Лев Толстой
Война и мир (258)

XXXIII

На 3 септември Пиер се събуди късно. Болеше го глава, дрехите, с които спеше, без да се съблича, тежаха на тялото му, а в душата му имаше смътно съзнание за нещо срамотно, което е извършил предния ден; това срамотно нещо беше вчерашният му разговор с капитан Рамбал.

Часовникът показваше единадесет, но навън времето изглеждаше особено навъсено. Пиер стана, потърка очи и като видя пистолета с украсено от резба ложе, поставен отново на масата от Герасим, спомни си де е и какво му предстоеше тъкмо през днешния ден.

„Дали не съм закъснял вече? — помисли Пиер. — Навярно той ще влезе в Москва не по-рано от дванадесет.“ Пиер не си позволяваше да размисля какво му предстои, но бързаше по-скоро да действува.

След като постъкми дрехите си, Пиер взе в ръце пистолета и се накани вече да върви. Но сега за пръв път помисли как — не, разбира се, в ръката си — ще носи по улицата това оръжие. Дори и под широкия кафтан мъчно можеше да се скрие голям пистолет. Нито в пояса, нито под мишница не можеше да бъде сложен и да не се забелязва. Освен това пистолетът беше изпразнен, а Пиер не бе успял да го напълни. „Все едно, с кинжала“ — каза си Пиер, макар че неведнъж, обсъждайки изпълнението на намерението си, решаваше, че главната грешка на студента в 1809 година беше в това, че той искал да убие Наполеон с кинжал. Ала тъй като главната цел на Пиер не беше като че да изпълни замисленото си дело, а да покаже сам на себе си, че не се отрича от намерението си и прави всичко за неговото изпълнение, той бързо взе купения от него до Сухарьова кула заедно с пистолета тъп, ощърбен кинжал в зелена ножница и го скри под жилетката си.

Като опаса кафтана си с пояс и нахлупи шапка, внимавайки да не вдига шум и да не срещне капитана, Пиер мина по коридора и излезе на улицата.

Пожарът, който снощи бе гледал тъй равнодушно, през нощта се бе засилил значително. Москва гореше вече от разни страни. В едно и също време горяха Каретният пазар, Замоскворечието, Покритият пазар, Поварская, шлеповете по Москва река и складовете за дърва при Дорогомиловския мост.

Пътят на Пиер беше през малки улички до улица Поварская и оттам — за Арбат, до Никола Явленни, дето той отдавна бе определил във въображението си мястото, на което трябваше да стане замислената от него работа. Повечето домове бяха със заковани врати и капаци. Улиците и уличките бяха пусти. Миришеше на сажди и дим. От време на време се срещаха руси с неспокойно-плахи лица и французи с не градски, лагерен вид, които вървяха по средата на улиците. И едните, и другите учудено гледаха Пиер. Освен поради високия му ръст и дебелината, странното мрачно-съсредоточено и страдалческо изражение на лицето и на цялата му фигура русите се заглеждаха в Пиер, защото не разбираха от кое съсловие може да е тоя човек. А французите учудено го изпращаха с очи особено защото Пиер, противно на всички други руси, които гледаха французите уплашено и любопитно, не им обръщаше никакво внимание. До портата на една къща трима французи, обяснявайки нещо на неколцина руси, които не ги разбираха, спряха Пиер и го попитаха знае ли френски.

Пиер поклати глава отрицателно и продължи по-нататък. В друга улица един часовой, който пазеше зелена ракла, му извика и едва при повторния страшен вик и звука на пушката, дигнат от часовоя, Пиер разбра, че трябва да избиколи по другата страна на улицата. Не чуваше и не виждаше нищо около себе си. Като нещо страшно и чуждо нему, той с припряност и ужас носеше в себе си своето намерение, страхувайки се — поучен от опита си през миналата нощ — да не би някак си да го загуби. Ала не му бе съдено да донесе в цялост намерението си до мястото, задето се бе отправил. Освен това, дори и нищо да не бе го задържало по пътя, неговото намерение не можеше вече да бъде изпълнено, макар и само поради това, че още преди четири часа Наполеон бе отишъл от Дорогомиловското предградие през Арбат в Кремъл и сега в най-мрачно настроение седеше в царския кабинет в Кремълския дворец и даваше подробни, обстойни заповеди за мерките, които трябваше да се вземат незабавно за потушаване на пожарите, за недопускане на мародерството и за успокояване на жителите. Но Пиер не знаеше това; погълнат цял от предстоящото, той се измъчваше, както се измъчват хора, които упорито са предприели някаква невъзможна работа — не поради трудностите, но поради несходността на работата с тяхната природа, той се измъчваше от страх, че в решителния миг ще допусне слабост и от това ще изгуби уважението към себе си.

Макар че не виждаше и не чуваше нищо около себе си, той по инстинкт съобразяваше пътя си и не объркваше уличките, които го извеждаха на Поварская.

Колкото повече се приближаваше до Поварская, толкова димът ставаше все по-гъст и по-гъст и дори ставаше топло от огъня на пожара. От време на време иззад покривите на къщите се извиваха огнени езици. По улиците се срещаха повече хора и тия хора бяха по-разтревожени. Но макар и да усещаше, че около него става нещо необикновено, Пиер не си даваше сметка, че се приближава до пожара. Когато минаваше по пътечката през едно голямо незастроено място, което допираше с едната си страна до улица Поварская, а с другата до градините в дома на княз Грузински, Пиер неочаквано съвсем близо до себе си чу отчаян плач на жена. Той се спря като пробуден от сън и дигна глава.

Встрани от пътечката, върху изсъхналата прашна трева, имаше струпана покъщнина: пухени пестели, самовар, икони и сандъци. На земята до сандъците седеше възрастна слаба жена с дълги, издадени навън, горни зъби, облечена в черно широко палто и шапчица. Тая жена се клатеше, нареждайки нещо, и се късаше от плач. Две момиченца, от десет до дванадесет години, облечени в мръсни късички роклички и палтенца, с изражение на недоумение по бледите си уплашени лица, гледаха майка си. Най-малкото момченце, около седемгодишно, в кафтанче и с чужда грамадна фуражка, плачеше в ръцете на стара бавачка. Боса мръсна слугиня седеше на сандък, разплела белезникавата си плитка, изскубваше опърлени косми и ги миришеше. Мъжът, със среден ръст, малко изгърбен човек в чиновнически мундир, с малки търкалясти бакенбарди и гладки сколуфи, които се показваха изпод нахлупената фуражка, разместваше с неподвижно лице сандъците, сложени един върху друг, и измъкваше някакви дрехи изпод тях.

Когато видя Пиер, жената почти се хвърли в нозете му.

— Мили хора, християни православни, спасете ни, помогнете ни, миличък!… Някой да помогне — думаше тя посред риданията си. — Момиченцето ми!… Щерка ми!… Малката ми щерка оставихме!… Изгоряла е! О-о-о! Затова ли съм те отгде… О-о-о!

— Стига, Маря Николаевна — обърна се тихо мъжът и очевидно само да се оправдае пред чуждия човек. — Навярно сестрата я е занесла, инак — няма де да бъде! — добави той.

— Камък, злодеец! — закрещя злобно жената и изведнъж спря да плаче. — Ти сърце нямаш, не ти е жал за детето ти. Друг да беше — от огъня щеше да го извади. А това е камък, не е човек, не е баща. Вие сте благороден човек — каза бързо-бързо, като хлипаше, жената, обръщайки се към Пиер. — Запали се до нас, прехвърли се и у нас. Момичето викна: „Гори!“ Хвърлихме се да прибираме. Както си бяхме, тъй изскочихме… Ей какво грабнахме… Божията благословия и постелята от чеиза, всичко друго пропадна. Грабваме децата, Катечка я няма. О-о-о! Господи!… — И тя пак зарида. — Милото ми детенце изгоря, изгоря!

— Но де е тя, де е останала? — каза Пиер. По изражението на лицето му, което се оживи, жената разбра, че тоя човек може да й помогне.

— Бащице! — викна тя и се улови за нозете му. — Благодетелю, успокой сърцето ми… Аниска, иди, мръснице, го придружи — извика тя на момичето, като изкриви сърдито уста и с това показа още повече дългите си зъби.

— Придружи, придружи ме, аз… аз… аз ще направя — каза бързо и задъхано Пиер.

Мръсната слугиня излезе иззад сандъка, прибра плитката си, въздъхна и тръгна с широките си боси крака напред из пътечката. Пиер сякаш се съвзе изведнъж след тежко безсъзнание. Дигна глава, очите му светнаха с блясък на живот и с бързи стъпки тръгна след момичето, изпревари го и излезе на Поварская. Цялата улица бе застлана с облак черен дим. Из тоя облак тук-там изскачаха езици от пламък. Голяма тълпа се трупаше пред пожара. Посред улицата бе застанал един френски генерал и приказваше нещо на обкръжаващите го. Придружаван от момичето, Пиер понечи да приближи до мястото, дето беше генералът, но френските войници го спряха…

— On ne passe pas^[1] — извика му един.

— Тук, чичко! — извика момичето. — Ще минем по уличката и през Никулини.

Пиер се върна назад и тръгна, като от време на време подскачаше, за да го настигне. Момичето изтича по улицата, сви наляво в пресечката и след като мина три къщи, излезе надясно през портата.

— Ей тука, след малко — каза момичето, завтече се през двора, отвори една вратичка в дъсчения стобор, спря се и посочи на Пиер една малка дървена пристройка, която гореше ярко и лъхаше жар. Едната страна се бе съборила, другата гореше и пламъкът ярко изскачаше изпод цепнатините на прозорците и изпод покрива.

Когато влезе през вратичката, горещината облъхна Пиер и той, без да ще, спря.

— Коя, коя е вашата къща? — попита той.

— О-о-ох! — почна да вие слугинята, сочейки пристройката. — Ей тази, тази беше нашата фатира. Изгоря ти, съкровище наше, Катечка, госпожичке моя ненагледна, о-ох! — почна да вие Аниска, която, щом видя пожара, почувствува необходимост да прояви и своите чувства.

Пиер се мушна към пристройката, но горещината беше толкова силна, че той неволно описа дъга около пристройката и се намери до една голяма къща, която засега гореше само от едната страна и откъм покрива и около която гъмжеше тълпа французи. Отначало Пиер не разбра какво правеха тия французи, които мъкнеха нещо; но когато видя пред себе си французина, който удряше с тъпото на сабята си един селянин, за да му вземе лисичата шуба, Пиер смътно проумя, че тука грабеха, но нямаше време да се спира на тая мисъл.

Пращенето и грохотът от стени и тавани, които се срутваха, свистенето и съскането на пламъка и оживените викове на хората, гледката на разлюлените, ту навъсени, гъсти и черни, ту издигащи се по-светли облаци дим, с блясъци от искри и тук-там плътен, на снопове, червен пламък, а другаде — люспесто-златист, който опипваше стените, усещането на горещина и дим и бързината на движението оказаха на Пиер обикновеното възбуждащо въздействие на пожарите. Това въздействие бе особено силно върху него, защото, когато видя тоя пожар, Пиер изведнъж се почувствува освободен от мислите, които му тежаха. Той се почувствува млад, весел, сръчен и решителен. Тичешком избиколи пристройката откъм голямата къща и искаше вече да отскочи до оная част, която още бе цяла, но в тоя миг току над главата му се чуха викове от няколко гласа и след това трясък и звънтене от нещо тежко, което падна до него.

Пиер се обърна да погледне и видя на прозорците на къщата французи, които изхвърлиха едно чекмедже от скрин, пълно с някакви метални неща. Долу други френски войници се приближиха до чекмеджето.

— Eh bien, qu’est-ce qu’il veut celui-la^[2] — извика един от тях на Пиер.

— Un enfant dans cette maison. N’avez-vous pas vu un enfant?^[3] — каза Пиер.

— Tiens, qu’est-ce qu’il chante celui-la? Va te promener^[4] — обадиха се гласове и един от войниците, който явно се боеше да не би на Пиер да е хрумнало да им вземе сребърните и бронзови неща, които бяха в чекмеджето, тръгна заплашително към него.

— Un enfant? — викна отгоре един французин. — J’ai entendu piailler quelque chose au jardin. Peut-etre c’est son moutard au bonhomme. Faut etre humain, voyez-vous…^[5]

— Ou est-il? Ou est-il?^[6] — попита Пиер.

— Par ici? Par ici! — извика му французинът от прозореца, сочейки му градината зад къщата. — Attendez je vais descendre.^[7]

И наистина след минута французинът, мургав момък по риза, с някакво петно на бузата, скочи от прозореца на долния етаж, тупна Пиер по рамото и се завтече с него в градината.

— Depechez-vous, vous autres — извика той на другарите си, — commence a faire chaud.^[8]

Когато излязоха на постланата с пясък пътечка, французинът дръпна Пиер за ръката и му показа площадката сред градината. Под една скамейка лежеше тригодишно момиченце в розова рокличка.

— Voila votre moutard. Ah, une petite, tant mieux — рече французинът. — Au-revoir, mon gros. Faut etre humain. Nous sommes tous mortels, voyez-vous^[9] — и французинът с петното на бузата се завтече назад при другарите си.

Задъхан от радост, Пиер изтича при момиченцето и искаше да го вземе на ръце. Но като видя чужд човек, неприятното на вид, скрофульозно-болезнено момиченце, което приличаше на майка си, почна да вика и хукна да бяга. Ала Пиер го хвана и взе в ръце; то запищя с отчаяно-злобен глас и с малките си ръчички почна да отмахва от себе си ръцете на Пиер и да ги хапе със сополивата си уста. Пиер бе обзет от чувство на ужас и погнуса, подобно на онова, което изпитваше при пипване на някое малко животно. Но той направи усилие над себе си, за да не хвърли детето, и отърча с него назад, към голямата къща. Ала вече не можеше да се мине по същия път; слугинчето Аниска го нямаше и с чувство на жалост и отвращение, притискайки към себе си, колкото можеше по-нежно, страдалчески хлипащото и мокро момиченце, Пиер хукна през градината да търси друг изход.