Чарлс Буковски
Factotum (32) (Момче за всичко)

32

Казваше се Лора. Беше два часа следобед и ние вървяхме по пътеката зад мебелния магазин на улица „Алварадо“. Носех си куфара. Там отзад имаше голяма бяла къща — дървена, два етажа, стара, бялата боя се лющеше.

— Стой далеч от вратата — каза тя. — На средата на стълбището има огледало, в което се вижда кой е на вратата.

Лора позвъни, а аз се скрих отдясно на вратата.

— Нека ме види, а като избръмчи домофона ще влезеш зад мен.

Домофонът избръмча и Лора отвори вратата. Последвах я, като оставих куфара си в началото на стълбите. Уилбър Окснърд стоеше горе и Лора изтича към него. Уилбър беше стар посивял мъж с една ръка.

— Скъпа, толкова се радвам да те видя — Уилбър я прегърна с едната си ръка и я целуна. Когато се разделиха, той ме видя.

— Кой е този?

— О, Уили. Искам да се запознаеш с един мой приятел.

— Здрасти — казах аз.

Уилбър не отговори.

— Уилбър Окснърд, Хенри Чинаски — представи ни Лора.

Уилбър пак не отговори. Най-накрая каза:

— Хайде, качете се.

Последвах Уилбър и Лора през предната стая. По земята имаше монети от 5, от 10, от 25 цента. В средата на стаята стоеше електрически орган. Влязохме в кухнята и седнахме на една маса. Лора ме представи на двете жени, които бяха на масата.

— Хенри, това е Грейс, а това е Джери. Момичета, това е Хенри Чинаски.

— Здрасти — каза Грейс.

— Как си? — попита Джери.

— За мен е удоволствие!

Пиеха уиски, като го разреждаха с бира. В средата на масата имаше купа, пълна с черни, и зелени маслини, люти чушки и туршия. Протегнах ръка и си взех една люта чушка.

— Сипи си — каза Уилбър, като посочи към бутилката уиски. Вече бе сложил една бира пред мен. Налях си.

— С какво се занимаваш? — попита Уилбър.

— Писател — каза Лора. — Печатат го в списанията.

— Наистина ли си писател? — попита ме той.

— Кажи-речи.

— Трябва ми писател. Добър ли си?

— Всеки писател си мисли, че е добър.

— Трябва ми някой, който да напише либрето за една опера. Аз съм я композирал. Казва се „Императорът на Сан Франциско“. Чувал ли си тази история за един, който искал да стане император на Сан Франциско?

— Не, не, не съм.

— Много е интересно. Ще ти дам една книга за него.

— Добре.

Известно време си стояхме така и пиехме. Всички, жени бяха в средата на трийсетте, привлекателни и сексапилни и го знаеха.

— Харесваш ли пердетата? — попита ме той. — Момичетата ги ушиха. Много ги бива.

Погледнах към пердетата. Бяха отвратителни. Целите в огромни червени ягоди и листа.

— Харесват ми — казах аз.

Уилбър донесе още бири и ние отново си наляхме от бутилката уиски.

— Не се притеснявай — каза Уилбър, — има още една бутилка.

— Благодаря, Уилбър.

Той ме погледна.

— Схвана ми се ръката — той вдигна ръка и размърда пръсти. — Едва си мърдам пръстите. Мисля, че скоро ще умра. Докторите не могат да разберат какво ми има. Момичетата мислят, че се шегувам, подиграват ми се.

— Аз не мисля, че се шегуваш — казах му. — Вярвам ти.

Пихме по още две.

— Харесваш ми — каза Уилбър. — Имаш вид на патил човек, имаш стил. Повечето хора нямат стил. А ти имаш стил.

— Не знам какво имаш предвид под стил — казах аз, — но иначе вярно е, че съм патил.

— Да отидем в другата стая. Искам да ти изсвиря няколко хора от операта.

— Чудесно — казах аз.

Отворихме нова бутилка, взехме бири и отидохме в другата стая.

— Уилбър, искаш ли да ти сготвя супа? — попита Грейс.

— Де се чуло и видяло, някой да яде супа, докато свири на орган.

Всички се засмяхме. Ние всички харесвахме Уилбър.

— Всеки път, като се напие хвърля пари по пода — прошепна ми Лора. — Говори ни гадости и ни цели с монети. Казва, че толкова струваме. Понякога става много гаден.

Уилбър стана, отиде в спалнята и се върна с моряшка шапка на главата. Седна зад органа и започна да свири с едната си ръка, с болните си пръсти. Звукът беше много силен. Ние седяхме, пиехме и слушахме. Когато свърши, аз изръкоплясках.

Уилбър се завъртя на столчето си.

— По-миналата вечер момичетата бяха тук — каза той — и изведнъж някои изкрещя: „БАНДИТИ!“. Трябваше да ги видиш как тичат, някои голи, други по гащи и сутиен, хукнаха навън и се скриха в гаража. Страшно смешно. Аз си седях тук, а те лека-полека започнаха да се връщат. Умрях от смях!

— Кой изкрещя „БАНДИТИ!“? — попитах аз.

— Аз, разбира се — каза той.

После стана, отиде в спалнята си и започна да се съблича. Виждах го как седи на ръба на леглото по бельо. Лора влезе при него, седна на леглото и го целуна. После излезе и Грейс и Джери влязоха. Лора ми посочи с ръка към стълбището. Отидох да си взема куфара.