Чарлс Буковски
Factotum (51) (Момче за всичко)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Factotum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Factotum (Момче за всичко)

 

Американска

 

Charles Bukowski

Factotum

Copyright ©1975 by Charles Bukowski

Black Sparrow Press, Santa Rosa

 

© превод: Иван Киров

© Художествено оформление: Цвятко Остоич

 

Парадокс МБМ София 1993

 

Преводач: Иван Киров (Тоби)

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф: Николай Кулев

Формат: 32/84/108

 

Цена 25 лв.

 

ISBN 954-553-007-8

 

Предпечатна подготовка „Дедракс“

Печат ДФ „Ловеч — Принт“

История

  1. — Добавяне

51

Джан и аз бяхме в „Лос Аламитос“. Беше събота. Конните надбягвания на четвърт миля все още бяха новост. За осемнадесет секунди печелиш или губиш. По това време трибуните представляваха дълги редове от небоядисани дъски. Бе започнало да се пълни като пристигнахме и затова постлахме вестник на нашите места, като знак, че са заети. После отидохме в бара, за да разгледаме програмата…

Някъде на осмото състезание бяхме с 18 долара напред, без да считаме разходите. Дадохме залозите си за следващото състезание и се върнахме на местата си. Дребен посивял старец седеше в центъра на нашия вестник.

— Господине, това са нашите места.

— В тази част на трибуната няма запазени места.

— Знам, че няма. Но това е въпрос на човещина. Разбирате ли… някои хора идват тук рано, бедни хора, като Вас и мен, които не могат да си позволят запазени места и те поставят вестници върху пейката, за да покажат, че местата са заети. Това е нещо прието, нещо като етикет… защото ако бедните не се отнасят човешки един с друг, какво ще стане с този свят.

— Тези места не са ЗАЕТИ — той се разположи още по̀ на широко върху вестника.

— Джан, седни. Аз ще стоя прав — Джан се опита да седне. — Мръдни поне малко — казах аз, — ако не можеш да си джентълмен, не бъди свиня.

Той леко се отмести. Бях заложил 7/2 на коня от края. Закъсня на старта и трябваше да наваксва. Победи в последната секунда и се появи на дъската като фаворит с 615. Чаках и се надявах. Сложиха номера на другия кон. Бях заложил 20 долара.

— Да отидем да пием по нещо — казах аз. Вътре имаше дъска. Когато влязохме, залозите за следващото състезание бяха вече на таблото. Поръчахме си на един мъж, който приличаше на бяла мечка. Джан се гледаше в огледалото и се притесняваше за торбичките под очите си и за увисналата кожа на бузите. Аз никога не поглеждах в огледала. Джан надигна чашата си.

— Този старец, дето ни е седнал на местата, абсолютно не му пука. Корав стар пес.

— Не ми харесва.

— Ама те побърка.

— Старец, нищо не можеш да направиш.

— И млад да беше, пак нищо нямаше да направиш.

Погледнах към таблото. Триокият Пийт, като че ли бе добър избор. Допихме си чашите и заложих пет долара. Когато се върнахме на трибуните, старецът все още седеше там. Джан седна до него. Краката им се допряха.

— Какво работите? — попита го Джан.

— Търгувам с недвижимо имущество. Печеля по шейсет хиляди на година, без данъците.

— Тогава защо не си купите запазено място? — попитах аз.

— Това е мое право.

Джан притисна бедрото си в неговото и го дари с най-красивата си усмивка.

— Знаете ли — каза тя, — имате най-хубавите сини очи?

— Хъм… хъм.

— Как се казвате?

— Тони Ендикът.

— Аз се казвам Джан Медоуз. Викат ми Мъглата.

Изкараха конете и състезанието започна. Още с първия скок Триокият Пийт излезе с един врат напред. На последните петдесет метра жокеят извади камшик и започна да го удря. Вторият направи последен скок. На таблото се появи снимка. Знаех, че съм загубил.

— Имате ли една цигара? — Джан попита Ендикът.

Той й подаде. Тя си я пъхна в устата и той й я запали, като притискаха бедра. Те се погледнаха в очите. Протегнах ръка и го сграбчих за яката на ризата. Той увисна, но аз го вдигнах за яката.

— Господине, седнали сте ми на мястото.

— Така е. И какво ще направиш?

— Погледни надолу между краката си. Виждаш ли дупката под пейката? Десет метра са до земята. Ще те хвърля през дупката.

— Не ти стиска.

На таблото се появи номерът ни втория. Бях загубил. Вкарах единия му крак и той увисна. Започна да се съпротивлява с изумителна сила. Заби зъби в лявото ми ухо. Щеше да го отхапе. Вкопчих пръсти в гърлото му и започнах да го душа. От адамовата му ябълка растеше дълъг бял кичур. Отвори уста си си поеме дъх и аз си измъкнах ухото. Набутах и другия му крак. В съзнанието ми просветна снимка на За За Габор. Тя бе хладна, сдържана, безупречна, носеше перли, гърдите й преливаха от деколтираната рокля — тогава устните, които аз никога нямаше да притежавам, казаха: „не“. Пръстите на стареца се бяха вкопчили в една дъска. Висеше под трибуните. Издърпах едната му ръка. След това и другата. Той започна да пада в празното пространство. Падаше бавно. Удари земята, подскочи веднъж, по-високо отколкото човек би очаквал, отново падна, отскочи леко и замря безжизнен. Нямаше кръв. Хората, които седяха около нас, притихнаха. Забиха нос в програмите със стартовете.

— Хайде, да си вървим — казах аз. Джан и аз минахме през страничната вратичка. Все още прииждаха хора. Беше приятен следобед, топъл, без да е горещ, нежен и топъл. Минахме покрай пистата, покрай конюшните и като погледнахме през дъсчената ограда на изток, видяхме как извеждат конете и правят малка обиколка пред трибуните, за да ги покажат. Стигнахме до паркинга и се качихме в колата. Потеглихме. Върнахме се в града: минахме покрай нефтените кладенци и резервоарите и после през равнината, покрай малките ферми, спокойни и спретнати, покрай златните и разрошени купи сено, поолющените мънички къщички, сгушени в подножието на някой хълм, излъчващи уют и топлина. Когато се прибрахме в нашия апартамент, открихме, че няма нищо за пиене. Пратих Джан да купи. Когато се върна, седнахме и пихме, без да си говорим.