Чарлс Буковски
Factotum (86) (Момче за всичко)

86

Борсата на селскостопански труд се намираше на ъгъла на Пета и „Сан Педро“. Трябва да си там в пет сутринта. Когато стигнах бе още тъмно. Хората седяха или стояха прави, свиваха цигари и кротко си говореха. Всички такива места миришат еднакво — миришат на спарено и пот, на урина и евтино вино.

Предния ден помогнах на Джан да се пренесе при един дебел търговец на недвижимо имущество, който живееше на „Кингсли Драйв“. Стоях на стълбището, скрит от погледа му и ги гледах как се целуват. После влязоха заедно в апартамента му и вратата се затвори. Аз излязох обратно на улицата, този път сам, и за пръв път забелязах парчетата хартия и боклуците, които покриваха улицата. Изгониха ни от апартамента ни. Имах два долара и осем цента. Джан ми каза, че ще ме чака, докато нещата ми потръгнат, но това много не го вярвах. Името на търговеца на недвижимо имущество бе Джим Бемис, имаше офис на улица „Алварадо“ и голяма пачка.

— Когато ме ебе, ми е гадно — каза Джан веднъж. Вероятно сега му казваше същото за мен.

В няколко щайги бяха натрупани портокали и домати и очевидно бяха без пари. Взех един портокал, забих зъби в кората и изсмуках сока. След хотел „Санс“ бях взимал известно време социална помощ, но вече нямах право.

Някакъв тип на около четирийсет се приближи до мен. Косата, му бе боядисана, всъщност не приличаше на човешка коса, повече приличаше на конци. Силната крушка го осветяваше. По лицето си имаше кафяви брадавици, повечето скупчени около устата. От всяка стърчаха по един-два черни косъма.

— Как си? — попита той.

— ОК.

— Кво ще кажеш да ти духам?

— Не, не искам.

— Ей, човек, възбуден съм, вря. Супер добър съм.

— Виж кво, съжалявам. Не съм в настроение.

Той сърдито се отдалечи. Огледах огромното помещение. Чакаха около петдесет мъже. Десет или дванайсет чиновника от трудовата борса седяха зад бюрата си или се мотаеха наоколо. Те пушеха цигари и изглеждаха по-притеснени от скитниците. Чиновниците бяха отделени от бродягите с тежка преграда от телена мрежа, която стигаше от пода до тавана. Някой я бе боядисал в жълто. Едно много неутрално жълто.

Когато чиновник трябваше да говори нещо с някой бродяга, той отваряше малко стъклено прозорче в мрежата. След като книжата биваха попълнени, чиновника затваряше малкото прозорче, заключваше го отвътре и всеки път, когато това се случеше, надеждата изчезваше. Всички се оживявахме, когато прозорчето се отвореше, шансът на който и да е, бе нашият шанс, но когато се затвореше, надеждата се изпаряваше. Тогава ни оставаше само да се гледаме един-друг.

На задната стена, зад жълтата преграда и зад чиновниците, бяха подредени шест черни дъски. Имаше бял тебешир и гъби за триене, съвсем като в училище. Пет от черните дъски бяха избърсани, макар и да бе възможно да се видят духовете на предишни съобщения, за работа отдавна свършена и завинаги загубена що се касаеше до нас.

На последната черна дъска имаше съобщение:

ПЕРАЧИ НА ДОМАТИ ЗА БЕМКЪРСФИЙЛД

Мислех си, че машините са взели работата на берачите на домати. Обаче, ето как било. Човеците явно бяха по-евтини от машините. Пък и машините се разваляха. Ах!

Огледах чакалнята — нямаше азиатци, нямаше евреи, почти нямаше негри. Повечето бродяги бяха бедни бели или мексиканци. Няколкото негри вече се бяха напили е вино.

Един от чиновниците се изправи. Едър мъж с бирено шкембе. Това, което у него се набиваше на очи бе жълтата му риза на черни райета. Ризата бе прекалено колосана, носеше писарски ръкавели, за да си пази ръкавите, като на снимка от 1890 година. Той приближи и отключи едно от прозорчетата в жълтата преграда.

— Слушайте! Отзад има камион, който ще ви закара в Бейкърсфийлд!

Прозорчето хлопна, той го заключи, седна зад бюрото си и запали цигара.

За момент никой не помръдна. После, един по един, тези, които седяха по пейките станаха и се протегнаха, лицата им бяха безизразни. Хората, стоящи прави си хвърлиха цигарите на пода и внимателно ги загасиха с подметките на обувките си. Тогава започна всеобщото бавно изнасяне. Всички се наредихме пред една врата, водеща към заграден двор.

Слънцето се показа. Всъщност сега всички се видяха за пръв път. Няколко души се ухилиха, виждайки познато лице.

Стояхме на опашка и си пробивахме път към задницата на камиона, слънцето изгряваше. Време бе да тръгваме. Качвахме се във военен камион от Втората световна война, покрит с брезент, раздран на едно място. Придвижвахме се напред, бутахме се грубо, а същевременно се опитвахме да сме поне малко вежливи. По едно време ми писна от лактите и отстъпих назад.

Вместимостта на камиона бе възхитителна. Едрият мексиканец, който щеше да ни надзирава, стоеше от едната страна на камиона и махаше с ръка:

— Хайде, хайде, качвайте се, по-бързо!

Хората бавно се придвижваха напред, като че влизаха в устата на кит.

През дупката в брезента можех да видя лицата им — те говореха тихо и се усмихваха. Същевременно ме отблъскваха и се почувствах самотен. Тогава реших, че мога да се справя с доматите. Някой ме блъсна отзад. Оказа се дебела мексиканка, която изглеждаше доста разгорещена. Хванах я за хълбоците и я повдигнах. Беше много тежка. Трудно ми беше. Най-накрая хванах нещо — изглежда едната ми ръка се бе промушила до дълбоките недра на чатала й. Набутах я вътре. Протегнах ръка, за да се хвана и да се кача. Бях последен. Мексиканецът настъпи ръката ми.

— Не — каза той, — достатъчно.

Моторът на камиона забумтя, задави се, спря. Шофьорът отново завъртя стартера. Запали и те потеглиха.