приказваше, без сам да знае какво и с кого. „Това се казва марш… ето на, куче… ето на, удари всички… и дето са по хиляда, и дето са по една рубла — чиста работа марш!“ — думаше той задъхан, гледайки злобно наоколо си, като че ругаеше някого, като че всички му бяха врагове, всички го оскърбяваха й едва сега най-сетне бе успял да се оправдае. „Ето ви ги тия, дето струват хиляди — чиста работа марш!“

— Ругай, на ти крачето! — рече той, като му хвърли отрязаната лапичка с полепнала по нея пръст. — Заслужи я, чиста работа марш!

— Тя капна, три пъти сама го настига и го блъска — приказваше Николай също тъй без да слуша никого и без да иска да знае дали го слушат, или не.

— Голяма работа, да му пресечеш пътя! — рече Илагиновият коняр.

— Че като засече, след гонитбата всяко дворно куче можеше Да го хване — рече в същото време Илагин, червен, едва дишащ от препускането и от вълнение. А в същото време Наташа, без да си поеме дъх, пищеше радостно и възторжено, толкова пронизително, че ушите им се проглушиха. С тоя писък тя изразяваше всичко, което изразяваха с приказките си другите ловци, които говореха едновременно. И тоя писък беше толкова странен, че самата тя щеше да се срамува от тоя див писък и всички биха се учудили от него, ако това ставаше в друго време. Вуйчото сам завърза заека, сръчно и живо го преметна върху задницата на коня, като че с това премятане укоряваше всички, и с такъв вид, сякаш не искаше и да говори с някого, яхна светлокафявия си кон и тръгна. Всички освен него, тъжни и оскърбени, подкараха отново конете и само дълго време след това можаха да се върнат към предишното лицемерно равнодушие. Те дълго още поглеждаха червеникавия Ругай, който, с изцапан от кал извит гръб, подрънквайки с железцето си, със спокоен вид на победител ситнеше зад краката на коня, язден от вуйчото.

На Николай му се струваше, че видът на това куче казваше:

„Ами че щом не е за лов, аз съм такъв, каквито са всички. Но има ли лов — дръж се!“

Когато много по-късно вуйчото се приближи до Николай и заприказва с него, Николай беше поласкан, че след всичко станало вуйчото благоволяваше да му говори.