Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но на времето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотър (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Романът-епопея „Война и мир“ е най-великото художествено произведение в руската литература. Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е бил в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. Намирал се е в най-щастливия период от своя живот. На романа са отделени 7 години за написване- от 1863 до 1869. В него се сливат труд, воля, интелект и мисъл към голямото и велико дело на руския народ – Отечествената война от 1812 година. Творческата история на романа е интересна. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

При отбраната на Отечеството се изявяват потенциалните възможности на руския човек – саможертва в името на родината. Неслучайно Толстой пристъпва към войната от 1805 до 1812 година. Известно е, че първата се е водила извън Русия и не е била в интерес на народа, а втората – на територията на Русия добива национален характер. Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение. При него най-пълно се разкрива идейно-художествената концепция на романа и най-пълно се изявява отношението не само на главните герои, но и на народа към съдбата на родината. При Бородино побеждава не тактиката и стратегията, а духът на руската армия.

Жанрова характеристика за романа: Жанровата структура, която Толстой изгражда е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

V

Всички се разотидоха, но освен Анатол, който заспа веднага щом си легна, през тая нощ никой дълго не заспиваше.

„Нима той е моят съпруг, именно тоя чужд, красив, добър мъж; главното — добър“ — мислеше княжна Маря и я обзе страх, какъвто почти никога не бе изпитвала. Тя се страхуваше да погледне наоколо си; струваше й се, че там, в тъмния ъгъл, зад паравана, стои някой. И тоя някой беше той — дяволът, и той бе тоя мъж с бяло чело, черни вежди и румена уста.

Тя позвъни на горничната и я помоли да дойде да спи в нейната стая.

Тая вечер m-lle Bourienne дълго се разхожда из зимната градина, като напразно очакваше някого и ту се усмихваше някому, ту до сълзи се трогваше от въображаемите думи на pauvre mère[1], която я укоряваше за нейното падение.

Малката княгиня мърмореше на горничната, че леглото й било неудобно. Не можеше да легне нито на една страна, нито по очи. Все й беше тежко и неудобно. Пречеше й коремът. Тъкмо днес той й пречеше повече от всеки друг път, защото присъствието на Анатол я бе пренесло по-живо в друго време, когато това го нямаше и когато постоянно й биваше леко и весело. Тя седеше в креслото по нощна блузка и шапчица. Катя, сънлива и с разрошена плитка, за трети път отупваше и обръщаше тежката пухена постеля, като мърмореше.

— Нали ти казах, че е само буци и дупки — повтаряше малката княгиня, — и самата аз искам да заспя; значи, не съм виновна. — И гласът й затрепери като на дете, което е готово да заплаче.

Старият княз също не спеше. В съня си Тихон чуваше как той ядосано се разхождаше и сумтеше недоволно. На стария княз му се струваше, че бе оскърбен заради дъщеря си. Най-болезнено оскърбление, защото се отнасяше не за него, а за другиго, за дъщеря му, която той обичаше повече от себе си. Той си бе казал, че отново ще обмисли цялата тая работа и ще реши онова, което е справедливо и което трябва да направи, но вместо туй само повече се раздразваше.

„Яви се първият срещнат човек — и забрави и баща, и всичко и тича, сресва се нагоре и върти опашка, и не прилича на себе си! На драго сърце ще зареже баща си! А знаеше, че ще забележа това. Фр… фр… фр… Та нима не виждам, че тоя глупец гледа само Буриенката (трябва да я изпъдя)! И как няма ей толкова гордост, че да разбере това! Ако няма гордост за себе си, поне заради мене. Трябва да й се покаже, че тоя дръвник и не помисля за нея, а само гледа Bourienne. Тя няма гордост, но аз ще й покажа това…“

Ако кажеше на дъщеря си, че тя се мами, че Анатол има намерение да ухажва Bourienne, старият княз знаеше, че ще раздразни самолюбието на княжна Маря и онова, което желаеше (да не се разделя с дъщеря си), ще бъде спечелено и затуй се успокои засега. Той викна Тихон и почна да се съблича.

„Кой дявол ги домъкна! — мислеше той, когато Тихон обличаше с нощница неговото мършаво старческо тяло, обрасло по гърдите с побелели косми. — Не съм ги канил. Дойдоха да разстроят моя живот. А малко ми остава още.“

— По дяволите! — измърмори той, когато главата му бе още покрита с нощницата.

Тихон знаеше навика на княза да изказва понякога мислите си гласно и затуй с непроменено лице посрещна въпросително-сърдития поглед на лицето, което се показа изпод нощницата.

— Легнаха ли? — попита князът.

Както всички добри лакеи, Тихон по усет разбираше накъде са насочени мислите на господаря му. Той се досети, че го попитаха за княз Василий й сина му.

— Благоволиха да легнат и угасиха, ваше сиятелство.

— Няма за какво, няма за какво… — избърбори бързо князът, пъхна нозе в пантофите и ръце в ръкавите на халата и тръгна към дивана, на който спеше.

Макар че Анатол и m-lle Bourienne не си бяха казали нищо, те напълно се разбраха по първата част на романа преди появата на pauvre mère, разбраха, че трябва да си кажат скритом много неща и затова от заранта търсеха случай да се видят насаме. Тъкмо когато княжната бе отишла в установения час при баща си, m-lle Bourienne се срещна с Анатол в зимната градина.

В тоя ден княжна Маря се приближаваше до вратата на кабинета с особен трепет. Струваше й се, че не само всички знаят, че днес ще се реши съдбата й, но че знаят и какво мисли тя за това. Тя видя това изражение по лицето на Тихон и по лицето на камердинера на княз Василий, когото срещна с гореща вода по коридора и който дълбоко й се поклони.

Тая сутрин старият княз бе извънредно ласкав и внимателен към дъщеря си. Княжна Маря добре знаеше това изражение на внимание. То беше същото изражение, което се явяваше по лицето му, когато слабите му ръце се свиваха в юмрук от раздразнение затова, че княжна Маря не разбира някоя аритметическа задача и той ставаше, отдалечаваше се от нея и с тих глас повтаряше няколко пъти едни и същи думи.

Той тутакси пристъпи към работата и почна разговора, като й говореше на „вие“.

— Направиха ми предложение относно вас — каза той, като се усмихваше неестествено. — Вие, мисля, сте се досетили — продължи той, — че княз Василий пристигна тук, като доведе възпитаника си (кой знае защо, княз Николай Андреич наричаше Анатол възпитаник) не за моите черни очи. Вчера ми направиха предложение относно вас. А тъй като вие знаете моите правила, аз се отнасям към вас.

— Как трябва да ви разбирам, mon père? — промълви княжната, която ту пребледняваше, ту се изчервяваше.

— Как да ме разбираш! — извика сърдит бащата. — Княз Василий те харесва за снаха и ти прави предложение за възпитаника си. Ето как трябва да ме разбираш, как да ме разбираш?! А пък аз питам тебе.

— Не знам какво мислите вие, mon père — промълви шепнешком княжната.

— Аз? Аз? Че какво аз? Мене не ме бъркайте, няма аз да се омъжвам. Какво вие мислите? Ей това е желателно да се знае.

Княжната виждаше, че баща й не гледа с добро око на тая работа, но в същия миг й хрумна, че сега или никога ще се реши съдбата й. Тя наведе очи, за да не вижда погледа, под влиянието на който чувствуваше, че не може да мисли, а може по навик само да се подчинява, и каза:

— Аз желая само едно — да изпълня вашата воля — рече тя, — но ако трябва да кажа желанието си…

Тя не можа да довърши. Князът я прекъсна.

— Прекрасно! — викна той. — Той ще те вземе със зестрата, но ще вземе и mademoiselle Bourienne. Тя ще бъде съпругата, а ти…

Князът се спря. Той видя впечатлението, което направиха на дъщеря му тия думи. Тя бе навела глава и щеше да заплаче.

— Недей, недей, аз се шегувам, шегувам се — каза той. — Не забравяй, княжна, едно нещо: аз държа за принципа, че момата има пълно право да избира. И ти давам свобода. Не забравяй едно нещо: от твоето решение зависи щастието на твоя живот. За мене няма защо да се приказва.

— Но аз не знам… mon père.

— Няма какво да се приказва! На него му заповядат, той ще се жени не само за тебе, но и за която й да е, а ти си свободна да избираш… Иди в стаята си, обмисли и след един час ела при мене и кажи пред него: да или не. Знам, че ще почнеш да се молиш. Ех, щом искаш, моли се. Само че по-добре ще е да помислиш. Върви си.

— Да или не, да или не, да или не! — още викаше той, когато княжната, олюлявайки се като в мъгла, бе излязла вече от кабинета.

Нейната съдба се бе решила — и то се бе решила щастливо. Но онова, което баща й бе казал за m-lle Bourienne, това загатване беше ужасно. Може и да не беше истина, ала все пак беше ужасно и тя не можеше да не мисли за това. Тя вървеше през зимната градина право пред себе си, без да вижда и чува каквото и да е, когато изведнъж познатото шепнене на m-lle Bourienne я сепна. Тя дигна глава и видя на две крачки от себе си Анатол, който прегръщаше французойката и й шепнеше нещо. Със страшно изражение по красивото си лице Анатол погледна към княжна Маря и в първия миг не дръпна ръка от кръста на m-lle Bourienne, която не я виждаше.

„Кой е? Защо? Почакайте!“ — сякаш казваше лицето на Анатол. Княжна Маря ги гледаше мълчаливо. Тя не можеше да разбере това. Най-сетне m-lle Bourienne извика и избяга. Анатол с весела усмивка се поклони на княжна Маря, като че я канеше да се посмее на тая чудновата случка, сви рамене и мина през вратата за стаята си.

След един час Тихон дойде да повика княжна Маря. Той я повика при княза и добави, че и княз Василий Сергеич е там. Когато Тихон дойде, княжната седеше на дивана в стаята си и държеше в прегръдките си плачещата m-lle Bourienne. Княжна Маря я милваше мълчаливо по главата. Прекрасните очи на княжната с всичкото свое предишно спокойствие и лъчезарност гледаха с нежна обич и съжаление хубавичкото личице на m-lle Bourienne.

— Non, princesse, je suis perdue pour toujours dans votre coeur[2] — думаше m-lle Bourienne.

— Pourquoi? Je vous aime plus, que jamais — каза княжна Маря — et je tâcherai de faire tout ce qui est en mon pouvoir pour votre bonheur.[3]

— Mais vous me méprisez, vous si pure, vous ne comprendrez jamais cet égarement de la passion. Ah, ce n est que ma pauvre mère.[4]

— Je comprends tout[5] — отговори княжна Маря, усмихната тъжно. — Успокойте се, мила. Аз отивам при баща си — рече тя и излезе.

Когато княжна Маря влезе, княз Василий, метнал високо крак върху крак, с табакерка в ръце, беше като че разчувствуван до немай-къде, но в същото време като че сам съжаляваше и се смееше на своята чувствителност и седеше с усмивка на умиление. Той бързо поднесе към носа си щипка емфие.

— Ah, ma bonne, ma bonne[6] — каза той, като ставаше, и хвана двете й ръце. Въздъхна и добави: — Le sort de mon fils est en vos mains. Décides, ma bonne, ma chère, ma douce Marie, que j’ai toujours aimée, comme ma fille.[7]

Той се отдръпна. Истинска сълза се появи в очите му.

— Фр… фр… — сумтеше недоволно княз Николай Андреевич. — От името на своя възпитаник… своя син, князът ти прави предложение. Искаш ли, или не искаш да станеш жена на княз Анатол Курагин? Кажи: да или не! — изкрещя той. — А след това аз си запазвам правото да кажа своето мнение. Да, моето мнение и само моето мнение — добави княз Николай Андреевич, като се обръщаше към княз Василий и отговаряше на неговото умолително изражение. — Да или не?

— Моето желание, mon père, е да не ви оставя никога, да не отделям никога моя живот от вашия. Не искам да се омъжвам — каза тя решително и погледна с прекрасните си очи княз Василий и баща си.

— Глупости, празна работа! Глупости, глупости, глупости! — каза княз Николай Андреич, като се намръщи, хвана дъщеря си за ръката, наведе я до себе си и не я целуна, но само склони чело до нейното, досегна я и тъй стисна ръката й, която държеше, че княжната се смръщи и извика.

Княз Василий стана.

— Ma chère, je vous dirai que c’est un moment que je n’oublierai jamais, jamais; mais, ma bonne, est-ce que vous ne nous donnerez pas un peu d’espérance de toucher ce coeur si bon, si généreux. Dites, que peut-être… L’avenir est si grand. Dites: peut-être.[8]

— Княже, това, което казах, е всичко, каквото има в сърцето ми. Благодаря за честта, но никога няма да бъда жена на вашия син.

— Е, свършено, мили мой. Много ми е драго, че те видях, много ми е драго, че те видях. Иди си в стаята, княжна, иди си — каза старият княз. — Много, много ми е драго, че те видях — повтори той, прегръщайки княз Василий.

„Моето призвание е друго — мислеше си княжна Маря, — моето призвание е да бъда щастлива с друго щастие, щастието на обичта и на самопожертвуванието. И каквото и да ми струва, ще създам щастие на клетата Амелия. Тя тъй страстно го обича. Тъй страстно се разкайва. Всичко ще сторя, за да уредя брака й с него. Ако той не е богат, аз ще й дам средства, ще помоля баща си, ще помоля Андрей. Когато тя стане негова жена, ще бъда тъй щастлива. Тя е толкова нещастна, чужда, самотна, без помощ! И, Боже мой, колко страстно го обича, щом можа толкова да се забрави. Може би и аз бих направила същото!…“ — мислеше княжна Маря.

Бележки

[1] Клетата майка.

[2] Не, княжна, аз загубих завинаги вашето разположение.

[3] Защо? Аз ви обичам повече от когато и да било и ще се опитам да сторя всичко, което зависи от мене, за вашето щастие.

[4] Но вие ме презирате, толкова чиста, вие никога не ще разберете това увлечение на страстта. Ах, клетата ми майка…

[5] Аз разбирам всичко.

[6] Ах, мила, мила.

[7] Съдбата на моя син е във ваши ръце. Решете, мила моя, скъпа моя, нежна моя Мари, която винаги съм обичал като своя дъщеря.

[8] Мила моя, ще ви кажа, че никога не ще забравя тая минута. Но, добра моя, дайте ни поне малка надежда да трогнем това тъй добро и великодушно сърце. Кажете: може би… Бъдещето е тъй голямо. Кажете: може би.