Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

III

През декември 1805 година старият княз Николай Андреич Болконски получи писмо от княз Василий, който му съобщаваше за пристигането си заедно със сина. „Отивам на ревизия и, разбира се, не е голяма работа да се отклоня стотина версти, за да ви посетя, многоуважаеми благодетелю — пишеше той, — и моят Анатол ме придружава и заминава за армията; и надявам се, че ще му позволите да ви изрази лично дълбокото си уважение, което той, по примера на баща си, изпитва към вас.“

— Ето на, не е необходимо да извеждаме Мари: кандидатите сами идат при нас — каза непредпазливо малката княгиня, като чу това.

Княз Николай Андреич се намръщи и не каза нищо.

Две седмици след получаването на писмото една вечер пристигна първо прислугата на княз Василий, а на другия ден пристигна и той самият със сина си.

Старият Болконски никога не бе имал високо мнение за характера на княз Василий, а още повече напоследък, когато княз Василий при новите царувания на Павел и Александър бе напреднал много в чинове и почести. А сега от загатванията в писмото и на малката княгиня той разбра каква е работата и неблагоприятното мнение за княз Василий се превърна в душата на княз Николай Андреич в чувство на недоброжелателно презрение. Когато говореше за него, той постоянно мрънкаше недоволно. В деня, когато щеше да пристигне княз Василий, княз Николай Андреич беше особено недоволен и в лошо настроение. Дали беше в лошо настроение, защото пристигаше княз Василий, или бе особено недоволен от пристигането на княз Василий, защото беше в лошо настроение, както и да е, но той беше в лошо настроение и Тихон още от сутринта посъветва архитекта да не влиза на доклад при княза.

— Чуйте го как ходи — рече Тихон, като му обърна вниманието на стъпките на княза. — Стъпва на цяла пета, а ние знаем…

Но след осем часа князът излезе както обикновено на разходка в кадифената си шубка със самурена яка и със също такъв калпак. Предния ден бе навалял сняг.

Пътечката, по която князът се разхождаше до оранжериите, беше разчистена, по разхвърляния сняг личаха следи от метла и една лопата бе забучена в пухкавия сняг, насипан от двете страни на пътечката. Князът мина навъсен и мълчалив из оранжериите, през помещението за прислугата и през домакинските постройки.

— Може ли да се мине с шейна? — попита той придружаващия го до къщи управител, почтен на вид човек, приличащ на господаря си по лице и обноски.

— Снегът е дълбок, ваше сиятелство. Аз поръчах вече да разчистят главния път.

Князът наведе глава и отиде до входната площадка. „Слава тебе, Господи — помисли управителят, — размина се бурята!“

— Мъчно можеше да се мине с шейна, ваше сиятелство — добави управителят. — Както чувам, ваше сиятелство, министър щял да посети ваше сиятелство?

Князът се извърна към управителя и втренчи в него смръщените си очи.

— Какво? Министър ли? Какъв министър? Кой е заповядал? — заговори той със своя остър и твърд глас. — За княжната, за дъщеря ми, не разчистихте пътя, а за министъра! При мене няма министри!

— Ваше сиятелство, аз смятах…

— Смятал си! — почна да крещи князът, като изричаше думите все по-бързо и по-несвързано. — Смятал си… Разбойници! Мошеници!… Ще те науча аз тебе да смяташ. — И като дигна бастуна си, замахна срещу Алпатич и щеше да го удари, ако управителят не бе се дръпнал неволно. — Смятал си!… Мошеници!… — крещеше бързо той. Но макар че Алпатич, който сам се уплаши от дързостта си, че се е дръпнал от удара, приближи до княза и покорно наведе пред него плешивата си глава, а може би и тъкмо поради това князът, макар и да крещеше още: „Мошеници! Да се затрупа пътят!“ — не дигна втори път бастуна и изтича в стаите.

Преди обеда княжната и m-lle Bourienne, които знаеха, че князът е в лошо настроение, го очакваха прави: m-lle Bourienne със сияещо лице, което искаше да каже: „Аз не знам нищо, аз съм си такава, каквато съм всеки ден“, а княжна Маря — бледа, уплашена, с наведени очи. Княжна Маря знаеше, че в такива случаи трябва да постъпва като m-lle Bourierine, но не можеше и това й тежеше най-много. Тя си казваше: „Държа ли се тъй, като че ли не забелязвам нищо, той ще помисли, че нямам съчувствие към него; покажа ли, че и аз съм отегчена и в лошо настроение, той (както се е случвало) ще каже, че съм клюмнала“ и тям подобни.

Князът погледна уплашеното лице на дъщеря си и изсумтя недоволно.

— Ниш… или глупачка! — измърмори той.

„И онази я няма! И на нея са наклюкарствували вече“ — помисли той за малката княгиня, която не беше в трапезарията. — Де е княгинята? — попита той. — Крие ли се?

— Тя не е съвсем здрава — каза m-lle Bourienne, като се усмихна весело. — Няма да дойде за обяд. В нейното положение то е съвсем естествено.

— Хм! Хм! Кх! Кх! — измърмори князът и седна на трапезата.

Чинията му се стори нечиста; той посочи едно петно и я хвърли. Тихон я улови и даде на бюфетчика. Малката княгиня не беше болна; но князът й внушаваше непобедим страх и щом чу, че е в лошо настроение, реши да не излиза.

— Боя се за детето — каза тя на m-lle Bourienne, — бог знае какво може да се случи от уплаха.

Изобщо малката княгиня живееше в Лѝсие Гори постоянно с чувството на страх и на антипатия към стария княз, но не съзнаваше антипатията, защото страхът толкова преобладаваше, че тя не можеше да я чувствува. И от страна на княза имаше антипатия, но тя се заглушаваше от презрение. Като посвикна с живота в Лѝсие Гори, княгинята обикна особено m-elle Bourienne, по цели дни прекарваше с нея, викаше я да спи при нея, често говореше с нея за свекъра си и го критикуваше.

— Il nous arrive du monde, mon prince[1] — каза m-lle Bourienne, като разгъваше с розовите си ръце бялата салфетка. — Son excellence le prince Kouraguine aves son fils, à ce que j’ai entendu?[2] — рече тя въпросително.

— Хм… тоя excellence… е хлапак… аз го наредих на служба — каза оскърбено князът. — Но не мога да разбера за какво иде и синът. Княгиня Лизавета Карловна и княжна Маря знаят може би; но аз не зная за какво води тоя син тук. Не искам да зная. — И той погледна дъщеря си, която се изчерви.

— Нещо не си добре ли? От страх пред министъра ли, както каза днес тоя дръвник Алпатич?

— Не, mon père.[3]

Колкото и неуместно да беше попаднала m-lle Bourienne на тая тема за разговор, тя не спря и почна да бъбри за оранжериите, за красотата на новото цъфнало цветче и след супата князът се смекчи.

Следобед той се отби при снаха си. Малката княгиня бе седнала при масичката и бъбреше с Маша, горничната. Като видя свекъра си, тя побледня.

Малката княгиня много се бе променила. Сега тя беше по-скоро грозна, отколкото хубава. Бузите й бяха хлътнали, устната й — дигната нагоре, очите й — опънати надолу.

— Да, някаква тежест — отговори тя на свекъра си, който я попита какво чувствува.

— Не ви ли трябва нещо?

— Не, merci, mon père.[4]

— Е, добре, добре.

Той излезе и отиде до официантската[5]. Алпатич, навел глава, стоеше в официантската.

— Затрупан ли е, пътят?

— Затрупан, ваше сиятелство; извинете ме, за Бога, само от глупост.

Князът го прекъсна и се засмя със своя неестествен смях.

— Е, добре, добре.

Той му протегна ръка, която Алпатич целуна, и отиде в кабинета.

Вечерта пристигна княз Василий. На прешпекта (тъй казваха на проспекта) го посрещнаха кочияши и лакеи и прекараха с викове по нарочно засипания път шейната с багажа и неговата шейна до едното крило на зданието.

За княз Василий и за Анатол бяха определени отделни стаи.

Съблякъл жилетката си, Анатол седеше с ръце на кръста пред масата; в ъгъла на която: бе устремил усмихнат, втренчено и разсеяно своите прекрасни големи очи. Той смяташе целия си живот като непрекъсната забава, която някой неизвестно защо се е задължил да му нареди. Също така гледаше и сега на това отиване при злия старец и богатата грозна наследница. Той предполагаше, че всичко това може да излезе много хубаво и забавно. „А пък защо да не се оженя, щом е много богата? Това никога не вреди“ — мислеше Анатол.

Той се обръсна, напарфюмира се грижливо и контешки, което му бе станало навик, и с вродения си добродушно-победоносен израз, дигнал високо красивата си глава, влезе в стаята при баща си. Около княз Василий шетаха двамата му камердинери, които го обличаха; самият той гледаше оживено наоколо си и кимна весело на влизащия Анатол, сякаш искаше да каже: „Тъй, такъв те искам!“

— Не, шегата настрана, татко, много ли е грозна тя? А? — попита на френски той, като че продължаваше разговора, който неведнъж бяха водили през пътуването.

— Стига глупости! Най-важното — гледай да бъдеш почтителен и благоразумен със стария княз.

— Ако той почне да ме хока, ще си отида — каза Анатол. — Не мога да търпя тия старци. А?

— Не забравяй, че за тебе всичко зависи от това.

През това време в стаята на горничните не само се знаеше, че е пристигнал министърът със сина си, но и външният вид на двамата беше вече подробно описан. Княжна Маря седеше сама в стаята си и напразно се мъчеше да надвие вътрешното си вълнение.

„Защо писаха, защо Лиза ми говори за това? Та то не може да стане! — казваше тя, като поглеждаше в огледалото. — Как ще вляза в салона? Дори и да ми хареса, сега не бих могла да се държа с него естествено.“ Ужас я обземаше само при мисълта за погледа на баща й.

Малката княгиня и m-lle Bouriene бяха получили вече всички сведения от горничната, Маша — какъв румен, черновежд красавец бил министерският син, как татко му едва си тътрел нозете по стъпалата, а той, като орел, вземал по три стъпала наведнъж и изтичал след него. Като получиха тия сведения, малката княгиня и m-lle Bourienne, чиито оживено разговарящи гласове се чуваха още от коридора, влязоха в стаята на княжната.

— Знаете ли, Marie, ils sont arrivés?[6] — каза малката княгиня, като се клатушкаше с корема си, и се отпусна тежко в креслото.

Тя не беше сега с утринната си блуза, а в една от най-хубавите си рокли; главата й беше грижливо-натъкмена, а на лицето беше изписано оживление, но то не можеше да скрие отпуснатите и посърнали очертания на лицето. В тая премяна, която тя носеше обикновено във висшето общество в Петербург, още повече личеше колко много бе погрозняла. В премяната на m-lle Bourienne незабелязано се бе появило също някакво усъвършенствуване, което правеше нейното хубавичко, свежичко лице още по-привлекателно.

— Eh bien, et vous restez comme vous êtes, chère princesse? — заговори тя. — On va venir annoncer, que ces messieurs sont au salon; il faudra descendre, et vous ne faites pas un petit brin de toilette![7]

Малката княгиня стана от креслото, позвъни на горничната и бързо и весело почна да измисля премяна за княжна Маря и да я кара да се облече. Княжна Маря чувствуваше достойнството си оскърбено от това, че пристигането на наречения й кандидат я вълнува, но беше още по-оскърбена, че двете й приятелки дори не предполагаха, че можеше да бъде иначе. Да им кажеше колко се срамува за себе си и за тях, значеше да издаде вълнението си; освен това, ако откажеше да се премени, както те й предлагаха, това пък би предизвикало продължителни шеги и настоявания. Тя се изчерви, прекрасните й очи помръкнаха, лицето й се покри с петна и с некрасивото изражение на жертва, което най-често приемаше лицето й, тя се предаде във властта на m-lle Bourienne и на Лиза. Двете жени съвсем искрено се грижеха да я направят красива. Тя беше толкова грозна, че нито на една от двете не можеше да мине през ум мисъл за съперничество с нея; и затуй съвсем искрено, с наивното и твърдо убеждение на жените, че хубавото облекло може да направи лицето красиво, започнаха да я обличат.

— Не, наистина, ma bonne amie[8], тая рокля не е хубава — думаше Лиза, като поглеждаше княжната отдалеч и отстрана, — кажи да ти дадат, ти имаш там една масака[9]. Така де! Ами че може би сега се решава съдбата ти. А тази е много светла, не е хубава, не, не е хубава!

Не роклята, а лицето и цялата фигура на княжната не бяха хубави, но m-lle Bourienne и малката княгиня не чувствуваха това; на тях все им се струваше, че ако на косите, вчесани нагоре, се сложи синя панделка и върху кафявата рокля се метне син шарф и така нататък, всичко ще стане хубаво. Те забравяха, че уплашеното лице и фигурата не могат да се променят и затова, колкото и да променяха вида на рамката и украсата на това лице, самото лице си оставаше жалко и некрасиво. След две-три промени на облеклото, изтърпени покорно от княжна Маря, тъкмо когато тя, вчесана нагоре (което съвсем променяше и загрозяваше лицето и), беше със син шарф и празнична рокля-масака, малката княгиня я обиколи два пъти, оправи с малките си ръчички тук — някоя гънка на роклята, там — подръпна шарфа и я изгледа, като навеждаше глава, ту от едната, ту от другата страна.

— Не, тая не бива — каза тя решително и плесна с ръце. — Non, Marie, décidément ça ne vous va pas. Je vous aime mieux dans votre petite robe grise de tous les jours. Non, de grâce, faites cela pour moi[10]. Катя — каза тя на горничната, — донеси на княжната сивичката рокля и ще видите, m-lle Bourienne, как хубаво ще я наредя — рече тя, усмихната от предвкусване на артистична радост.

Но когато Катя донесе поръчаната рокля, княжна Маря продължаваше да седи неподвижно пред огледалото, загледана в лицето си, и видя в огледалото, че очите й са пълни със сълзи и че устата й трепери, готова да се разридае.

— Voyons, chère princesse — каза m-lle Bourienne, — encore un petit effort.[11]

Малката княгиня взе роклята от ръцете на горничната и се приближи до княжна Маря.

— Не, сега ще го направим просто, мило — каза тя.

Нейният глас, гласовете на m-lle Bourienne и на Катя, която се засмя на нещо, се сливаха във весел бъбреж, подобен на птиче пеене…

— Non, laissez-moi[12] — каза княжната.

И гласът й звучеше с такава сериозност и с такова страдание, че мълвежът на птиците веднага замлъкна. Те погледнаха изпълнените със сълзи и мисъл големи прекрасни очи, които ги гледаха открито и умолително, и разбраха, че е безполезно и дори жестоко да настояват.

— Au moins changez de coiffure[13] — каза малката княгиня. — Je vous disais — рече укорно тя на m-lle Bourienne, — Marie a une de ces figures, auxquelles ce genre de coiffure ne va pas de tout. Mais de tout, de tout. Changez de grâce.[14]

— Laissez-moi, laissez-moi, tout ça m’est parfaitement égal[15] — отговори гласът, който едва сдържаше сълзите.

M-lle Bourienne и малката княгиня трябваше да си признаят сами, че в тоя вид княжна Маря беше много грозна, по-грозна от всякога; но беше вече късно. Тя ги гледаше с изражението, което те познаваха, изражение на размисъл и тъга. Това изражение не им вдъхваше страх от княжна Маря. (Тя никому не вдъхваше това чувство.) Но те знаеха, че когато по лицето й се явяваше това изражение, тя биваше мълчалива и непоколебима в решенията си.

— Vous changerez, n’est-ce pas?[16] — каза Лиза и когато княжна Маря не отговори нищо, Лиза излезе от стаята.

Княжна Маря остана сама. Тя не изпълни желанието на Лиза и не само не промени прическата си, но и не се погледна в огледалото. Навела безсилно очи и отпуснала ръце, седеше мълчаливо и мислеше. Тя си представяше своя съпруг, мъж, същество силно, по-властно от нея и неизвестно защо, привлекателно, което изведнъж я пренася в своя, съвсем друг, щастлив свят. Свое дете, такова, каквото бе видяла вчера у дъщерята на дойката — представяше си го на собствените си гърди. Мъжът й е застанал и гледа нежно нея и детето. „Не, това е невъзможно, аз съм прекалено грозна“ — мислеше тя.

— Заповядайте за чая. Князът сега ще излезе — каза през вратата гласът на горничната.

Тя се опомни и ужаси от онова, което мислеше. И преди да отиде долу, стана, влезе в стаята с иконите, устреми поглед към осветения от кандилото черен лик на голямата икона на Спасителя и остана няколко минути пред него с молитвено събрани ръце. Мъчително съмнение изпълваше душата на княжна Маря. Възможна ли е за нея радост от любов, от земна любов към мъж? В помислите за брак княжна Маря си мечтаеше и за семейно щастие, и за деца, но най-голямата, най-силната й затаена мечта беше за земна любов. Колкото повече се мъчеше тя да скрива това чувство от другите и дори от себе си, толкова по-силно биваше то. „Боже мой — думаше си тя, — как да потисна в сърцето си тия мисли, вдъхвани от дявола? По какъв начин, да се откажа така, завинаги от злите помисли, че да мога спокойно да изпълнявам твоята воля?“ И щом отправи тоя въпрос, бог вече й отговори в нейното собствено сърце: „Не желай нищо за себе си; не търси, не се вълнувай, не завиждай. Бъдещето на хората и твоята съдба трябва да ти бъдат неизвестни; но живей така, че да бъдеш готова за всичко. Ако Богу бъде угодно да те изпита в брачните задължения, бъди готова да изпълниш волята му.“ С тая успокоителна мисъл (но все пак с надежда, че нейната забранена, земна мечта ще се изпълни) княжна Маря въздъхна, прекръсти се и слезе долу, без да мисли нито за роклята си, нито за прическата, нито как ще влезе и какво ще каже. Какво можеше да значи всичко това в сравнение с предопределеното от Бога, без чиято воля не ще падне ни един косъм от човешката глава.

Бележки

[1] Ще имаме гости, княже.

[2] Доколкото чух, негово сиятелство княз Курагин със сина си?

[3] Татко.

[4] Благодаря, татко.

[5] Стая, в която стоят слугите, прислужващи на трапезата. — Б.пр.

[6] Те пристигнаха. Мари.

[7] Е, нима ще останете облечена, както сте сега? След малко ще дойдат да съобщят, че те са в салона; ще трябва да слезем долу и вие поне мъничко се постъкмете.

[8] Мила приятелко.

[9] Тъмночервен плат. — Б.пр.

[10] Не, Мари, тая рокля съвсем не ви отива. Аз много повече ви харесвам във вашата сивичка всекидневна рокличка; моля ви се, направете това за мене.

[11] Хайде, княжна, още едно малко усилие.

[12] Не, оставете ме.

[13] Поне променете прическата.

[14] Аз ви казах, че лицето на Мари е от ония лица, на които тая прическа съвсем не отива. Моля ви се, променете я.

[15] Оставете ме, оставете ме, мене ми е все едно.

[16] Ще я промените, нали?