Лев Толстой
Война и мир (211)

XXV

Офицерите искаха да се сбогуват, но княз Андрей, който сякаш не желаеше да остане очи срещу очи с приятеля си, ги покани да поседят и да пият чай. Донесоха скамейки и чай. Офицерите гледаха дебелата грамадна фигура на Пиер с известно учудване и го слушаха да разказва за Москва и за разположението на нашите войски, които бе успял да обиколи. Княз Андрей мълчеше и лицето му беше толкова неприятно, че Пиер повече се обръщаше към добродушния батальонен командир Тимохин, отколкото към Болконски.

— Та разбра ли цялото разположение на войските? — прекъсна го княз Андрей.

— Да, тоест как? — каза Пиер. — Като невоенен човек, не мога да кажа, че съм разбрал напълно, но все пак разбрах общото разположение.

— En bien, vous etes plus avance que qui cela soit^[1] — каза княз Андрей.

— А! — рече Пиер с недоумение, загледан през очилата в княз Андрей. — Е, какво ще кажете за назначението на Кутузов? — рече той.

— Много се зарадвах от това назначение, само това знам — каза княз Андрей.

— Ами, кажете, какво е мнението ви за Барклай де Толи? В Москва разправяха какви ли не работи за него. Как го преценявате вие?

— Питай тях — каза княз Андрей, посочвайки офицерите.

Пиер погледна Тимохин със снизходително-въпросителна усмивка, с каквато всички неволно се обръщаха към него.

— Съмна ни, ваше сиятелство, когато постъпи светлейшият — плахо и поглеждайки непрестанно полковия си командир, каза Тимохин.

— Че защо тъй? — попита Пиер.

— Ами ще ви кажа — дори за дървата и за храната на конете. Нали от Свенцяни отстъпвахме: да не си посмял да пипнеш вършини или сенце, или каквото и да е. Ние си отиваме, а то остава на него, не е ли тъй, ваше сиятелство? — обърна се той към своя княз. — Но ти да не смееш. В нашия полк дадоха под съд двама офицери за такива работи. Но щом постъпи светлейшият, за тия неща стана съвсем просто. Съмна ни…

— Но защо той е забранявал?

Тимохин се озърташе сконфузено и не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Пиер отправи същия въпрос към княз Андрей.

— За да не разорят тоя край, който оставяхме на неприятеля — каза злобно-подигравателно княз Андрей. — Това е твърде основателно: не бива да се позволи да се ограбва краят и да се приучват войските на мародерство. А и за Смоленск той вярно разсъди, че французите могат да ни обходят и че имат повече войска. Но той не можа да разбере — викна неочаквано княз Андрей с тънък, като че изведнъж изхвръкнал глас, — но той не можа да разбере, че там ние за пръв път се биехме за руска земя, че войските имаха такъв дух, какъвто никога не бях виждал, че ние два дни наред отблъсвахме французите, че тоя успех удесетори силите ни. Той заповяда да се отстъпи и всички усилия и загуби отидоха напразно. Той не е и помислял за измяна, той се мъчеше да направи всичко колкото е възможно по-добре, той е обмислил всичко; но тъкмо затуй не го бива. Не го бива сега тъкмо защото той твърде основателно и точно обмисля всичко, както прилича на всеки немец. Как да ти кажа… Е, да речем, баща ти има лакей немец, той е прекрасен лакей и ще задоволи, всичките му потребности и нека му служи; но ако баща ти заболее тежко, ти ще изпъдиш лакея и със своите несвикнали, неумели ръце ще почнеш да гледаш баща си и повече ще го успокоиш, отколкото един изкусен, но чужд човек. Тъй сториха и с Барклай. Докато Русия беше здрава, можеше да й служи и чужд човек и той беше отличен министър, но щом тя е в опасност, ней е потребен свой, близък човек. А вие в клуба измислихте, че той е изменник! С това, че го оклеветиха като изменник, ще направят само туй, че по-скоро, когато се засрамят от лъжливото си обвинение, изведнъж от изменник ще го направят герой или гений, което ще бъде още по-несправедливо. Той е честен и твърде изпълнителен немец…

— Но казват, че е изкусен пълководец — рече Пиер.

— Не разбирам какво значи изкусен пълководец — рече насмешливо княз Андрей.

— Изкусен пълководец — рече Пиер — е оня, който е предвидил всички случайности… е, отгатнал е мислите на противника.

— Че това е невъзможно — каза княз Андрей като за някоя отдавна известна работа.

Пиер учудено го погледна.

— Ала — рече той — нали се казва, че войната прилича на шахматна игра.

— Да — каза княз Андрей, — само с тая малка разлика, че в шаха ти можеш да мислиш над всеки ход колкото искаш, че ти там си извън условията на времето, и с тая разлика още, че конят винаги е по-силен от две пионки и две пионки винаги са по-силни от една, а на война един батальон понякога е по-силен от дивизия, а понякога е по-слаб от рота. Относителната сила на войските не може да бъде известна никому. Повярвай ми — рече той, — че ако зависеше от разпоредбите на щабовете, аз бих бил там и бих давал нареждания, а вместо това имам чест да служа тук, в полка, заедно с ей тия господа и смятам, че утрешният ден наистина ще зависи от нас, а не от тях… Успехът никога не е зависел и няма да зависи нито от позицията, нито от въоръжението, нито дори от броя: а най-малко от позицията.

— А от какво тогава?

— От онова чувство, което е в мене, в него — той посочи Тимохин — и във всеки войник.

Княз Андрей погледна Тимохин, който уплашено и с недоумение се взираше в командира си. За разлика от предишната си сдържана мълчаливост, сега княз Андрей изглеждаше развълнуван. Личеше, че не може да се сдържи да не изказва мислите, които му идеха неочаквано.

— Сражението се спечелва от оня, който твърдо е решил да го спечели. Защо ние загубихме сражението при Аустерлиц? Нашите загуби бяха почти равни на френските, но ние твърде рано си казахме, че сме загубили сражението — и го загубихме. А си казахме това, защото там нямаше за какво да се бием: искаше ни се по-скоро да се махнем от полесражението. „Щом загубихме — да бягаме!“ — и побягнахме. Ако до вечерта не бяхме казали това, бог знае какво би станало. Ала утре няма да кажем това. Ти думаш: нашата позиция, левият фланг е слаб, десният фланг разтегнат — продължи той, — а всичко това са празни работи, нищо такова няма. Какво ни предстои утре? Сто милиона най-различни случайности, които ще се разрешават мигновено с това, че са побягнали или ще побягнат те или нашите, че ще убият тоя или другиго; а онова, което се върши сега, е забава. Работата е там, че ония, с които си ходил на позицията, не само не съдействуват на общия вървеж на работите, но му пречат. Те са заети само със своите дребнички интереси.

— В такъв миг ли? — рече укорно Пиер.

— В такъв миг — повтори княз Андрей, — за тях това е само такъв миг, в който можеш тайно да подхлъзнеш врага си и да получиш още едно кръстче или лентичка. Според мене ето какво ще бъде утре: стохилядната руска и стохилядната френска войска са се срещнали, за да се бият, и факт е, че тия двеста хиляди се бият; и който се бие с повече злоба и по-малко скъпи себе си, той ще победи. И искаш ли да ти кажа, че каквото и да стане, каквото и да объркват там горе, ние ще спечелим сражението утре. Утре, каквото и да стане, ние ще спечелим сражението!

— Тъй, ваше сиятелство, истина е, същинска истина — обади се Тимохин. — Какво ще скъпим себе си сега! Войниците в моя батальон, вярвате ли, не искаха да пият водка: не е ден за пиене, казват. — Всички млъкнаха.

Офицерите станаха. Княз Андрей излезе с тях зад сайванта, за да даде последни заповеди на адютанта. Когато офицерите си отидоха, Пиер се приближи до княз Андрей и тъкмо смяташе да почне разговор с него, по пътя близо до сайванта затропаха копитата на три коня и като погледна нататък, княз Андрей позна Волцоген и Клаузевиц, придружени от един казак. Те минаха наблизо, продължавайки да разговарят, и Пиер и Андрей, без да щат, чуха следните фрази:

— Der Krieg muss im Raum verlegt werden. Der Ansicht kann ich nicht genug Preis geben^[2] — каза единият.

— O, ja — рече друг глас, — da der Zweck ist nur den Feind zu schwachen, so kann man gewiss nicht den Verlust des Privatpersonen in Achtung nehmen.^[3]

— O, ja^[4] — потвърди първият глас.

— Да, im Raum verlegen^[5] — повтори, като изсумтя злобно, княз Андрей, когато те отминаха. — Im Raum^[6] останаха баща ми и синът ми, и сестра ми в Лѝсие Гори. За него е все едно. Ето това е, което ти казвах — тия господа немци утре няма да спечелят сражението, а само ще напакостят, колкото могат, защото в неговата немска глава има само разсъждения, които не струват пукната пара, а в сърцето му няма онова, което единствено е потребно утре — онова, което има Тимохин. Те му дадоха цяла Европа и дойдоха да ни учат — чудесни учители! — и гласът му отново изписка.

— Значи, вие мислите, че ще спечелим утрешното сражение?

— Да, да — каза разсеяно княз Андрей. — Ако имах власт, бих направил едно нещо — почна той отново, — не бих вземал пленници. Какво са пленниците? Това е рицарство. Французите разориха моя дом и отиват да разорят Москва, оскърбиха ме и ме оскърбяват всяка секунда. Те са мои врагове, те са престъпници според всички мои схващания. Тъй мисли и Тимохин, и цялата армия. Те трябва да бъдат наказвани със смърт. Щом са мои врагове, не могат да ми бъдат приятели, каквото и да са приказвали в Тилзит.

— Да, да — рече Пиер, загледан с блеснали очи в княз Андрей, — напълно, напълно съм съгласен с вас!

Въпросът, който още от Можайската височина и през целия този ден бе тревожил Пиер, сега му се видя съвсем ясен и напълно разрешен. Той разбра сега целия смисъл и цялото значение на тая война и на предстоящото сражение. Всичко, което бе видял през тоя ден, всичките сериозни, строги изражения по лицата, видени бегло, се озариха с нова светлина. Той разбра скритата (latente), както казват във физиката, топлина на патриотизма, която бе във всички тия видени от него хора и която му обясняваше защо тия хора спокойно и като че лекомислено се готвеха да мрат.

— Да не се вземат пленници — продължи княз Андрей. — Само това би променило цялата война и би я направило по-малко жестока. А пък ние играехме на война — ей това е лошото, ние великодушничехме и така нататък. Това великодушничене и чувствителност са също като великодушието и чувствителността на госпожа, на която прилошава, когато види теленце, което убиват; тя е толкова добра, че не може да гледа кръв, но яде с апетит това теленце, подправено със сос. Разправят ни за права на войната, за рицарство, за парламентьорство, да се щадят нещастните и така нататък. Всичко е празна работа. В 1805 година аз видях рицарството и парламентьорството: излъгаха ни и ние излъгахме. Ограбват чуждите домове, пускат фалшиви банкноти… и по-лошо от всичко — убиват децата ми, баща ми и говорят за правилата на войната и за великодушие към враговете. Да не се вземат пленници, а да се убиват и да се върви на смърт! Който е стигнал до това, тъй както аз, с такива страдания…

Княз Андрей, който смяташе, че му е все едно дали ще превземат, или не Москва, тъй както бяха превзели Смоленск, внезапно спря да говори поради спазма в гърлото. Той мина няколко пъти напред-назад, но когато пак заговори, очите му трескаво заблестяха и устната му трепереше.

— Ако във войната нямаше великодушничене, ние бихме тръгнали на война само когато си струва, както сега, да вървиш на вярна смърт. Тогава нямаше да има война за това, че Павел Иванич е оскърбил Михаил Иванич. А щом войната е като сегашната, да бъде война. Тогава интензивността на войските не би била такава, каквато е сега. Тогава всички тия вестфалци и хесенци, които Наполеон води, не биха тръгнали с него в Русия, а и ние не бихме ходили да се бием в Австрия и в Прусия, без сами да знаем защо. Войната не е любезност, а най-противното, нещо в живота и това трябва да се разбере и да не се играе на война. Тая страшна необходимост трябва да се приема строго и сериозно. Цялата работа е в това: да се отхвърли лъжата и щом е война — да бъде война, а не играчка. Защото сега войната е любима забава на празните и лекомислени хора… Военното съсловие е най-почетното. А какво нещо е войната, какво е потребно за успех във военните работи, какви са нравите на военното общество? Целта на войната е убийство, оръдията на войната — шпионство, измяна и насърчаване към измяна, разоряване на жителите, ограбване или кражба за прехраната на армията; измама и лъжа, наричани военни хитрости; нравите на военното съсловие са липса на свобода, което ще рече — дисциплина, безделие, невежество, жестокост, разврат, пиянство. И въпреки това то е най-висшето съсловие, почитано от всички. Всички царе, освен китайския, носят военен мундир и на оня, който е убил най-много хора, дават най-голяма награда… Ще се срещнат, както утре, за да се убиват един друг, ще избият, ще осакатят десетки хиляди хора, а след това ще отслужват благодарствени молебени, че са избили много хора (чийто брой ще преувеличат) и ще провъзгласят победата си, като смятат, че колкото повече хора са избити, толкова по-голяма е заслугата им. Как ги гледа и слуша Бог отгоре! — извика с тънък писклив глас княз Андрей. — Ах, душо моя, тежко ми е напоследък да живея! Виждам, че почнах прекалено много да разбирам. А за човека не е хубаво да вкусва от дървото на познанието на доброто и злото… Ех, но няма да е за дълго! — добави той. — Ала ти спиш, а и за мене е време вече, върви в Горки — каза неочаквано княз Андрей.

— О, не! — отговори Пиер, гледайки княз Андрей с уплашено-съчувствуващи очи.

— Върви, върви; преди сражение човек трябва да си отспи — повтори княз Андрей. Той се приближи бързо до Пиер, прегърна го и го целуна. — Сбогом, върви — извика той. — Дали ще се видим, или… — и като се обърна бързо, влезе в сайванта.

Беше вече тъмно и Пиер не можа да съзре изражението на княз Андрей: дали беше зло или нежно.

Пиер стоя известно време мълчаливо, като размисляше да отиде ли след него, или да си върви. „Не, на него не му трябва! — реши Пиер. — И аз знам, че това е нашата последна среща.“ Той въздъхна тежко и тръгна назад за Горки.

Княз Андрей се върна в сайванта, легна на килима, но не можа да заспи.

Той затвори очи. Едни образи сменяха други. На един той дълго и радостно се задържа. Спомнил си бе една вечер в Петербург. Наташа с оживено, развълнувано лице му разправяше как миналото лято, когато ходила за гъби, се изгубила в голяма гора. Тя му описваше несвързано и глухата гора, и своите усещания, и разговорите си с един пчелар, когото срещнала, и всеки миг се прекъсваше и казваше: „Не, не мога, не разказвам както трябва; не, вие не разбирате“, макар че княз Андрей я успокояваше, като й казваше, че разбира и наистина разбираше всичко, каквото тя искаше да каже. Наташа беше недоволна от думите си — тя чувствуваше, че не предава онова страстно-поетично усещане, което бе изпитала през оня ден и което искаше да излезе навън. „То беше такава прелест — тоя старец, и толкова тъмно в гората… и такива добри бяха неговите… не, не мога да го разкажа“ — говореше тя, като се червеше и вълнуваше. Княз Андрей се усмихна сега със същата радостна усмивка, с която се усмихваше тогава, гледайки я в очите. „Аз я разбирах — мислеше княз Андрей. — Не само я разбирах, но тъкмо тая душевна сила, тая искреност, тая душевна откровеност, тая нейна душа, която сякаш бе вързана от тялото й — обичах в нея… Тъй силно, тъй щастливо я обичах… — И изведнъж си спомни как свърши неговата любов. — На оня нищо такова не му е трябвало. Оня нищо, такова не е виждал и не е разбирал. Той е виждал в нея само хубавичко и свежичко момиченце, с което не благоволи да свърже съдбата си. А аз?… И досега той е жив и весел.“

Сякаш някой опари княз Андрей, той скочи и почна, отново да се разхожда пред сайванта.