Лев Толстой
Война и мир (169)

VI

Макар че бе свикнал с придворната тържественост, разкошът и блясъкът на Наполеоновия двор смаяха Балашов.

Граф Тюрен го въведе в голямата приемна, дето чакаха много генерали, камерхери и полски магнати, мнозина от които Балашов бе виждал при двора на руския император. Дюрок каза, че император Наполеон ще приеме руския генерал преди разходката си.

След няколкоминутно очакване дежурният камерхер влезе в голямата приемна, поклони се учтиво на Балашов и го покани да тръгне с него.

Балашов влезе в малката приемна, от която една врата водеше за кабинета, същия кабинет, от който го бе изпратил руският император. Балашов стоя сам минута-две в очакване. Зад вратата се чуха припрени стъпки. Бързо се отвориха двете половини на вратата, камерхерът, който отвори, се спря почтително, в очакване, всичко затихна и откъм кабинета се чуха други, твърди, решителни стъпки: беше Наполеон. Той току-що бе довършил тоалета си за езда. Беше със син мундир, разтворен над бяла жилетка, която се спускаше върху кръглия му корем, с бели кожени панталони, прилепени до дебелите бедра на късите му нозе, и с високи кавалерийски ботуши. Късите му коси очевидно бяха току-що вчесани, но един кичур се спускаше над средата на широкото чело. Бялата му мека шия се открояваше рязко иззад черната яка на мундира; той лъхаше на одеколон. Младоликото му пълно лице с издадена брадичка имаше изражение на милостив и величествен императорски поздрав.

Той влезе, потрепвайки бързо при всяка стъпка и с глава, малко отметната назад. Цялата му напълняла ниска фигура с широки дебели рамене и неволно издаден напред корем и гърди имаше представителен, с внушителна осанка вид, присъщ на четиридесетгодишни хора, които си угаждат. Освен това личеше, че тоя ден той беше в най-хубаво настроение.

Той кимна, отговаряйки на ниския и почтителен поклон на Балашов, и приближавайки се до него, веднага заговори като човек, който скъпи всяка минута от времето си и не слиза дотам, че да приготвя речите си, а е уверен, че винаги ще каже добре и каквото трябва.

— Здравейте, генерале! — рече той. — Получих писмото от император Александър, което сте донесли, и много ми е драго да ви видя. — Той погледна в лицето Балашов с големите си очи и веднага почна да гледа покрай него.

Очевидно бе, че никак не се интересуваше от личността на Балашов. Личеше, че нему бе интересно само онова, което ставаше в неговата душа. Всичко извън него нямаше значение за него, защото всичко в света, както му се струваше, зависеше само от неговата воля.

— Аз не желая и не съм желал войната — каза той, — но ме принудиха да воювам. Аз и сега (той подчерта тая дума) съм готов да приема всички обяснения, които можете да ми дадете. — И той ясно и кратко почна да излага причините за недоволството си от руското правителство.

Съдейки по умерено-спокойния и дружелюбен тон, с който говореше френският император, Балашов бе твърдо уверен, че той желае мир и че има намерение да започне преговори.

— Sire! L’Empereur, mon maitre…^[1] — започна Балашов отдавна приготвената си реч, когато Наполеон, като свърши своята реч, погледна въпросително руския пратеник; ала погледът на императора, устремен към него, го смути. „Вие сте смутен — съвземете се“ — сякаш каза Наполеон, с едва забележима усмивка оглеждайки мундира и шпагата на Балашов. Балашов се съвзе и почна да говори. Той каза, че император Александър не смята за достатъчна причина за войната това, че Куракин е поискал паспортите си, че Куракин е постъпил така произволно и без съгласието на царя, че император Александър не желае войната и че няма никакви връзки с Англия.

— Още няма — вметна Наполеон и сякаш страхувайки се да не се отдаде на чувството си, намръщи се и кимна леко с глава, като по тоя начин даде на Балашов да разбере, че може да продължи.

Като изказа всичко, което му бе заповядано, Балашов каза, че император Александър желае мир, но няма да започне преговори освен при условие, че… Тук Балашов се поспря: той си спомни думите, които император Александър не бе писал в писмото, но за които заповяда без друго да бъдат включени в рескрипта до Салтиков и за които бе заповядал на Балашов да ги предаде на Наполеон. Балашов помнеше тия думи: „докато нито един въоръжен неприятел не остане на руска земя“ — но някакво сложно чувство го задържаше. Той не можеше да каже тия думи, макар че искаше да го направи. Той се поспря и каза: при условие френските войски да отстъпят зад Неман.

Наполеон забеляза смущението на Балашов, когато изричаше последните думи; лицето му трепна, прасецът на левия му крак почна да трепери равномерно. Без да мръдне от мястото си, той заговори по-високо и по-бързо, отколкото дотогава. Когато приказваше, Балашов, без да откъсва очи от него, неволно наблюдаваше треперенето на прасеца на левия му крак, което се засилваше, колкото по-високо говореше той.

— Аз не по-малко от император Александър желая мир — започна той. — Нима осемнадесет месеца не правя всичко, за да се сдобия с мир? Осемнадесет месеца аз чакам обяснения. Но за да се започнат преговори, какво искат от мене? — каза той, като се намръщи и направи енергичен въпросителен жест с малката си бяла и пълна ръка.

— Изтегляне на войските отвъд Неман, ваше величество — рече Балашов.

— Отвъд Неман ли? — повтори Наполеон. — Значи, сега вие искате да отстъпим отвъд Неман — само отвъд Неман? — повтори Наполеон, като погледна открито Балашов.

Балашов почтително наведе глава.

Вместо искането от преди четири месеца да отстъпят от Померания, сега искаха да отстъпят само отвъд Неман. Наполеон се обърна бързо и почна да се разхожда из стаята.

— Вие казвате, че за да се започнат преговори, от мене се иска да отстъпя отвъд Неман; но преди два месеца от мене се искаше точно тъй да отстъпя, отвъд Одер и Висла и въпреки това вие сте съгласни да водите преговори.

Той мина мълком от единия ъгъл на стаята до другия и пак се спря срещу Балашов. Лицето му сякаш се бе вкаменило в своето строго изражение и левият му крак трепереше още по-силно. Наполеон знаеше това треперене на левия си прасец. „La vibration de mon mollet gauche est un grand signe chez moi“^[2] — казваше той по-късно.

— Такива предложения като това — да очистя Одер и Висла, може да се правят на Баденския принц, а не на мене — съвсем неочаквано за себе си почти извика Наполеон. — Дори да ми дадяхте Петербург и Москва, аз не бих приел тия условия. Вие казвате, че аз съм почнал тая война? А кой по-рано отиде при армията? Император Александър, не аз. И вие ми предлагате преговори сега, когато аз съм изразходвал милиони, когато вие сте в съюз с Англия и когато положението ви е лошо — вие ми предлагате преговори! А каква е целта на вашия съюз с Англия? Какво ви даде тя? — приказваше той бързо, насочвайки думите си очевидно вече не за да изкаже изгодите от сключването на мир и да обсъди доколко той е възможен, а само да докаже и правотата, и силата си и да докаже неправотата и грешките на Александър.

Встъплението на речта му бе направено очевидно с цел да изложи изгодите на своето положение и да покаже, че въпреки това приема започването на преговори. Но той бе почнал вече да говори и колкото повече говореше, толкова по-малко можеше да направлява речта си.

Сега цялата цел на речта му очевидно беше вече само да издигне себе си и да оскърби Александър, тоест да направи тъкмо онова, което в началото на срещата най-малко искаше.

— Разправят, че сте сключили мир с турците?

Балашов утвърдително наведе глава.

— Сключен е мир… — почна той. Но Наполеон не му позволи да говори. Личеше, че му бе потребно да говори той самият, и той продължи да говори с красноречието и невъздържаността на раздразнението, към които толкова са склонни разгалените хора.

— Да, зная, вие сключихте мир с турците, без да получите Молдавия и Влашко. А аз бих дал на вашия цар тия провинции така, както му дадох Финландия. Да — продължи той, — аз бях обещал и бих дал на император Александър Молдавия и Влашко, а сега той не ще има тия прекрасни провинции. Ала той би могъл да ги присъедини към своята империя и само през едно царуване би разширил Русия от Ботническия залив до устието на Дунав. Екатерина Велика не би могла да направи повече — говореше Наполеон, разпалвайки се все повече и повече, като се разхождаше из стаята и повтаряше на Балашов почти същите думи, които бе казал и на Александър в Тилзит. — Tout cela il l’aurait du a mon amitie… Ah! quel beau regne, quel beau regne! — повтори той няколко пъти, спря се, извади от джоба си златна табакера и жадно смръкна от нея. — Quel beau regne aurait pu etre celui de l’Empereur Alexandre!^[3]

Той погледна със съжаление Балашов и тъкмо Балашов поиска да каже нещо, той пак бързо го прекъсна.

— Какво би могъл да желае и търси той, което не би намерил в моето приятелство?… — каза Наполеон, като сви рамене с недоумение. — Не, той сметна за по-хубаво да се обкръжи с мои врагове, и то с кои? — продължи той. — Повика при себе си щайновци, армфелдовци, бенигсеновци, винцингеродовци. Щайн e изгонен от отечеството си изменник, Армфелд — развратник и интригант, Винцингероде — избягал френски: поданик, Бенигсен — малко повече военен от другите, но все пак неспособен, който не можа да направи нищо в 1807 година и който би трябвало да събужда ужасни спомени у император Александър… Да речем, че ако бяха способни, можеха да се използуват — продължи Наполеон, като едва успяваше да настигне с думи непрестанно изникващите в него съображения, които му доказваха неговата правота или сила (което според неговите понятия беше едно и също), — но и това не е, тях не ги бива нито за война, нито за мир. Казват, че Барклай бил най-годен от тях, но като съдя по първите му придвижвания, не бих казал това. А какво правят те, какво правят всички тия придворни! Пфул предлага, Армфелд спори, Бенигсен разглежда, а Барклай, отреден да действува, не знае какво да реши и времето минава. Единствен Багратион е военен човек. Той е глупав, но има опитност, точно око и е решителен… И каква роля играе вашият млад цар в тая неприлична тълпа? Те го компрометират и за всичко станало хвърлят отговорността върху него. Un souverain ne doit etre a l’armee que quand il est general^[4] — рече той, очевидно изпращайки тия думи направо в лицето на царя като предизвикателство. Наполеон знаеше колко силно император Александър желаеше да бъде пълководец.

— Вече седмица, откак почна кампанията, и вие не можахте да защитите Вилна. Вие сте разкъсани на две и сте изгонени от полските провинции. Армията ви роптае…

— Напротив, ваше величество — рече Балашов, като едва успяваше да запомни онова, което му говореха, и едва можеше да следи тоя фойерверк от думи, — войските изгарят от желание…

— Аз знам всичко — пресече го Наполеон, — аз знам всичко и знам броя на вашите батальони толкова точно, колкото и на моите. Вие нямате и двеста хиляди войска, а аз имам тройно повече. Давам ви честна дума — каза Наполеон, забравяйки, че тая негова честна дума съвсем не можеше да има значение, — давам ви ma parole d’honneur que j’ai cinq cent trente mille hommes de ce cote de la Vistule^[5]. Турците не са помощ: тях не ги бива за нищо и те доказаха това, като се помириха с вас. Шведите — тяхното предопределение е да бъдат управлявани от луди крале. Техният крал беше безумен; смениха го и взеха друг — Бернадот, който веднага полудя, защото само луд човек, ако е швед, може да сключва съюзи с Русия. — Наполеон се усмихна злобно и пак дигна табакерата до носа си.

На всяка Наполеонова фраза Балашов имаше какво да възрази; той непрестанно правеше движения като човек, който иска да каже нещо, но Наполеон го прекъсваше. Против безумието на шведите например Балашов искаше да каже, че Швеция е остров, щом Русия е зад нея; но Наполеон извика ядосано, за да заглуши гласа му. Наполеон бе в онова състояние на раздразнение, в което е необходимо да говориш, да говориш, да говориш само за да докажеш на себе си, че си справедлив. На Балашов почна да му става тежко: като посланик, той се страхуваше да не изложи достойнството си и чувствуваше, че трябва да възразява; но като човек, той се свиваше нравствено пред кипналия безпричинен гняв, от който очевидно бе обзет Наполеон. Той знаеше, че всички думи, казани сега от Наполеон, нямат значение, че когато се опомни, самият той ще се засрами от тях. Балашов бе застанал с наведени очи, загледан в движещите се дебели крака на Наполеон, и се мъчеше да избягва погледа му.

— Че за какво са ми тия ваши съюзници? — каза Наполеон. — Съюзници имам аз — това са поляците: те са осемдесет хиляди, бият се като лъвове. И ще станат двеста хиляди.

И навярно възмутен още повече от туй, че като каза това, бе казал очевидна неистина и че Балашов стоеше мълчаливо пред него в същата поза на покорен пред съдбата си човек, той рязко се обърна, приближи се до лицето на Балашов и като правеше енергични и бързи жестове със своите бели ръце, почти закрещя.

— Да знаете, че ако разколебаете Прусия и я накарате да тръгне срещу мене, ще я залича от картата на Европа — каза той с бледо, изкривено от злоба лице, като с едната си малка ръка удряше другата. — Да, аз ще ви отхвърля оттатък Двина, оттатък Днепър и ще възстановя срещу вас оная преграда, която Европа, престъпна и сляпа в случая, позволи да я разрушат. Да, ето какво ще стане с вас, ето какво спечелихте, като се отдалечихте от мене — рече той и мина мълчаливо няколко пъти из стаята, потрепвайки с дебелите си рамене. Той пъхна табакерата в джоба на жилетката си, извади я отново, няколко пъти я доближава до носа си и се спря срещу Балашов. Помълча малко, погледа подигравателно Балашов право в очите и рече тихо: — Et cependant quel beau regne aurait pu avoir votre maitre!^[6]

Балашов, който чувствуваше, че трябва да възразява, каза, че Русия не си представя работите така мрачно. Наполеон мълчеше, продължаваше да го гледа насмешливо и очевидно не го слушаше. Балашов каза, че в Русия очакват всичко хубаво от войната. Наполеон кимна снизходително с глава, сякаш казваше: „Знам, ваш дълг е да говорите тъй, но вие сам не вярвате в това, вие сте убеден от мене.“

Преди Балашов да довърши, Наполеон отново извади табакерата, смръкна от нея и като сигнал тупна два пъти с крак по пода. Вратата се отвори; почтително превитият камерхер подаде на императора шапката и ръкавиците му, друг му подаде носна кърпичка. Без да ги поглежда, Наполеон се обърна към Балашов.

— Уверете от мое име император Александър — каза той, като взе шапката си, — че аз, както и по-рано, съм му предан: аз го познавам напълно и твърде високо ценя неговите високи качества. Je ne vous retiens plus, general, vous recevrez ma lettre a l’Empereur.^[7] — И Наполеон тръгна бързо към вратата. От приемната всичко хукна напред и надолу по стълбите.