Чарлс Буковски
Factotum (29) (Момче за всичко)

29

Винаги се прибирах пеша. Къщата ми беше на шест-седем преки. Всички дървета покрай улицата бяха еднакви — малки, криви, полузамръзнали, без листа. Харесвах ги. Разхождах се под студената луна.

Сцената в кабинета се запечата в съзнанието ми. Пурите, хубавите дрехи. Представях си вкусни бифтеци, коли, които пътуват по лъкатушни алеи, водещи до красиви къщи. Безделие. Пътешествия из Европа. Хубави жени. Да не са толкова по-умни от мен? Единствената разлика бяха парите и желанието да ги събереш.

И аз ще го направя! Ще пестя всеки цент. Ще родя великолепна идея, ще взема заем. Ще наемам и уволнявам. В бюрото си ще държа бутилка уиски. Жена ми ще носи сутиен 40-ти номер, а поклащането на задника й ще кара вестникарчето на ъгъла да се празни в панталоните. Ще я мамя, тя ще знае, но ще си трае, за да живее в моята къща, сред моето богатство. Ще уволнявам хора само за да видя изумения им поглед. Ще уволнявам жени, които не заслужават да бъдат уволнени.

Надежда. Какво друго му трябва на човек. Липсата на надежда обезкуражаваше хората. Спомням си как в Ню Орлиънс живеех на две захарни пръчки от по 25 цента на ден, и така със седмици, за да имам свободно време да пиша. Гладът за съжаление не подобрява изкуството. Само му пречи. Душата на човек е вкоренена в стомаха му. Човек пише по-добре, след като е изял телешки бифтек и е изпил половин бутилка уиски, отколкото след като е изял една захарна пръчка за 25 цента. Митът за гладуващия творец бе измама. Когато веднъж осъзнаеш, че всичко е измама, ставаш мъдър и започваш да гориш и колиш себеподобните си. Ще построя империя върху съсипаните тела и съдби на беззащитните мъже, жени и деца — ще им го набутам целия. Ще им покажа аз на тях!

Бях вкъщи. Изкачих стълбите до вратата на моята стая. Отключих и светнах лампата. Госпожа Даунинг бе оставила пощата ми до вратата. Имаше голям кафяв плик от Гледмор. Взех го. Тежеше от върнатите ръкописи. Седнах и го отворих.

„Уважаеми господин Чинаски,

Връщаме Ви тези четири разказа, но си оставяме «Моята пияна от бира душа е по-тъжна от всички мъртви коледни елхи на света». Следим работите Ви от дълго време и приемаме вашия разказ с най-голямо удоволствие.

Искрено Ваш

Клей Гледмор“

Станах от стола, като държах в ръка писмото. Първият приет. От най-престижното литературно списание на Америка. Никога досега светът не е изглеждал толкова хубав, изпълнен с обещания. Седнах на леглото и отново го прочетох. Изучих всяка извивка от подписа на Гледмор. Станах, занесох писмото до бюрото и го оставих. После се съблякох, загасих лампата и си легнах. Не можех да заспя. Станах, светнах и отидох до бюрото. Отново го прочетох:

„Уважаеми господин Чинаски…“