Чарлс Буковски
Factotum (7) (Момче за всичко)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Factotum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Factotum (Момче за всичко)

 

Американска

 

Charles Bukowski

Factotum

Copyright ©1975 by Charles Bukowski

Black Sparrow Press, Santa Rosa

 

© превод: Иван Киров

© Художествено оформление: Цвятко Остоич

 

Парадокс МБМ София 1993

 

Преводач: Иван Киров (Тоби)

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф: Николай Кулев

Формат: 32/84/108

 

Цена 25 лв.

 

ISBN 954-553-007-8

 

Предпечатна подготовка „Дедракс“

Печат ДФ „Ловеч — Принт“

История

  1. — Добавяне

7

Все още бяхме в Луизиана. Дългият път с влак през Тексас беше пред нас. Раздадоха ни консерви с храна, но без отварачки. Натрупах консервите си на пода и се опънах на дървената седалка. Другите се бяха събрали в предната част на вагона, седяха, говореха и се смееха. Затворих очи.

След десетина минути усетих как между пукнатините на седалката се вдига прах. Много стара прах, прах от ковчег, вонеше на смърт, на нещо, което е мъртво от дълго време. Влезе в ноздрите ми, посипа се по веждите, опита се да влезе в устата ми. Тогава чух тежко дишане. През цепнатините видях как един мъж коленичил зад седалката духа прах в лицето ми. Седнах. Мъжът, препъвайки се, се измъкна иззад седалката и побягна към предната част. Избърсах си лицето и го загледах. Трудно ми беше да повярвам.

— Ако дойде тук, искам да ми помагате — чух го да казва. — Обещахте да ми помагате…

Цялата банда погледна към мен. Аз отново се опънах на седалката. Чувах ги какво си говорят.

— К’во му има на тоя?

— Той за к’ъв се мисли?

— С никой не говори.

— Само си седи там сам.

— Като стигнем, ще се погрижим за копелето.

— Мислиш, че можеш да се справиш с него, а Пол? Тоя ми прилича на луд.

— Ако не аз, някой друг ще му натрие фасона.

Малко по-късно отидох до предната част на вагона, за да пия вода. Докато приближавах, спряха да говорят. Мълчаливо ме гледаха как пия вода от канчето. Когато се обърнах и се върнах на мястото си, отново започнаха да говорят.

Влакът спираше често, през нощта и през деня. На всяко спирка, където наблизо имаше малко зеленина и градче, по един-двама скачаха от влака.

— Ей, кво по дяволите стана с Колинс и Мартинес?

Шефът вадеше списъка и задраскваше имената им. Приближи се до мен.

— Кой си ти?

— Чинаски.

— Оставаш ли?

— Трябва ми работата.

— Добре — той се отдалечи.

В Ел Пасо шефът дойде и ни каза, че ще се прекачваме на друг влак. Дадоха ни купони, с които можехме да преспим в близкия хотел и купон за храна за кварталното кафене. Освен това ни обясниха как, кога и къде да се качим на влака на следващата сутрин.

Изчаках пред кафенето докато хората ядяха. Те излязоха, като говореха и си чистеха зъбите и аз влязох.

— Ще му спукаме гъза на това копеле!

— Адски го мразя това мръсно лайно.

Поръчах си бифтек с лук и фасул. Нямаше масло за хляба, но кафето беше хубаво. Като излязох, бяха изчезнали. Един бездомник вървеше по тротоара към мен. Дадох му купона за хотела.

Тази нощ спах в парка. Бях много уморен и не обърнах внимание на твърдата пейка. Заспах.

Малко по-късно се събудих от нещо като рев. Никога не бях знаел, че алигаторите реват. Или по-точно това бяха много звуци: рев, възбудено вдишване, съскане. Чух и прищракването на челюсти. Пиян моряк бе влязъл в центъра на езерото и беше хванал един от алигаторите за опашката. Животното се извиваше и опитваше да достигне моряка, но му беше трудно. Челюстите бяха ужасяващи, но бавни и неточни. Друг моряк заедно с младо момиче стояха на брега и се смееха. После морякът целуна момичето и си тръгнаха заедно, като оставиха другия да се бие с алигатора…

 

 

След това ме събуди слънцето. Ризата ми беше гореща. Почти пламтеше. Морякът бе изчезнал. А също и алигатора. На една пейка на изток от мен стояха момиче и две момчета. Явно и те бяха спали в парка тази нощ. Едното от момчетата стана.

— Мики — каза момичето, — та той ти е станал!

Засмяха се.

— Колко пари имаме?

Преровиха си джобовете. Имаха пет цента.

— А сега кво ще правим?

— Не знам. Да вървим нанякъде.

Наблюдавах ги как вървят, как излизат от парка и влизат в града.