Лев Толстой
Война и мир (171)

VIII

След срещата си с Пиер в Москва княз Андрей замина за Петербург — по работа, както каза на домашните си, но всъщност, за да срещне там княз Анатол Курагин, когото смяташе, че трябва да срещне. Курагин, за когото се осведоми при пристигането си в Петербург, не беше вече там. Пиер бе съобщил на шурея си, че княз Андрей е тръгнал да го търси, Анатол Курагин веднага получи назначение от военния министър и замина за Молдавската армия. В същото време княз Андрей срещна в Петербург Кутузов, своя предишен, винаги добре разположен към него генерал, и Кутузов му предложи да тръгне заедно с него за Молдавската армия, дето старият генерал беше назначен главнокомандуващ. Княз Андрей, след като получи назначение в щаба на главната квартира, замина за Турция.

Княз Андрей смяташе, че е неудобно да пише на Курагин и да го извика на дуел. Тъй като нямаше нов повод, княз Андрей мислеше, че ако го извика на дуел, ще компрометира графиня Ростова, и затуй търсеше лична среща с Курагин, в която смяташе да намери нов повод за дуел. Но в Турската армия също не му се случи да види Курагин, който скоро след пристигането на княз Андрей в Турската армия се върна в Русия. В новата страна и при новите условия на живот, княз Андрей заживя по-леко. След измяната на годеницата му, която толкова по-силно го порази, колкото по-грижливо той криеше от всички оказаното над него въздействие, ония условия на живот, при които той беше щастлив, сега му бяха тежки и още по-тежки бяха свободата и независимостта, които толкова скъпеше по-рано. Не само че не го изпълваха предишните мисли, хрумнали му за първи път, когато гледаше небето над Аустерлиц, които той обичаше да развива с Пиер и които изпълваха неговото уединение в Богучарово, сетне — в Швейцария и в Рим, но се боеше дори да си спомни тия мисли, които разкриваха безкрайни и светли хоризонти. Сега го интересуваха само най-близките, несвързани с предишното, практически интереси, за които той се залавяше с толкова по-голяма страст, колкото по-затворени бяха за него предишните. Сякаш оня безкрайно отдалечаващ се купол на небето, който беше по-рано над него, се превърна изведнъж в нисък, определен, смазващ го свод, дето всичко беше ясно, но нямаше нищо вечно и тайнствено.

От различните дейности военната служба беше за него най-простата и най-познатата. Като заемаше длъжността дежурен генерал при щаба на Кутузов, той се занимаваше упорито и усърдно и учудваше Кутузов с желанието си за работа и с точността си. Като не намери Курагин в Турция, той не сметна, че е необходимо да препуска отново подире му в Русия; но все пак знаеше, че колкото и време да минеше, когато срещне Курагин, не ще може въпреки всичкото презрение, което изпитваше към него, въпреки всички доказателства, които сам си създаваше, че не бива да се унижава до едно сблъскване с него, знаеше, че като го срещне, не ще може да не го извика на дуел, както гладен човек не може да не се нахвърли на храна. И съзнанието, че оскърблението още не е отмъстено, че злобата не е изляна, а остава в сърцето, отравяше изкуственото спокойствие, което си бе нагласил княз Андрей под вида на угрижено-суетлива и малко честолюбива и тщеславна дейност в Турция.

През 12-а година, когато в Букурещ (дето Кутузов живя два месеца, прекарвайки дни и нощи при своята влахиня) стигна известието за война с Наполеон, княз Андрей помоли Кутузов да го прехвърлят в Западната армия. Кутузов, комуто Болконски бе вече омръзнал със своята дейност, която му се струваше като укор за неговото безделие, Кутузов твърде драговолно го пусна и му даде поръчение до Барклай де Толи.

Преди да тръгне за армията, намираща се през май в Дриския лагер, княз Андрей се отби в Лѝсие Гори, което бе точно по пътя му, намирайки се на около три версти от голямото Смоленско шосе. През последните три години в живота на княз Андрей имаше толкова много превратности, той толкова много бе премислил, предчувствувал и видял (беше пропътувал и запад, и изток), че когато навлезе в Лѝсие Гори, беше странно и неочаквано поразен от все същия, до най-малките подробности все същия ход на живота. Като в омагьосан, заспал замък влезе той в алеята и през каменната порта на лисигорския дом. Същата солидност, същата чистота, същата тишина царуваше в тоя дом, същите мебели, същите стени, същите звуци, същият мириси същите плахи лица, само че малко поостарели. Княжна Маря беше същата плаха, некрасива, застаряваща девойка, обзета от страх и вечни нравствени страдания, която изживяваше най-хубавите години на живота си без полза и радост. Bourienne беше все същата, изпълнена с най-радостни за себе си надежди, доволна от себе си, кокетна девойка, която радостно използуваше всеки миг от живота си. Само че, както се стори на княз Андрей, тя бе станала по-самоуверена. Доведеният от него от Швейцария възпитател Десал беше облечен в сюртук руска кройка, приказваше със слугите руски, като изкълчваше езика, но беше все същият ограничено умен, образован, добродетелен и педантичен възпитател. Старият княз се бе изменил физически с това, че от едната страна на устата му личеше липсата на един зъб; нравствено той беше все същият, както и по-рано, само че с още по-голямо озлобление и недоверие към истинността на онова, което ставаше в света. Единствен само Николушка бе пораснал, променил се бе, поруменял, обрасъл с къдрави тъмни коси и без сам да знае това, когато се смееше и му биваше весело, дигаше горната си хубава устничка също тъй, както я дигаше покойната малка княгиня. Единствен той не се подчиняваше на закона за неизменността в тоя омагьосан, заспал замък. Но откак княз Андрей не ги беше виждал, вътрешните отношения на всички тия лица се бяха променили, макар че външно всичко си оставаше постарому. Членовете на семейството бяха разделени на два лагера, чужди и враждебни един към друг, които се сближаваха сега само пред него, като променяха — само заради него — обикновения си начин на живот. В единия бяха старият княз, Bourienne и архитектът, в другия — княжна Маря, Десал, Николушка и всичките дойки и бавачки.

През неговия престой в Лѝсие Гори всички домашни обядваха заедно, но на всички им беше неловко и княз Андрей чувствуваше, че той е гостенин, за когото правят изключение, и че стеснява всички с присъствието си. На обяда през първия ден княз Андрей, който неволно чувствуваше това, беше мълчалив и старият княз, забелязал неестествеността на състоянието му, също мрачно млъкна и веднага след обяда отиде в покоите си. Вечерта, когато княз Андрей отиде при него и се опита да го съживи, като почна да му разправя за кампанията на младия граф Каменски, старият княз заговори неочаквано за княжна Маря, осъждайки я за суеверието й, за враждебните й чувства към m-lle Bourienne, която единствена според него истински му била предана.

Старият княз каза, че ако е болен, то е само заради княжна Маря; че тя нарочно го измъчва и дразни, че разваля възпитанието на малкия княз Николай, като го разгалва и му приказва глупави неща. Старият княз много добре знаеше, че измъчва дъщеря си, че нейният живот е много тежък, но знаеше също така, че не може да не я измъчва и че тя заслужава това. „Но защо княз Андрей, който вижда това, не ми казва нищо за сестра си? — мислеше старият княз. — Какво мисли той — че съм престъпник или стар глупак, че без причина съм се отдалечил от дъщеря си и съм допуснал до себе си французойката? Той не разбира и затова трябва да му обясня, трябва да ме изслуша“ — мислеше старият княз. И той почна да обяснява причините, поради които не могъл да понася глупавия характер на дъщеря си.

— Щом ме питате — каза княз Андрей, без да гледа баща си (за пръв път той осъждаше баща си), — аз не исках да говоря, но щом ме питате, ще ви кажа откровено мнението си за всичко туй. Щом има недоразумение и отчуждаване между вас и Маша, аз съвсем не смятам, че тя е виновна — знам колко ви обича и уважава. Щом ме питате — продължи княз Андрей, като се раздразни, защото напоследък винаги бе готов да се дразни, — мога да ви кажа едно нещо: щом има недоразумения, причината за това е нищожната жена, която не би трябвало да бъде приятелка на сестра ми.

Отначало старецът гледаше с втренчени очи сина си и неестествено разкри с усмивката си новата липса на зъб, с което княз Андрей не можеше да свикне.

— Каква другарка, миличък? А? Вече сте ме одумвали! А?

— Татко, аз не исках да бъда съдник — рече княз Андрей със злъчен остър тон, — но вие ме предизвикахте и аз ви казах, и винаги бих ви казвал, че княжна Маря не е виновна, а виновен… виновна е тая французойка…

— А, отсъди!… Отсъди! — каза старецът с тих глас и както се стори на княз Андрей, със смущение, но след това изведнъж скочи и викна: — Вън, вън! И помен от тебе да няма тук!…

Княз Андрей искаше да замине веднага, но княжна Маря го помоли да остане още един ден. Тоя ден княз Андрей не се видя с баща си, който не излезе и не пускаше никого при себе си освен m-lle Bourienne и Тихон и няколко пъти пита заминал ли е синът му. На другия ден преди заминаването княз Андрей тръгна към стаите на сина си. Здравото, къдраво като майка си момченце седна на коленете му. Княз Андрей почна да му разправя приказката за Синята брада, но се замисли и не можа да я доразкаже. Той мислеше не за това хубавичко момченце — неговия син, когото в това време държеше на коленете си, а мислеше за себе си. С ужас търсеше и не намираше в себе си нито разкаяние, че е раздразнил баща си, нито съжаление, че (за първи път скаран с него) си заминава. Най-важното от всичко бе, че той търсеше и не можеше да намери оная предишна нежност към сина си, която се надяваше, че ще събуди в себе си, когато погали момченцето и го качи на коленете си.

— Хайде, разправяй де — каза син му. Княз Андрей не му отговори, сне го от коленете си и излезе от стаята.

Щом остави всекидневните си занятия и особено щом се намери в предишните условия на живот, в които беше, когато бе щастлив, мъката от живота го обхвана с предишната сила и той бързаше по-скоро да избяга от тия спомени и по-скоро да намери някаква работа.

— Ти наистина ли заминаваш, Andre? — каза сестра му.

— Слава Богу, че мога да замина — рече княз Андрей, — много съжалявам, че ти не можеш.

— Защо казваш това! — рече княжна Маря. — Защо казваш това сега, когато заминаваш за тая страшна война и когато той е толкова стар! M-lle Bourienne каза, че е питал за тебе… — Щом заговори за това, устните й затрепериха и сълзите й почнаха да капят. Княз Андрей се извърна от нея и почна да се разхожда, из стаята.

— Ах, Боже мой! Боже мой! — каза той. — И като помислиш само — какво нищожество може да бъде причина за нещастието на хората! — каза той със злоба, която уплаши княжна Маря.

Тя разбра, че като говореше за хората, които наричаше нищожества, той подразбираше не само m-lle Bourienne, която му причиняваше нещастие, но и оня човек, който бе погубил щастието му.

— Andre, за едно нещо те моля, умолявам те — каза тя, като го докосна по лакътя и го погледна със светнали през сълзи очи. — Разбирам те. (княжна Маря наведе очи). Не мисли, че скръбта е причинена от хората. Хората са негови оръдия. — Тя погледна малко над главата на княз Андрей с оня уверен, свикнал поглед, с който гледат познато място на портрет. — Скръбта е изпратена от него, а не от хората. Хората са негови оръдия, те не са виновни. Ако ти се струва, че някой е виновен пред тебе, забрави го и прости. Ние нямаме право да наказваме. И ще разбереш щастието да прощаваш.

— Ако бях жена, Marie, бих правил това. То е добродетел на жените. Но мъжът не трябва и не може да забравя и прощава — каза той и макар че до тоя миг не мислеше за Курагин, всичката неотмъстена злоба кипна в гърдите му. „Ако княжна Маря ме уговаря да простя, значи, отдавна е трябвало да накажа“ — помисли той. И без да отговаря на княжна Маря, почна да мисли сега за оная радостна, злобна минута, когато срещне Курагин, който (той знаеше) беше в армията.

Княжна Маря умоляваше брат си да почака още един ден, казваше, че знае колко ще бъде нещастен баща им, ако Андрей замине, без да се е помирил с него; но княз Андрей отвърна, че навярно скоро ще дойде пак от армията, че без друго ще пише на баща си и че сега колкото по-дълго остане, толкова повече тая свада ще се разгаря.

— Adieu, Andre! Rappelez-vous que les malheurs viennent de Dieu, et que les hommes ne sont jamais coupables^[1] — бяха последните думи, които той чу от сестра си, когато се сбогуваше с нея.

„Тъй трябва да бъде! — мислеше княз Андрей, излизайки от алеята на лисигорската къща. — Тя, жалко невинно същество, остава да бъде изядена от един изумял старик. Той чувствува, че е виновен, но не може да се промени. Моето момченце расте и се радва на живота, в който то ще бъде като всички, ще бъде лъгано или ще лъже другите. Аз отивам в армията, защо — сам не зная, и искам да срещна оня човек, когото презирам, за да му дам възможност да ме убие и да се подиграе с мене!“ И по-рано бяха същите условия на живот, но по-рано те бяха свързани помежду си, а сега всичко се пръскаше. Само безсмислени, без връзка, явления изпъкваха едно след друго пред княз Андрей.