Чарлс Буковски
Factotum (59) (Момче за всичко)

59

Автобусът измина разстоянието до Лос Анджелис за четири дни и пет нощи. Както обикновено по време на пътуването нито спах, нито дефекирах. Настъпи известно оживление, когато някъде в Луизиана в автобуса се качи едра блондинка. През нощта започна да се продава за по два долара. Всички мъже и жени в автобуса се възползваха от щедростта й, с изключение на мен и шофьора. Работата се извършваше нощем на задните седалки. Казваше се Вера. Носеше пурпурно червило и непрекъснато се смееше. Веднъж по време на един кратък престой, докато си ядях сандвича и си пиех кафето, тя се приближи до мен. Застана зад мен и попита.

— К’во има, под твойта класа съм, тъй ли?

Аз не отговорих.

— Педал — чух я как промърмори с отвращение, като седна до един от редовните си пичове.

В Лос Анджелис обиколих баровете в стария квартал, търсейки Джан. Бях за никъде, докато не намерих Хуайти Джаксън зад бара в „Розовото Муле“. Той ми каза, че Джан работи като камериерка в хотел „Дърхам“ на „Бевърли“ и „Върмонт“. Отидох пеша дотам. Тъкмо търсех кабинета на шефа, когато тя изскочи от една стая. Изглеждаше добре, като че ли отсъствието ми й бе помогнало. Тогава ме видя. Стоеше си там, просто си стоеше, очите й станаха много сини и кръгли и тя стоеше там. Тогава го каза:

— Хенк! — тя се втурна към мен и се прегърнахме. Диво ме целуваше. Аз също се опитвах да я целувам.

— Господи! — каза тя. — Мислех, че никога повече няма де те видя.

— Върнах се.

— Завинаги?

— Ел Ей е моят град.

— Отстъпи назад — каза тя, — искам да те огледам.

Аз отстъпих назад, като се хилех.

— Кльощав си. Отслабнал си — каза Джан.

— Изглеждаш добре, сама ли си?

— Да.

— Няма никой?

— Абсолютно никой. Знаеш, че не мога да понасям хора.

— Радвам се, че работиш.

— Ела в стаята ми — каза тя.

Последвах я. Стаята беше малка, но приятна. През прозореца се виждаше уличното движение, можеше да наблюдаваш как се сменят светофарите, вестникарчето застанало на ъгъла. Мястото ми харесваше. Джан се хвърли на леглото.

— Ела — легни.

— Неловко ми е.

— Обичам те, идиот такъв — каза тя, — ебали сме се над осемстотин пъти, така че се отпусни.

Свалих обувките си и се изтегнах. Тя вдигна единия си крак.

— Още ли харесваш краката ми?

— Да, по дяволите. Джан, имаш ли още работа?

— Само стаята на господин Кларк. А на господин Кларк му е все едно. Той ми дава бакшиши.

— Ха?

— Нищо не правя. Просто ми дава бакшиши.

— Джан…

— Да, кажи?

— Всичките ми пари отидоха за автобусния билет. Трябва да живея някъде, докато си намеря работа.

— Мога да те скрия тук.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Обичам те, скъпа — казах аз.

— Копеле — отвърна тя. Започнахме да го правим. Беше хубаво. Беше много, много хубаво.

След това Джан стана и отвори бутилка вино. Аз отворих последния си пакет цигари, седяхме в леглото, пиехме и пушехме.

— Целият си тук — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никога не съм срещала мъж като теб.

— Виж ти?

— Другите са тук десет процента или двайсет процента, а ти си целият тук, всяка твоя фибра е тук и само тук, толкова е различно.

— Нищо не разбирам от това, което ми говориш.

— Без да искаш омотаваш жените.

Стана ми приятно. Като си изпушихме цигарите отново правихме любов. Тогава Джан ме прати за бутилка. Върнах се. Трябваше.