Чарлс Буковски
Factotum (80) (Момче за всичко)

80

Следващото нещо, което се случи бе, че наеха едно японско момиче. Винаги съм имал странната идея, че след всички гадости и мъки, някой ден ще се появи една японка и ще заживеем щастливо с нея. Не чак толкова щастливо, но леко, с дълбоко взаимно разбиране и грижовност. Японските жени имат великолепна костна структура. Формата на черепа и изпъването на кожата с възрастта бяха прекрасни неща. Барабан с добре опъната кожа. Кожата на американките става все по-отпусната с времето и накрая се разплува. Дори задниците им се разплуват и стават неприлични. Силата на двете култури също бе много различна — японките инстинктивно разбираха миналото, настоящето и бъдещето. Да го наречем мъдрост. Те имат трайна сила. Американските жени живеят само в настоящето и се разпадат на парчета, когато само един ден тръгне накриво.

Така че аз бях много заинтригуван от новото момиче. Освен това, аз все така пиех здраво с Джан, а това упояваше мозъка, даваше му една странна безтелесност, караше го да прави странни ходове и скокове, даваше му кураж. И така първия ден, когато тя дойде при мен с поръчките, аз казах:

— Хей, искам да те докосна. Искам да те целуна.

— Какво?

— Чу!

Тя се отдалечи. Тогава забелязах, че леко накуцва. Това изразяваше болката и бремето на вековете…

Преследвах я като одървил се селяк, напит с бира в автобус, който минава през Тексас. Тя бе заинтригувана — разбираше моята лудост. Аз я очаровах без да го осъзнавам.

Един ден клиент се обади по телефона да пита дали имаме трилитрови кутии с бяло лепило и тя дойде да провери няколко кашона, складирани в ъгъла. Забелязах я и попитах дали мога да й помогна. Тя каза:

— Търся кашон лепило с щампа 2-Г.

— 2-Г — казах аз, — хъм?

Прегърнах я през кръста.

— Ще го направим. Ти си мъдростта на вековете, а аз съм си аз. Ние сме направени един за друг.

Тя започна да се кикоти като американка.

— Японските момичета не се държат така. Какво по дяволите ти става?

Тя се притисна към мен. Погледът ми мярна кашоните с боя наредени покрай стената. Заведох я там и нежно я положих върху кашоните. Бутнах я назад, легнах върху нея и започнах да я целувам и да вдигам роклята й. Тогава влезе Дани, един от служителите, Дани беше девственик. Вечер ходеше на курс по рисуване, а денем вървеше и спеше. Не можеше да различи произведение на изкуството от цигарен фас.

— Какво по дяволите става тука? — попита той и после бързо се отправи към предния офис.

На другия ден Бъд ме извика в кабинета си.

— Знаеш, че трябва да я уволним.

— Тя не беше виновна.

— Били сте заедно там отзад.

— Аз бях инициаторът.

— Тя ти се е отдала, според Дани.

— Какво разбира Дани от отдаване? Единственото нещо, на което някога се е отдавал е дясната си ръка.

— Видял ви е.

— Какво е видял? Дори не успях да й сваля бикините.

— Това е предприятие. Тук се работи.

— А Мери Лу?

— Наех те, защото мислех, че си сериозен служител.

— Благодаря. А сега ще бъда уволнен, защото съм се опитал да наеба една дръпната кифла, куцаща с левия си крак, върху четиресет кашона с автомобилна боя — която между другото, ти продаваш на Художествения факултет на „Лос Анджелис Сити Колидж“ като истинска боя. Би трябвало да те докладвам на Службата за контрол.

— Ето ти чека. Повече не си ни нужен.

— Добре. Ще се видим в „Санта Анита“.

— Сигурно — каза той.

Сумата на чека бе за един ден повече. Стиснахме си ръцете и аз излязох.