Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

XX

Връхлетени изневиделица в гората, пехотните полкове изтичваха от гората и ротите, смесвайки се с други роти, се отдалечаваха на безредни тълпи. Един войник изрече в уплахата си страшните на война и безсмислени думи: „Отрязаха ни!“ — и тия думи, заедно с чувството на страх, се предадоха на цялата маса.

— Обходиха ни! Отрязаха ни! Загубени сме! — викаха бягащите.

Щом полковият командир чу стрелбата и вика отзад, разбра, че с неговия полк се е случило нещо ужасно, и мисълта, че той, примерен, служил много години и в нищо невиновен офицер, може да се провини пред началството в недоглеждане или в неразпоредителност, тъй го порази, че в същия миг забрави и непокорния кавалерист-полковник, и своята генералска важност, а най-важното, съвсем забрави опасността и чувството за самосъхранение, хвана се за предницата на седлото, пришпори коня и препусна към полка под град от куршуми, които се изсипаха срещу него, но не го закачиха. Той желаеше едно: да разбере какво става и на всяка цена да помогне и поправи грешката, ако е имало грешка от негова страна, та да не бъде виновен той, служилият двайсет и две години, немъмрен за нищо, примерен офицер.

Като мина благополучно между французите, той препусна към полето отвъд гората, през която бягаха нашите и слизаха от възвишението, без да слушат команда. Настъпи оная минута на нравствено колебание, която решава съдбата на сраженията: ще се подчинят ли тия разстроени тълпи от войници на гласа на своя командир, или като се извърнат към него, ще побягнат още по-далеч. Въпреки отчаяния вик на толкова страшния досега за войниците полкови командир, въпреки разяреното тъмночервено, неприличащо на себе си лице на полковия командир и размаханата шпага, войниците продължаваха да бягат, разговаряха, стреляха във въздуха и не изпълняваха командата. Нравственото колебание, което решаваше съдбата на сраженията, завършваше очевидно в полза на страха.

От викането и от барутния дим генералът се закашля и спря в отчаяние. Изглеждаше, че всичко е загубено, но в тоя миг французите, които настъпваха срещу нашите, изведнъж без видима причина изтичаха назад, изчезнаха от окрайнината на гората и в гората се появиха руски стрелци. Беше ротата на Тимохин, единствената, която се бе задържала в гората, без да бъде разстроена, и след като бе залегнала в канавката до гората, неочаквано атакува французите. Тимохин с такъв отчаян вик се хвърли срещу французите и с такава безумна и пиянска решителност се втурна само с една шпагичка срещу неприятеля, че преди да се опомнят, французите хвърлиха оръжието и побягнаха. Долохов, който тичаше до Тимохин, застреля съвсем отблизо един французин и първи хвана за яката един офицер, който се предаде. Бягащите се върнаха, батальоните се събраха и французите, които бяха почти разделили на две войските от левия фланг, бяха за миг изблъскани. Резервните части можаха да се съединят и бегълците се спряха. Полковият командир бе застанал заедно с майор Економов до моста, като пропускаше отстъпващите роти, когато до него се приближи един войник, хвана стремето му и почти се приведе към него. Войникът беше със синкав шинел от фабричен плат, без раница и без кивер и главата му беше превързана, а през рамото му бе метната френска чанта за патрони. В ръцете си държеше офицерска шпага. Войникът беше блед, сините му очи нахално гледаха полковия командир в лицето, а устата му се усмихваше. Макар да бе зает, тъй като даваше заповеди на майор Економов, полковият командир не можеше да не обърне внимание на тоя войник.

— Ваше превъзходителство, ето два трофея — каза Долохов, като посочи френската шпага и патронната чанта. — Плених един офицер. Спрях ротата. — От умора Долохов дишаше тежко; говореше с прекъсвания. — Цялата рота може да свидетелствува! Моля, ваше превъзходителство, да запомните това!

— Добре, добре — рече полковият командир и се обърна към майор Економов.

Но Долохов не се отдръпна; той развърза превръзката си, дръпна я и посочи в косата засъхналата кръв.

— Рана от щик, аз останах в строя. Запомнете, ваше превъзходителство.

 

 

Бяха забравили за батареята на Тушин и едва съвсем в края на сражението княз Багратион, който все още чуваше канонада в центъра, изпрати там дежурния щабофицер, а след това и княз Андрей да заповядат на батареята да отстъпи колкото е възможно по-скоро. По нечия заповед прикритието около оръдията на Тушин си бе отишло още в средата на сражението: но батареята продължаваше да стреля и не бе превзета от французите само защото неприятелят не можеше да допусне, че четири незащитени от никого оръдия ще имат дързостта да стрелят. Напротив, по енергичното действие на тая батарея той предполагаше, че тук, в центъра, са съсредоточени главните сили на русите и на два пъти се опита да атакува тая точка, но и двата пъти бе прогонван с картеч от четирите оръдия, които стояха самотно на това възвишение.

Наскоро след като княз Багратион си отиде, Тушин успя да подпали Шьонграбен.

— Ето, объркаха се! Гори! Гледай какъв дим! Чудо! Бравос! Гледай какъв дим! — заговори прислугата, като се съживи.

Без заповед всички оръдия стреляха по посока на пожара. При всеки изстрел войниците подвикваха, сякаш подкарваха снаряда: „Чудо! Ха така! Тлей, глей, бравос!“ Раздухван от вятъра, пожарът бързо се разпространяваше. Настъпилите отвъд селото френски колони се върнаха, но сякаш за наказание за тоя неуспех неприятелят постави вдясно от селото десет оръдия и почна да стреля с тях срещу Тушин.

Поради детската си радост, предизвикана от пожара и увлечението от сполучливата стрелба срещу французите нашите артилеристи съзряха тая батарея едва когато две гюллета и след тях още четири удариха между оръдията и едното събори два коня, а другото откъсна крака на ракления ездач. Но настъпилото вече оживление не отслабна, а само промени настроението. Конете бяха сменени с други от запасния лафет, ранените — дигнати и четирите оръдия — обърнати срещу десеторъдейната батарея. Офицерът, другарят на Тушин, беше убит в началото на боя и в един час от четиридесетте човека прислуга седемнадесет бяха извадени от строя, но артилеристите бяха все така весели и оживени. На два пъти те забелязаха, че долу, близо до тях, се появяваха французи и тогава стреляха срещу тях с картеч.

Дребничкият човек със слаби несръчни движения искаше непрестанно от вестовоя си още една луличка за това, както думаше той, и като пръскаше искри от нея, изтичваше напред и гледаше французите, заслонил очи с малката си ръчичка.

— Удряйте, момчета! — повтаряше той и сам хващаше оръдията за колелата и отвърташе винтовете.

Посред дима, оглушавай от непрекъснатите изстрели, които го караха да трепва всеки път, Тушин тичаше от едно оръдие до друго, без да изпуска луличката си, прицелваше се или броеше гюллетата, или се разпореждаше да сменят или впрегнат нови коне вместо убитите и ранените и подвикваше със своя слаб, тъничък, нерешителен гласец. Лицето му все повече и повече се оживяваше. Само когато убиваха или раняваха хора, той се мръщеше, извръщаше се от убитите и сърдито викаше на хората, които както винаги се туткаха, докато дигнат ранения или трупа. Войниците, повечето красиви юначаги (както винаги в батареята с две глави по-високи от офицера си и двойно по-широки от него), всички като объркани деца гледаха командира си и изразът на неговото лице неизменно се отразяваше по техните лица.

Поради тоя страшен тътен, шум и поради необходимостта от внимание и дейност Тушин не изпитваше и най-слабо неприятно чувство на страх и мисълта, че могат да го убият или ранят тежко, не му минаваше през ума. Напротив, ставаше му все по-весело и по-весело. Струваше му се, че много отдавна, едва ли не вчера, е била оная минута, когато бе видял неприятеля и даде първия изстрел, и че парчето нива, на което бе застанал, му беше отдавна познато, родно място. Макар че помнеше всичко, съобразяваше всичко и вършеше всичко, което най-добрият офицер в неговото положение можеше да върши, той се намираше в състояние, което приличаше на трескаво бълнуване или на състояние на пиян човек.

Оглушаващите от всички страни звуци на неговите оръдия, свистенето и трясъкът на неприятелските снаряди, гледката на изпотената, зачервена и припряно движеща се прислуга около оръдията, гледката на кръвта на хора и коне, неприятелските пушечета на отвъдната страна (след които всеки път прехвърчаше гюлле и удряше земята, човек, оръдие или кон), гледката на всички тия неща създаде в главата му негов собствен, фантастичен свят, който в тоя миг бе наслада за него. В неговото въображение неприятелските топове не бяха топове, а лули, от които, невидим пушач пускаше от време на време кълбета дим.

— Гледай, пак пусна дим — рече шепнешком Тушин сам на себе си, когато от височината изскочи кълбо дим и вятърът го отвя наляво като ивица, — сега чакай топката, да му я отпратиш назад.

— Какво заповядвате, ваше благородие? — попита застаналият близо до него фойерверкер, който го чу, че промълви нещо.

— Нищо, граната… — отговори той.

„Хайде, наша Матвеевна“ — казваше си той. В неговото въображение Матвеевна беше големият, краен, излят по старинному топ. Французите около своите оръдия му се струваха като мравки. Красавецът и пияница първи номер при второто оръдие беше в неговия свят чичо; Тушин поглеждаше най-често него и се радваше на всяко негово движение. Шумът на пушечната престрелка, ту замираща, ту засилваща се отново под височината, му се струваше като нечие дихание. Той се вслушваше в притихването и засилването на тия звукове.

— Гледай я, задиша, пак задиша — приказваше на себе си той.

А той самият се виждаше като могъщ мъж с грамаден ръст, който с две ръце хвърля гюллета на французите.

— Хайде, Матвеевна, миличка, не се излагай — рече той, като се отдалечи от оръдието, и в тоя миг чу над главата си чужд непознат глас:

— Капитан Тушин! Капитане!

Тушин подплашено погледна наоколо си. Беше оня щабофицер, който го бе изгонил от Грунт. Той му викаше задъхано:

— Какво правите вие, да не сте полудели? Два пъти ви заповядаха да отстъпите, а вие…

„Но за какво ми се карат?“ — помисли Тушин, като-погледна със страх началника.

— Аз… нищо… — рече той, като долепи два пръста до козирката. — Аз…

Но полковникът не доизрече всичко, което искаше. Едно гюлле, което прелетя наблизо, го накара да се сниши, да се наведе върху коня. Той млъкна и тъкмо искаше да каже още нещо, ново гюлле го спря. Той обърна коня и бързо се отдалечи.

— Отстъпвайте! Всички отстъпвайте! — извика той отдалеч.

Войниците се засмяха. След една минута със същата заповед пристигна адютантът.

Той беше княз Андрей. Когато стигна до пространството, заемано от топовете на Тушин, първото нещо, което видя, беше един разпрегнат кон с пречупен крак, който цвилеше до запрегнатите коне. От крака му като от извор бликаше кръв. Между предниците лежаха няколко убити. Докато приближаваше, над него прелитаха едно след друго гюллета и той почувствува, че нервна тръпка полази по гърба му. Но само мисълта, че се страхува, го накара да се съвземе. „Аз не мога да се страхувам“ — помисли той и слезе бавно от коня между оръдията. Предаде заповедта и не си отиде от батареята. Реши да остане, докато снемат оръдията от позицията, и да ги закара. Заедно с Тушин, прекрачвайки през труповете и под страшния огън на французите, той почна да приготвя оръдията за изтегляне.

— Дойде преди малко едно началство и си плю на петите — рече фойерверкерът на княз Андрей, — не както ваше благородие.

Княз Андрей не приказва нищо с Тушин. И двамата бяха тъй заети, че сякаш не се виждаха един друг. Когато закачиха за предниците само двете оръдия, оцелели от четирите, и тръгнаха надолу (един разрушен топ и един единорог[1] бяха изоставени), княз Андрей се приближи на кон до Тушин.

— Е, довиждане — каза княз Андрей и подаде ръка на Тушин.

— Довиждане, драги — рече Тушин, — душичке! Сбогом, гълъбче — рече Тушин със сълзи, които, кой знае защо, изведнъж бликнаха в очите му.

Бележки

[1] Старинно оръдие — Б.пр.