Лев Толстой
Война и мир (250)

XXV

Към девет часа сутринта, когато войските бяха тръгнали през Москва, никой вече не идеше да пита за нареждания от графа. Всички, които можеха да заминат, заминаваха по своя воля; ония, които оставаха, решаваха сами какво трябва да правят.

Графът заповяда да впрягат, за да отиде в Соколники, и навъсен, жълт и мълчалив, седеше със скръстени ръце в кабинета си.

На всеки администратор в спокойно, не бурно време му се струва, че цялото подведомствено нему народонаселение се движи само с неговите усилия и в това съзнание, че е необходим, всеки администратор чувствува главната награда за своя труд и усилия. Лесно е да се разбере, че докато историческото море е спокойно, на управителя-администратор, в неговата малка лодчица, който се опира с върлина до кораба на народа, а и сам се движи, трябва да му се струва, че корабът, о който той се опира, се движи благодарение на неговите усилия. Но достатъчно е да се извие буря, да се развълнува морето и да се раздвижи самият кораб — и заблудата става невъзможна. Корабът плува със своя голям, независим ход, върлината не стига до плаващия кораб и изведнъж управителят се превръща от положението си на властник и на източник на сили в нищожен, безполезен и слаб човек.

Растопчин чувствуваше това и тъкмо то го дразнеше.

Началникът на полицията, който бе спрян от тълпата, и адютантът, дошъл да доложи, че конете са впрегнати, влязоха едновременно при графа. И двамата бяха бледи и началникът на полицията, след като предаде, че е изпълнил поръчението, каза, че в двора на графа има грамадна тълпа народ, която иска да го види.

Без да отговори ни дума, Растопчин стана и с бързи крачки отиде в разкошната си светла приемна, приближи се до вратата на балкона, хвана дръжката й, пусна я и отиде до прозореца, от който по-хубаво се виждаше цялата тълпа. Високият момък беше в първите редици и размахал ръка, говореше нещо със строго лице. Окървавеният ковач стоеше мрачен до него. През затворения прозорец се чуваше глъчката.

— Готова ли е колата? — рече Растопчин, като се дръпна от прозореца.

— Готова, ваше сиятелство — каза адютантът.

Растопчин пак отиде до вратата на балкона.

— Но какво искат те? — попита той началника на полицията.

— Ваше сиятелство, те казват, че се събрали по ваша заповед да се бият срещу французите и викаха нещо за измяна. Ама че буйна тълпа, ваше сиятелство! Аз едва можах да се отскубна. Ще се осмеля да предложа, ваше сиятелство…

— Можете да си вървите и без вас знам какво да правя — извика ядосано Растопчин. Той стоеше до вратата на балкона, загледан в тълпата. „Ето какво направиха с Русия те! Ето какво направиха с мене те!“ — мислеше Растопчин, усещайки как се надига в душата му неудържим гняв срещу някого, на когото можеше да се припише причината за всичко, което се бе случило. Както често става с буйните хора, гневът го беше вече обхванал, но той търсеше сега предмет, върху който да го излее. „La voila la populace, la lie du peuple — мислеше той, загледан в тълпата, — la plebe qu’ils ont soulevee par leur sottise. Il leur faut une victime“^[1] — мина му през ума, като гледаше високия момък, който размахваше ръка. А това му мина през ума, защото на самия него бе потребна тая жертва, тоя предмет за изливане на гнева му.

— Готова ли е колата? — втори път попита той.

— Готова, ваше сиятелство. Какво ще заповядате за Верешчагин? Той чака на входната площадка — отговори адютантът.

— А! — извика Растопчин, сякаш поразен от някакъв неочакван спомен.

И като отвори бързо вратата, излезе с решителни крачки на балкона. Глъчката тутакси утихна, шапки и фуражки бяха свалени и всички очи се дигнаха към излезлия граф.

— Здравейте, момчета! — каза графът бързо и високо. — Благодаря ви, че дойдохте. Аз ей сега ще сляза при вас, но преди всичко трябва да си видим сметките с един злодеец. Трябва да накажем злодееца, поради когото загина Москва. Почакайте ме! — И графът пак тъй бързо се върна в покоите си, като затръшна силно вратата.

Из тълпата премина одобрителна глъчка от удоволствие. „Той, значи, ще нареди всичките злодейци! А ти думаш — французина… Той ще ти развърже тебе цялата дистанция!“ — казваха хората, сякаш се укоряваха един друг в неверие.

След няколко минути от парадната врата бързо излезе един офицер, заповяда нещо и драгуните се изпънаха. Тълпата от балкона жадно се придвижи към входната площадка. Растопчин излезе на входната площадка с ядосано-бързи стъпки и погледна наоколо си, като че търсеше някого.

— Де е той? — каза графът и в същия миг видя, че иззад ъгъла на къщата между двама драгуни се появи момък с дълга тънка шия, с глава, избръсната до половината и обрасла. Тоя млад човек бе облечен в ожулено, някога контешко лисиче кожухче с лице от син плат и с мръсни, конопени затворнически гащи, напъхани в неизчистени, износени тънки ботуши, На тънките слаби крака тежко висяха окови, които затрудняваха нерешителния вървеж на момъка.

— А! — рече Растопчин, като извърна бързо поглед от момъка в лисичето кожухче и посочи долното стъпало на входната площадка. — Оставете го там! — Момъкът, раздрънквайки оковите си, пристъпи тежко на посоченото стъпало, като придържаше с пръст яката на кожухчето, която го стягаше, извърна два пъти дългата си шия, въздъхна и с покорен жест сложи на корема тънките си ръце на човек, който не е работил.

За няколко секунди, докато момъкът се нагласи на стъпалото, се възцари мълчание. Само отзад, дето хората се натискаха в едно място, се чуваше пъшкане, охкане, блъсканици и тропот на размърдани крака.

Растопчин, който чакаше момъкът да застане на посоченото място, се мръщеше и потъркваше с ръка лицето си.

— Момчета — каза Растопчин с метално-звънлив глас, — тоя човек, Верешчагин, е мерзавецът, поради когото загина Москва.

Момъкът с лисичето кожухче стоеше в покорна поза, малко поизгърбен, скръстил китките на ръцете си върху корема. Отслабналото му лице с изражение на безнадеждност, обезобразено от бръснатата глава, бе наведено надолу. При първите думи на графа той бавно дигна глава и погледна отдолу графа, сякаш искаше да му каже нещо или поне да срещне погледа му. Но Растопчин не го гледаше. Една жила по дългата тънка шия на момъка се изопна като въже и посиня зад ухото му, а лицето му неочаквано се изчерви.

Всички очи бяха насочени към него. Той погледна тълпата и сякаш обнадежден от изражението, което бе прочел по лицата на хората, тъжно и плахо се усмихна и пак наведе глава и поразмести краката си на стъпалото.

— Той измени на своя цар и отечество, той се предаде на Бонапарт, той единствен между русите посрами името на русина и Москва загина от него — каза Растопчин с равен, рязък глас; но изведнъж бързо погледна надолу, към Верешчагин, който продължаваше да стои в същата покорна поза. Сякаш тоя поглед го накара да избухне и той дигна ръка и почти кресна, обръщайки се към народа:

— Съдете го вие и се разправете с него! Давам ви го!

Хората мълчаха и само все по-силно и по-силно се натискаха един друг. Ставаше непоносимо да се опираш един о друг, да дишаш в тая заразена душна горещина, да нямаш сили да помръднеш и да очакваш нещо неизвестно, неразбираемо и страшно. Хората от предните редици виждаха и чуваха всичко, което ставаше пред тях, и всички с изплашени, широко разтворени очи и зяпнали уста напрягаха всичките си сили, за да задържат с гърбовете си напора на задните.

— Удрете го!… Нека да загине изменникът и да не позори името на русина! — викна Растопчин. — Сечете! Аз заповядвам! — Като чу не думите, но гневните звуци на Растопчиновия глас, тълпата изохка и се придвижи, но отново спря.

— Графе!… — обади се плахият и в същото време театрален глас на Верешчагин сред отново настъпилата минутна тишина. — Графе, един Бог е над нас… — рече Верешчагин, като дигна глава, и дебелата жила на тънката му шия отново се наля с кръв и червенината отново заля лицето му и изчезна. Той не довърши онова, което искаше да каже.

— Сечете го! Аз заповядвам!… — изкрещя Растопчин, като неочаквано побледня също като Верешчагин.

— Саби вън! — извика офицерът на драгуните и сам извади сабя.

Втора, още по-силна вълна размърда народа и като пропълзя до предните редици, бутна предните, полюшна ги и ги закара чак до стъпалата на входната площадка. Високият момък с вкаменено изражение на лицето и дигната ръка беше до Верешчагин.

— Сечи! — рече почти шепнешком офицерът на драгуните и един от войниците с изкривено от злоба лице изведнъж удари Верешчагин по главата с тъпото на сабята си.

„А!“ — извика късо и учудено Верешчагин и се озърна уплашено, сякаш не разбираше защо направиха тъй с него. Също такова изохкване от учудване и ужас пропълзя по тълпата.

„О, Господи!“ — чу се нечие тъжно възклицание.

Но след възклицанието от учудване, което Верешчагин изпусна, той извика жално от болка и тоя вик го погуби. Напрегнатата до крайна степен преграда на човешкото чувство, която още задържаше тълпата, мигновено се скъса. Престъплението беше започнато, то трябваше да се довърши. Жаловитият укорен стон бе заглушен от страхотния и гневен рев на тълпата. Подобно на последната седма вълна, която разбива корабите, тая последна, неудържима вълна полетя от задните редици, стигна до предните, събори ги и погълна всичко. Драгунът, който бе ударил, поиска да повтори удара си. С ужасен вик, закривайки се с ръце, Верешчагин се хвърли към народа. Високият момък, в когото се блъсна, впи ръце в тънката шия на Верешчагин и като извика дивашки, падна заедно с него под нозете на струпалите се, заревали хора.

Едни биеха и дърпаха Верешчагин, други — високия момък. Виковете на притиснатите хора, както и на ония, които се мъчеха да спасят високия момък, само възбуждаха яростта на тълпата. Дълго време драгуните не можаха да освободят окървавения полужив, пребит работник. И дълго време, въпреки трескавата си бързина, с която тълпата се мъчеше да довърши започнатата веднъж работа, ония, които биеха, душеха и дърпаха Верешчагин, не можаха да го убият; тълпата ги притискаше от всички страни, люшкаше се с тях в средата, като еднородна маса, от една страна на друга и не им даваше възможност нито да го убият, нито да го оставят.

„Удряй го със секирата, какво толкова?… Премазаха… Изменник, Христа продал!… Жив… жилав… каквото си е надробил… Със секирата… Жив ли е още?“

Едва когато жертвата престана да се бори и виковете й се замениха от равномерно проточено хъркане, тълпата почна бързо да се раздвижва около лежащия окървавен труп. Всеки се приближаваше, поглеждаше онова, което беше направено, и с ужас, укор и учудване се натискаше назад.

— О, Господи, народ — като звяр, как ще остане жив! — чуваше се сред тълпата. — И е млад момъкът… навярно търговец, виж какви хора!… Разправят, не бил той… че как да не е той… О, Господи!… Пребили другия; казват, полумъртъв… Ей, хора… Който няма страх от Бога… — приказваха сега същите хора, гледайки с болезнено съжалително изражение трупа с посиняло, цялото в кръв и прах лице и разсечена дълга шия.

Един усърден полицейски чиновник, който сметна, че е неприлично трупът да бъде в двора на негово сиятелство, заповяда на драгуните да го измъкнат на улицата. Двама драгуни хванаха обезобразените крака и повлякоха тялото. Окървавената, изцапана с прах, мъртва, бръсната глава на дългата шия се влачеше, превъртайки се по земята. Хората се притискаха, за да бъдат по-далеч от трупа.

Когато Верешчагин падна и множеството с див вик се натисна и разлюля над него, Растопчин изведнъж побледня и вместо да отиде към задната входна площадка, до която го чакаше каляската му, наведе глава и без сам да знае накъде и защо, тръгна с бързи крачки по коридора, който водеше за стаите на долния етаж. Лицето на графа беше бледо и той не можеше да спре треперещата си като от треска долна челюст.

— Ваше сиятелство, насам… къде ще обичате?… Заповядайте насам — обади се зад него треперещ, изплашен глас. Граф Растопчин не можеше да отговори нищо и като се обърна послушно, тръгна нататък, дето му сочеха. До задната входна площадка чакаше каляската. Далечният шум на ревналата тълпа стигаше и дотук. Граф Растопчин бързо седна в каляската и заповяда да карат към крайградската му къща в Соколники. Когато излезе на улица Мясницкая и вече не чуваше виковете на тълпата, графът почна да се разкайва. Спомни си сега с неудоволствие вълнението и уплахата, които бе проявил пред подчинените си. „La populace est terrible, elle est hideuse — мислеше той на френски. — Ils sont comme les loups qu’on ne peut apaiser qu’avec de la chair.“^[2] „Графе! Един Бог е над нас!“ — спомни си той неочаквано думите на Верешчагин и по гърба му полазиха неприятни мразовити тръпки. Но това беше за миг и граф Растопчин се усмихна презрително сам на себе си. „J’avais d’autres devoirs — помисли той. — Il fallait apaiser le peuple. Bien d’autres victimes ont peri et perissent pour le bien public.“^[3] И той почна да мисли за общите си задължения към своето семейство, към своята (поверена нему) столица и за самия себе си — не като за Фьодор Василиевич Растопчин (той мислеше, че Фьодор Василивич Растопчин жертвува себе си за bien public^[4]), но за себе си като главнокомандуващ, представител на властта и пълномощник на царя. „Ако аз бях само Фьодор Василиевич, ma ligne de conduite aurait ete tout autrement tracee^[5], но аз бях длъжен да запазя и живота, и достойнството на главнокомандуващия.“

Полюляван лекичко върху меките ресори на колата и не чувайки вече страшните звуци на тълпата, Растопчин се успокои физически и както става винаги, заедно с физическото успокоение умът му съчини фалшиви причини за нравствено успокоение. Мисълта, която успокои Растопчин, не беше нова. Откак свят светува и хората се убиват един друг, никога ни един човек не е извършил престъпление над себеподобния си, без да се успокои от същата тая мисъл. Тая мисъл е le bien public, предполагаемото благо на другите хора.

За човек, който не е обхванат от страст, това благо никога не е известно; но човек, който извършва престъпление, винаги знае със сигурност в какво се състои това благо. И Растопчин сега знаеше това.

Той не само не се укоряваше в разсъжденията си за извършената постъпка, но намираше причини за самодоволство, че тъй сполучливо бе съумял да се възползува от това a propos^[6] — да накаже един престъпник и едновременно да успокои тълпата.

„Верешчагин бе съден и осъден на смъртно наказание — мислеше Растопчин (макар че Верешчагин беше осъден от сената само на каторжна работа). — Той беше предател и изменник; аз не можех да го оставя ненаказан и после je faisais d’une pierre deux coups^[7]: за успокоение аз дадох жертвата на народа и наказах със смърт злодееца.“

Когато пристигна в извънградската си къща и почна да дава разпоредби по домашните си работи, графът напълно се успокои.

След половин час той пътуваше с бързи коне през Соколнишко поле, без да си спомня вече за онова, което бе станало, и мислейки само за това, което ще стане. Той отиваше сега към Яузкия мост, където, както му бяха казали, бил Кутузов. Във въображението си граф Растопчин приготвяше гневните и остри думи, които ще каже на Кутузов заради неговата измама. Той ще даде на тая придворна лисица да разбере, че отговорността за всичките нещастия, които ще произлязат от изоставянето на Москва, от гибелта на Русия (както мислеше Растопчин), ще падне върху неговата изумяла стара глава. Обмисляйки онова, което щеше да му каже, Растопчин се обръщаше гневно в каляската и ядосано се оглеждаше встрани.

Соколнишко поле беше пусто. Само в края му, до старопиталището и лудницата, се виждаха купчини хора в бели дрехи и други няколко такива хора, които вървяха поединично из полето, като викаха нещо и размахваха ръце.

Един от тях хукна да пресече пътя на каляската на граф Растопчин. И самият граф Растопчин, и кочияшът му, и драгуните, всички със смътно чувство на ужас и любопитство гледаха тия пуснати луди и особено оня, който тичаше към тях. Заклатен на дългите си тънки крака, с развят халат, тоя луд тичаше стремително, без да откъсва очи от Растопчин, като викаше нещо с пресипнал глас и му правеше знаци да спре. Обрасло с неравни папери брада, мрачното и тържествено лице на лудия беше слабо и жълто. Черните му ахатови зеници играеха тревожно в долната част на очите му, която беше шафраненожълта.

— Стой! Спри! Аз ти казвам! — извикваше той пронизително и задъхан, отново викаше нещо с внушителни интонации и жестове.

Той се изравни с каляската и почна да тича наспоред с нея.

— Три пъти ме убиха, три пъти възкръсвах от мъртвите. Те ме биха с камъни, разпънаха ме… Аз ще възкръсна… ще възкръсна… ще възкръсна. Разкъсаха тялото ми. Царството Божие ще се разруши… Три пъти ще го разруша и три пъти ще го въздигна — викаше той, засилвайки все повече и повече гласа си. Граф Растопчин изведнъж побледня, тъй както побледня, когато тълпата се нахвърли срещу Верешчагин. Той се обърна.

— Кар… карай по-бързо! — викна той с разтреперан глас на кочияша.

Каляската се понесе с най-силния бяг на конете, но граф Растопчин дълго още чуваше зад себе си тоя отдалечаващ се безумен и отчаян вик, а пред очите си виждаше само учудено-уплашеното, окървавено лице на изменника в кожухчето.

Колкото и пресен да беше тоя спомен, граф Растопчин чувствуваше сега, че дълбоко, до кръв се бе врязал в сърцето му. Сега той ясно чувствуваше, че кървавият белег от тоя спомен никога няма да зарасне, но, напротив, колкото по-нататък, толкова по-злобно, толкова по-мъчително ще живее в сърцето му тоя страшен спомен до края на живота му. Струваше му се, че чува звука на гласа си: „Сечете го, с главата си ще отговаряте пред мене!“ „Защо казах тия думи! Казах ги някак без да ща… Можех да не ги кажа (помисли той), тогава нищо нямаше да има.“ Той видя уплашеното, а след това изведнъж ожесточилото се лице на драгуна, който бе ударил оня, и погледа с мълчалив плах укор, който му хвърли тоя юноша в лисичето кожухче… „Но аз сторих това не за себе си. Длъжен бях да постъпя така. La plebe, le traitre… le bien public“^[8] — помисли той.

При Яузкия мост войската все още се натискаше. Беше горещо. Навъсен и унил, Кутузов седеше на пейка до моста и рисуваше по пясъка с камшика си, когато една каляска шумно спря до него. Човек в генералски мундир и шапка с пера, с очи, които играеха гневно или може би уплашено, се приближи до Кутузов и почна да му говори нещо на френски. Беше граф Растопчин. Той каза на Кутузов, че е дошъл тук, защото няма вече нито Москва, нито столица, а има само армия.

— Друго би било, ако ваша светлост не бе ми казал, че няма да даде Москва без още едно сражение: всичко туй нямаше да стане! — каза той.

Кутузов гледаше Растопчин и сякаш не разбирайки значението на отправените към него думи, усърдно се мъчеше да прочете нещо особено, изписано в тоя миг по лицето на човека, който му говореше. Растопчин се смути и млъкна. Кутузов леко поклати глава и без да откъсва изпитателния си поглед от лицето на Растопчин, тихо каза:

— Да, аз няма да дам Москва без сражение.

За съвсем друго нещо ли мислеше Кутузов, когато изрече тия думи, или пък, знаейки тяхната безсмисленост, нарочно ги каза — но граф Растопчин не отговори нищо и бързо се отдалечи. И — чудно нещо! Московският главнокомандуващ, гордият граф Растопчин, взе в ръка камшик, отиде при моста и почна с вик да разгонва струпаните каруци.