Лев Толстой
Война и мир (50)

IV

Когато княжна Маря влезе в стаята, княз Василий със сина си бяха вече в салона и разговаряха с малката княгиня и с m-lle Bourienne. Когато тя влезе със своя тежък вървеж, стъпвайки на пети, мъжете и m-lle Bourienne се привдигнаха, а малката княгиня я посочи на мъжете и каза: „Voilà Marie!“^[1] Княжна Маря виждаше всичките, и то ги виждаше подробно. Тя виждаше лицето на княз Василий, което при вида на княжната стана за миг сериозно-неподвижно и веднага се усмихна, и лицето на малката княгиня, която с любопитство четеше по лицата на гостите впечатлението, което ще им направи Marie. Тя виждаше и m-lle Bourienne с нейната панделка и красиво лице, и оживен като никога поглед, устремен към него; но тя не можа да види него, виждаше само нещо голямо, ярко и прекрасно, което тръгна към нея, когато тя влезе в стаята. Изпърво до нея се приближи княз Василий и тя целуна плешивата му глава, приведена над ръката й, и отговори, на думите му, че, напротив, много добре го помни. След това до нея се приближи Анатол. Тя все още не го виждаше. Само почувствува нежната ръка, която хвана здраво нейната, и едва досегна бялото чело, над което бяха пригладени с помада прекрасни руси коси. Когато го погледна, неговата красота я порази. Пъхнал палеца на дясната си ръка зад закопчаното копче на мундира, с изпъчени напред гърди, с гръб назад, като поклащаше единия си крак, дръпнат малко встрани и навел леко глава, Анатол гледаше мълком и весело княжната и личеше, че съвсем не мисли за нея. Анатол не беше съобразителен, бърз и красноречив в приказките си, но затова пък имаше скъпоценната за висшето общество способност — спокойствието и несмущаваната от нищо самоувереност. Ако несамоуверен човек млъкне при първо запознаване и покаже, че съзнава неприличието на това мълчание и че желае да каже каквото и да е — ще бъде лошо; но Анатол мълчеше и клатеше крак, загледан весело в прическата на княжната. Явно бе, че можеше много дълго да мълчи тъй спокойно. „Ако това мълчание стеснява някого, разговаряйте, а мене не ми се иска“ — сякаш казваше целият му вид. Освен това в обноските си с жените Анатол имаше оня начин на държане, който най-много поражда у жените любопитство, страх и дори любов — държане с презрително съзнание за собственото си превъзходство. Със своя вид той като че им казваше: „Знам ви аз, знам, и защо ще си губя времето с вас? А пък вие бихте били доволни!“ Когато се срещаше с жени, той може би не мислеше тъй (и дори навярно не мислеше, защото изобщо малко мислеше), но имаше такъв вид и такъв начин на държане. Княжната почувствува това и сякаш за да му покаже, че не смее и да помисли да го занимава със себе си, заговори със стария княз. Разговорът стана общ и оживен благодарение на гласеца на малката княгиня и на устничката й с мустачета, която се дигаше над белите й зъби. Тя посрещна княз Василий по оня шеговит начин, който често се употребява от бъбриво-веселите хора и който се състои в това, че между човека, с когото се държиш така, и тебе самия се предполагат някакви отдавна установени шегички и весели, отчасти съвсем не на всички известни забавни спомени, докато никакви такива спомени няма, както ги нямаше и между малката княгиня и княз Василий. Княз Василий драговолно влезе в тоя тон; малката княгиня въвлече в тия спомени за несъществували никога смешни случки и Анатол, когото тя почти не познаваше. M-lle Bourienne също споделяше тия общи спомени и дори княжна Маря с удоволствие се почувствува вмъкната в тия весели спомени.

— Сега поне напълно ще разполагаме с вас, мили княже — каза на княз Василий, разбира се, на френски малката княгиня, — не като на нашите вечери у Anette, дето вие винаги гледахте да избягате. Помните ли, cette chère Anette!^[2]

— Ах, но вие няма да захванете да говорите за политика като Anette!

— Ами нашата чайна масичка!

— О, да!

— Защо вие никога не идвахте у Anette? — обърна се малката княгиня към Анатол. — А! Знам, знам — каза тя, като смигна, — брат ви Иполит ми разправя за вашите подвизи. О! — тя му се закани с пръстче. — Знам за вашите лудории и в Париж!

— А той, Иполит, не ти ли е казвал — рече княз Василий (като се обърна към сина си и хвана княгинята за ръката, сякаш тя искаше да избяга, а той едва бе успял да я задържи), — не ти ли е казвал как самият той, Иполит, вехнеше по милата княгиня и как тя le mettait à la porte^[3]?

— Oh! C’est la perle des femmes, princesse!^[4] — каза той на княжната.

От своя страна при думата Париж m-lle Bourienne не пропусна случая да се намеси също в общия разговор около спомените.

Тя си позволи да попита отдавна ли Анатол е напуснал Париж и дали му се е харесал тоя град. Анатол на драго сърце отговаряше на французойката, усмихваше се, като я гледаше, и приказваше с нея за отечеството й. Когато видя хубавичката Bourienne, Анатол реши, че и тук, в Лѝсие Гори, няма да му бъде отегчително. „Доста е хубавичка! — помисли той, като я оглеждаше. — Доста е хубавичка тая demoiselle de compagnie^[5]. Надявам се, че когато се омъжи за мене, тя ще я вземе със себе си — помисли той. — La petite est gentille.“^[6]

Старият княз се обличаше в кабинета си, без да бърза, мръщеше се и обмисляше какво да прави. Пристигането на гостите го ядоса. „За какво ми са княз Василий и синчето му? Княз Василий е дърдорко, празен човек, и синът ще е някоя стока“ — мърмореше си той. Ядосваше го, че пристигането на тия гости повдигаше в душата му нерешения, постоянно потискан въпрос, въпроса, по който старият княз винаги лъжеше самия себе си. Тоя въпрос беше дали ще се реши да се раздели някой ден с княжна Маря и да я даде на съпруг. Князът никога не се решаваше да си зададе тоя въпрос направо, тъй като предварително знаеше, че ще отговори по справедливост, а справедливостта противоречеше на нещо по-голямо от чувството, на цялата възможност да живее. За княз Николай Андреевич животът без княжна Маря, макар че той сякаш не я скъпеше много, бе немислим. „И защо й трябва да се омъжва? — мислеше той. — Сигурно за да бъде нещастна. Ето, Лиза е омъжена за Андрей (а сега, струва ми се, мъчно може да се намери по-добър мъж), но нима тя е доволна от съдбата си? И кой ще я вземе по любов? Грозна, тромава. Ще я вземат за връзките, за богатството й. А нима не живеят и неомъжени моми? Дори по-щастливо!“ Тъй мислеше княз Николай Андреевич, докато се обличаше, ала в същото време винаги отлаганият въпрос искаше незабавно решение. Княз Василий бе довел сина си очевидно с цел да направи предложение и навярно днес-утре ще поиска пряк отговор. Името и положението му в обществото е прилично. „Че какво, аз не съм против — думаше сам на себе си князът, — стига той да я заслужава. Тъкмо това ще видим.“

— Тъкмо това ще видим — каза гласно той. — Тъкмо това ще видим.

И както всеки път той влезе в салона с бодри стъпки, хвърли бърз поглед към всички, забеляза и промяната в роклята на малката княгиня, и панделката на Bourienne, и извънредно грозната прическа на княжна Маря, и усмивките на Bourienne и Анатол, и самотността на неговата княжна сред общия разговор. „Нагиздила се като глупачка! — помисли той, като погледна злобно дъщеря си. — Срам няма! А той не иска и да я знае!“

Той се приближи до княз Василий.

— Е, здравей, драго ми е, че те виждам.

— За скъп приятел и на край света отивам — каза княз Василий както винаги бързо, самоуверено и свойски. — Ето по-малкия ми син, моля ви да бъдете добър към него.

Княз Николай Андреевич огледа Анатол.

— Юначага, юначага! — каза той. — Хайде, ела да ме целунеш. — И приближи бузата си.

Анатол целуна стареца и го погледна и любопитно, и съвсем спокойно, като очакваше да види скоро ли ще направи някоя чудатост, както бе казал баща му.

Княз Николай Андреевич седна на обикновеното си място в ъгъла на дивана, приближи до себе си едно кресло за княз Василий, посочи му го и почна да го разпитва за политически събития и за новини. Изглеждаше, че слуша с внимание какво разправя княз Василий, но непрестанно поглеждаше княжна Маря.

— Та, значи, от Потсдам съобщават? — повтори той последните думи на княз Василий и изведнъж стана и се приближи до дъщеря си.

— За гостите ли си се пременила тъй, а? — каза той. — Хубава си, много си хубава. Ти за пред гостите си се вчесала по нов начин, а пък аз пред гостите ти казвам — друг път да не смееш да обличаш други рокли, без да ме питаш.

— Аз съм виновна, mon père^[7] — застъпи се за княжната малката княгиня, като се изчерви.

— Вие правете, каквото си щете — каза княз Николай Андреич, като направи реверанс пред снаха си, — но тя няма защо да се обезобразява, и без това е грозна.

И отново седна на мястото си, без да обръща повече внимание на дъщеря си, която почти бе разплакал.

— Напротив, тая прическа много отива на княжната — каза княз Василий.

— Е, драги, млади княже, как го казват? — рече княз Николай Андреевич, като се обърна към Анатол. — Ела тук да поприказваме да се опознаем.

„Сега почва забавата“ — помисли Анатол и приседна усмихнат до стария княз.

— Та ето какво: казват, че вие, мой мили, сте се образовали в чужбина. Не тъй, както нас с баща ти псалт ни е учил на четмо и писмо. Кажете ми, мой мили, сега в конната гвардия ли служите? — попита старецът, като погледна отблизо и втренчено Анатол.

— Не, минах в армията — отговори Анатол, който едва сдържаше смеха си.

— А! Хубаво. Значи, искате, мили, да служите на царя и на отечеството ли? Сега е военно време. Такъв юнак трябва да служи, да служи. Е, как, на фронта ли?

— Не, княже. Нашият полк тръгна вече. А аз се числя… Татко, де се числя аз? — обърна се Анатол със смях към баща си.

— Чудесно служи, чудесно. Де се числя! Ха-ха-ха! — разсмя се княз Николай Андреевич.

И Анатол се засмя още по-високо. Изведнъж княз Николай Андреевич се намръщи.

— Хайде, върви си — каза той на Анатол. Анатол усмихнат се приближи отново до дамите.

— Значи, ти си ги възпитавал там в чужбина, княз Василий? А? — обърна се старият княз към княз Василий.

— Правех, каквото можех; и ще ви кажа, че тамошното възпитание е много по-добро от нашето.

— Да, днес всичко е друго, всичко е поновому. Юначага момък! Юначага! Хайде, ела в моята стая.

Той хвана княз Василий под ръка и го поведе за кабинета си.

Когато остана насаме с княза, княз Василий тутакси му съобщи желанието и надеждите си.

— Какво мислиш — каза ядосано старият княз, — че аз не я пускам, че не мога да се отделя от нея? Въобразяват си! — изрече той сърдито. — А пък аз и утре мога да я омъжа! Само ще ти кажа, че искам по-добре да опозная зет си. Нали знаеш моите правила: всичко на открито! Утре пред тебе ще я попитам иска ли и тогава нека той поживее тук. Нека поживее, а пък аз ще го погледам. — Князът измрънка презрително. — Нека се омъжи, все ми е едно — извика той със същия пронизителен тон, с който викаше, когато се сбогуваше със сина си.

— Нека ви кажа направо — рече княз Василий с тон на хитър човек, убеден, че е безполезно да хитрува пред проницателния си събеседник. — Защото вие виждате същината на хората. Анатол не е гений, но е честен, добър момък, прекрасен син и роднина.

— Добре, добре, ще видим.

Както става винаги със самотните жени, които са живели дълго без мъжко общество, и трите жени в къщата на княз Николай Андреевич, щом се появи Анатол, почувствуваха еднакво, че до тоя миг техният живот не е бил живот. Мигновено способността и на трите да мислят, да чувствуват и да наблюдават се удесетори, сякаш животът им, който досега бе протичал в мрак, изведнъж се озари от нова, изпълнена със значение светлина.

Княжна Маря не мислеше вече и не се сещаше за лицето и прическата си. Красивото, открито лице на човека, който щеше може би да стане неин мъж, поглъщаше изцяло вниманието й. Той й се струваше добър, храбър, решителен, мъжествен и великодушен. Тя беше убедена в това. Във въображението й непрестанно се раждаха хиляди мечти за бъдещия й семеен живот. Тя ги отпъждаше и се мъчеше да ги скрие.

„Но не съм ли много студена с него? — мислеше княжна Маря. — Аз се мъча да се сдържам, защото в глъбините на душата си се чувствувам вече премного близка до него; но нали той не знае всичко, което мисля за него, и може да си въобрази, че ми е неприятен.“

И княжна Маря се мъчеше, но не умееше да бъде любезна с новия гостенин.

„La pauvre fille! Elle est diablement laide“^[8] — мислеше за нея Анатол.

M-lle Bourienne, също докарана до извънредно силно възбуждение от пристигането на Анатол, мислеше в друга насока. Красивата млада девойка, без определено положение в обществото, без роднини и приятели и дори без родина, разбира се, не смяташе да посвети целия си живот в служене на княз Николай Андреич, да му чете книги и да другарува с княжна Маря. M-lle Bourienne очакваше отдавна оня руски княз, който веднага ще съумее да оцени нейното превъзходство над руските грозни, лошо облечени и тромави княжни, ще се влюби в нея и ще я отведе със себе си; и ето тоя руски княз най-сетне пристигна. M-lle Bourienne си имаше една история, която бе чула от леля си и сама бе допълнила и която обичаше да повтаря във въображението си. То беше история, в която на една съблазнена девойка се явява нейната клета майка, sa pauvre mère, и я укорява, че без брак се е отдала на мъж. M-lle Bourienne често до сълзи се трогваше и си представяше, че разправя тази история нему, на съблазнителя. Сега този той, истински руски княз, се беше явил. Той ще я отведе със себе си, после ще се яви ma pauvre mère^[9] и той ще се ожени за нея. Така се очертаваше в главата на m-lle Bourienne цялата й бъдеща история тъкмо когато тя разговаряше с него за Париж. M-lle Bourienne не се ръководеше от сметки (дори за миг тя не обмисляше какво трябва да прави), но всичко туй отдавна бе готово в нея и сега само се бе събрало около появилия се Анатол, на когото тя желаеше и се мъчеше да се хареса колкото се може повече.

Малката княгиня като стар полкови кон, щом чу тръбата, несъзнателно и забравяйки положението си, почна да се готви за обикновения галоп на кокетство без каквато и да е задна мисъл или борба, а с наивна, лекомислена веселост.

А Анатол, макар че в женското общество се държеше обикновено като човек, комуто е дотегнало тичането на жените подире му, чувствуваше тщеславно удоволствие, като виждаше влиянието си върху тия три жени. Освен това той почваше да усеща към хубавичката и предизвикателна Bourienne страстно, животинско чувство, което извънредно бързо го обхващаше и го подбуждаше към най-груби и смели постъпки.

След чая компанията мина в диванната и помолиха княжната да посвири на клавикорд. Анатол се облакъти срещу нея, до m-lle Bourienne, и очите му, засмени и радостни, гледаха княжна Маря. Княжна Маря с мъчително и радостно вълнение чувствуваше неговия поглед върху себе си. Любимата соната я пренасяше в най-интимно поетичен свят, а погледът, който усещаше върху себе си, придаваше на тоя свят още по-голяма поетичност. А пък погледът на Анатол, макар и устремен в нея, не беше за нея: той следеше движенията на крачето на m-lle Bourienne, което в това време досягаше с крака си под пианото. M-lle Bourienne също гледаше княжната и в нейните прекрасни очи също така личеше едно ново за княжна Маря изражение на изплашена радост й надежда.

„Колко ме обича! — мислеше княжна Маря. — Колко съм щастлива сега и колко щастлива мога да бъда с такава приятелка и с такъв мъж! Нима наистина мъж?“ — мислеше тя, като не смееше да го погледне в лицето, чувствувайки все същия поглед, устремен върху нея.

Вечерта, след вечерята, когато почнаха да се разотиват, Анатол целуна ръка на княжната. Тя сама не разбра отде взе тая смелост, но погледна направо приближилото се до късогледите и очи прекрасно лице. След княжната той се приближи да целуне ръка и на m-lle Bourienne (това беше неприлично, но той правеше всичко тъй самоуверено и просто) и m-lle Bourienne се изчерви и погледна уплашено княжната.

„Quelle délicatesse!^[10] — помисли княжната. — Нима Améle (тъй се казваше m-lle Bourienne) мисли, че мога да ревнувам от нея и да не ценя нейната чиста нежност и преданост към мене?“ — Тя се приближи до m-lle Bourienne и силно я целуна. Анатол поиска да целуне ръка на малката княгиня.

— Non, non, non! Quand votre père m écrira, que vous vous conduisez bien, je vous donnerai ma main à baiser. Pas avant.^[11]

Тя дигна пръстчетата и усмихната излезе от стаята.