Чарлс Буковски
Factotum (52) (Момче за всичко)

52

Събудих се плувнал в пот. Джан бе преметнала крак през корема ми. Отместих го. Станах от леглото и отидох в тоалетната. Имах страшно разстройство.

Мислех си, добре де, жив съм, седя си тук и никой не ме закача.

Изправих се, избърсах се и погледнах — каква гадост, помислих си, каква очарователно силна воня. Повърнах и дръпнах водата. Бях много блед. Треперех от студ, конвулсии разтърсваха тялото ми. После усетих прилив на топлина, вратът и ушите ми пламнаха, лицето ми се зачерви. Зави ми се свят, затворих очи и се облегнах с две ръце на тоалетната чиния. Размина ми.

Върнах се, седнах на ръба на леглото и си свих цигара. Не се бях обърсал много добре. Когато станах да потърся бира, на гащите ми имаше мокро кафяво петно. Отидох в тоалетната и отново се обърсах. После седнах на леглото с бира в ръка и зачаках Джан да се събуди.

В училищния двор за първи път разбрах, че съм идиот. Държаха се с мен, както с другите един-двама идиоти — дразнеха ме, бутаха ме и ми се подиграваха. Единственото ми преимущество пред другите един-двама, тормозени и бити, бе, че аз гледах лошо. Когато ме наобиколяха, не умирах от страх. Никога не ме нападаха, просто накрая се нахвърляха върху другите, а аз наблюдавах.

Джан се размърда, събуди се и ме погледна.

— Буден си?

— Да.

— Ама, че нощ.

— Нощ? По дяволите, денят е това, което ме притеснява.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш какво!

Джан стана и отиде в банята. Налях й една чаша вино, сложих лед и я поставих на нощното шкафче.

Тя се върна и взе чашата.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

— Как! Аз убих човек, а ти ме питаш как се чувствам.

— К’ъв човек?

— Спомняш си. Не беше чак толкова пияна. Бяхме в „Лос Аламитос“, хвърлих го под трибуните. Твоят синеок бъдещ любовник с годишен доход 60 000 долара.

— Ти си луд.

— Джан, когато се запиеш напълно изключваш. И аз съм същият, но ти си по-зле.

— Вчера не сме били в „Лос Аламитос“. Ти мразиш надбягванията на четвърт миля.

— Дори си спомням имената на конете, на които залагах.

— Цял ден и цяла вечер си седяхме тук. Ти ми разправяше за родителите си. Родителите ти са те мразели. Така ли е?

— Така е.

— И за това сега си малко откачен. Без любов. Всеки се нуждае от любов. Това те е подлудило.

— Хората не се нуждаят от любов. Това, от което имат нужда е успех, независимо какъв. Може и да е любов, но не е задължително.

— Библията казва: „Обичай ближния си…“

— Това може би значи: „Остави го намира“. Излизам за вестник.

Джан се прозя и повдигна гърдите си. Те бяха с един особен кафеникавозлатист цвят — като тен покрит с мръсотия.

— Купи и една малка бутилка уиски.

Облякох се и тръгнах надолу по хълма към „Трета улица“. В подножието на хълма имаше аптека, а до нея бар. Слънцето бе уморено и някои от колите се движеха на запад, а някои се движеха на изток и мен внезапно ме осени, че ако всички се движеха в една посока, всичко щеше да се разреши.

Купих си вестник. Както си стоях го отворих и зачетох. Никъде нищо не се споменаваше за убийство на хиподрума „Лос Аламитос“. Разбира се, бе се случило в област Ориндж. Вероятно област Лос Анджелис съобщават само техните убийства.

Купих плоска бутилка „Транд Дад“ от магазина за алкохол и закрачих нагоре по хълма. Стиснах вестника под мишница и отворих вратата. Хвърлих бутилката на Джан.

— Лед, вода и по едно голямо и за двама ни. Луд съм.

Джан отиде в кухнята, за да приготви пиенето, а аз седнах и отворих вестника на страницата с резултатите от конните надбягвания в „Лос Аламитос“. Прочетох резултата от петото състезание: Триокият Пийт тръгнал 9/2 и бил победен с една муцуна от втория фаворит.

Когато Джан донесе чашите, аз изпих моята на екс.

— Колата остава за теб — казах аз — и половината пари, които са останали.

— Има друга жена, нали?

— Не.

Извадих всички пари и ги разстлах на кухненската маса. Бяха 312 долара и малко дребни. Дадох на Джан ключовете от колата и 150 долара.

— Мици, нали?

— Не.

— Ти вече не ме обичаш.

— Престани с глупостите!

— Писна ти да ме чукаш, нали?

— Просто ме откарай до „Грейхаунд“. Съгласна ли си?

Тя отиде в банята и започна да се приготвя. Бе смазана.

— Между нас нещата се объркаха. Вече не е като в началото.

Налях си още едно и не отговорих. Джан се появи на вратата на банята и ме погледна.

— Хенк, остани при мен.

— Не.

Тя влезе и повече не промълви нито дума. Измъкнах куфара си и започнах да прибирам малкото си вещи. Взех будилника. На нея нямаше да й трябва.

Джан ме остави пред автогарата на „Грейхаунд“. Едва успях да си извадя куфара и тя бе изчезнала. Влязох вътре и си купих билет. После седнах на една от коравите пейки, заедно с другите пътници. Седяхме там и се гледахме един друг, седяхме там и не се гледахме един друг. Дъвчехме дъвка, пиехме кафе, влизахме в чакалните, пикаехме и спяхме. Седяхме на твърдите пейки и пушехме цигари, които не ни се пушеха. Гледахме се един друг и не харесвахме какво виждаме. Гледахме нещата наредени по витрините на павилионите: чипс, списания, фъстъци, бестселъри, дъвки, ментови бонбони, виолетки, свирки-играчки.